1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 02.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3608 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от А. С. И., Д. И. Д. и С. И. Д., чрез адв. Г. Т., АК – Шумен, срещу решение № 111 от 23. 05. 2018 г. по в. гр. д. № 93/2018 г. на Шуменския окръжен съд, потвърждаващо решение № 16 от 15. 01. 2018 г. по гр. д. № 1009/2017 г. на Шуменския районен съд, с което е признато за установено, по предявения от С. С. С. и Т. С. С. против А. С. И., Д. И. Д. и С. И. Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищците са собственици по давност, в режим на съпружеска имуществена общност, на поземлен имот с идентификатор …. по кадастралната карта на [населено място], с площ от 334 кв.м. и административен адрес [населено място] 9700, [улица] е отхвърлен предявеният от А. С. И., Д. И. Д. и С. И. Д. насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на С. С. С. и Т. С. С. да премахнат построените в процесния имот гараж с две гаражни клетки, нанесен като обект с идентификатор …. по одобрената кадастрална карта на [населено място].
Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на извода на съда за осъществявано от ищците владение върху имота в продължение на повече от десет години преди предявяване на иска и придобиването му по давност, както и поради допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 146 и чл. 193, ал. 3 ГПК в производството по оспорване на саморъчно завещание на И. С., оставено в полза на А. И. – досежно автентичност и изписване на ръкописния текст от завещателката. Иска се отмяна на решението, отхвърляне на установителния иск за собственост и уважаване на насрещния иск.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба С. С. С. и Т. С. С., чрез адв. Ж. Д.-Д., АК – Шумен, изразяват становище за неоснователност на същата, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Исковото производство е образувано по предявен от С. и Т. С. против Д. Д., С. Д. и А. И. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху поземлен имот с идентификатор …. по КК на [населено място] с площ от 334 кв.м. Твърди се, че ищците са владели имота от 1990 г. до 12. 04. 2017 г. (предявяване на иска) и са го придобили по давност, в режим на съпружеска имуществена общност. Същите са съпрузи от 1976 г., през 1982 г. купили нов автомобил м. „ВАЗ ….“, рег. № …. и търсили гараж, в който да го съхраняват и пазят. Чичото на ищеца А. С. също имал автомобил. Затова А. С. С., ищецът С. С. С. и бащата на ищеца С. С. С. решили да построят гаражи на процесното място, което било пустеещо, намирало се срещу къщата и дворното място на ищците и от което А. и С. С. били платили 120 кв. м. на собствениците му. Първоначално мястото и гаражите били ползвани от С. С. С. и А. С. С., но през 1987 г. А. С. се преместил със семейството си в друго населено място и отстъпил на ищеца гаража и имота. През 1990 г. родителите на ищеца С. и И. С. се пенсионирали и отишли да живеят в къща с дворно място в м. „Ч.“. Така, от 1990 г. до предявяване на иска, в продължение на повече от 26 години, само ищците упражняват фактическа власт върху имота и гаражите – оградили са цялото дворно място от 334 кв.м. с ограда от бетонни колове и телена мрежа, укрепили са го срещу свлачища (предвид силно наклонения терен), почиствали го от храсти и друга растителност, засадили овощни дръвчета, в течение на почти тридесет години влагали лични средства и труд за поддържане на мястото и постройката. Нито родителите на ищеца, нито чичо му А. С. са се противопоставяли на владението. Никой не е заявявал претенции за мястото. През февруари 2017 г. ищецът разбрал, че през 2007 г., няколко месеца след смъртта на майка му, баща му се е снабдил с нотариален акт по наследство и давност за имота, в който като съсобственици фигурира той – с дял 3/4 ид.ч., сестрата на ищеца А. И. – 1/4 ид.ч. и ищеца – 1/4 ид.ч. Ищецът не е знаел за съставения акта, не е участвал в процедурата по издаването му, нито е подписвал необходими в тази връзка документи (в хода на производството се уточнява, че молбата за снабдяване с констативен нотариален акт била подадена от родителите на ищеца, но след смъртта на майка му актът бил издаден в полза на баща му и наследниците на майка му без знанието и съгласието на ищеца). Разбрал, също, че след снабдяването с цитирания н.а. № …./…. г., с н.а. № …./…. г. С. С. прехвърля на А. И. собствените си 3/4 ид.ч., а на 20. 11. 2007 г. А. И. обявява саморъчно завещание от И. С., с което последната й завещава цялото си движимо и недвижимо имущество, а на 12. 12. 2013 г. А. И. продава на синовете си Д. и С. процесния имот. Горното поражда интерес за ищците да установят по отношение на ответниците, със сила на пресъдено нещо, правото си на собственост върху имота на основание придобивна давност.
Първите двама ответника са заявили, че са собственици на имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с майка им (ответницата по иска) с н.а. № …./…. г., а прехвърлителката е била собственик на основание договор за покупко-продажба със С. С. (за 4/6 ид.ч.) и универсално саморъчно завещание, оставено от И. С. (за останалите 2/6 ид.ч.).Като евентуално придобивно основание са посочили давност, с твърдение, че А. И., Д. Д. и С. Д. владеят имота повече от двадесет години. Ответниците са предявили насрещен иск с правно основание чл. 109 ЗС, за осъждане на ищците да премахнат незаконно построените в имота гаражи.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен установителният иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 109 ЗС, съставът на окръжния съд е приел, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност, чрез продължило повече от двадесет години преди предявяване на иска непрекъснато, явно и спокойно владение.
Този извод е основан на следните установени факти:
Процесният имот се намира срещу дворното място и къщата на ищците. В него бил построен гараж с две гаражни клетки в периода 1982 г. – 1986 г., от А. С. (брат на бащата на ищеца), ищеца и бащата на ищеца С. С.. Гаражът бил необходим на С. С., за да държи там новата си кола, закупена през 1982 г. от него и съпругата му (гражданският брак между двамата е сключен 1976 г.). До 1990 – 1991 г. само ищецът С. С. и А. С. ползвали гаражите и мястото, впоследствие А. С. се преместил да живее в друго населено място и отстъпил гаража и мястото на племенника си С. С.. Повече от 20 години преди предявяване на иска само С. С. и съпругата му упражняват фактическа власт върху процесния имот и двата гаража. Имотът е ограден от тях, с поставена метална порта, двамата са го разчистили, засаждали са плодни дръвчета, лозички, в един период са садили и картофи, поддържали са го. Никой друг не е влизал в гаражите, не е стопанисвал мястото, нито е оспорвал правата на ищците. От около 28 години А. С. живее в друго населено място, от около 30 години С. С. живее в местността „Ч.“. Никой от тях двамата не се е интересувал от имота, не го е посещавал, нито извършвал действия по своене. Описаните факти са установени от ангажираните от ищците гласни доказателства, като двама от разпитаните свидетели са съседи на ищците и имат продължителни, преки и непрекъснати впечатления от имота, а третият свидетел е първи братовчед на ищеца (син на чичо му А. С.). Горните фактически изводи не се оборват от устните разяснения на вещото лице в проведеното на 14. 12. 2017 г. заседание, според които в парцела няма благоустрояване, тъй като, за да има такова и за да е възможно построяване на сгради с лице към улицата, следва да бъде откопана земна маса и теренът изравнен.
От ангажираните от ответниците писмени и гласни доказателства е установено, че от 2008 г. св. Б. Д. (понастоящем съпруга на ответника С. Д.) знаела, че процесният имот е на ответницата, а от 2012 г. – 2013 г. е прехвърлен от нея на другите двама ответници. Свидетелката и С. Д. не са влизали в имота, но са минавали с кола покрай него. Не ползват имота и гаражите, тъй като ищецът С. С. ги ползва и се карал с ответниците. Преди няколко години С. и Д. Д. решили да продадат мястото чрез агенция за недвижими имоти. Свидетелката Т., служител в агенцията, е водила потенциални купувачи за огледи, като са оглеждали имота от улицата, без да влизат вътре. Имало е случаи, при които ищецът излизал от къщата и казвал на клиентите, че имотът не е на ответниците и не се продава.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят два въпроса:
1/. Следва ли владението върху недвижим имот да се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване и извършване на други подобни действия или може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота.
2/. Какво трябва да бъде съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК и какви са последиците от недаване на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства.
Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 191 от 27. 04. 2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на ВКС и решение № 17 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, 2 г.о., а относно втория – разрешаването му в противоречие с решение № 63 от 5. 04. 2013 г. по гр. д. № 558/2012 г. на ВКС, 3 г.о.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по първия въпрос.
В решение № 191 от 27. 04. 2011 г. по гр. д. № 776/2010 г. на ВКС, 2 г.о. се приема, че владението по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др.,а може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота. В решение № 17 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, 2 г.о. се приема, че след като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл. 83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Атакуваното решение не съдържа извод в обратен смисъл. Със същото е прието, че за времето от 1990-1991 г. до 12. 04. 2017 г. (предявяване на иска) нито родителите на ищеца И. и С. С., нито ответниците Д. Д., С. Д. и А. И., нито трети лица са осъществявали фактическа власт върху имота лично или чрез другиго. Прието е, че владение върху имота първоначално е установено само от С. С. и А. С., а след 1987 г. и до настоящия момент владение е осъществявал само С. С.. Въобще не е обсъждана хипотеза, при която ответниците да са осъществявали периодични посещения, да са могли да реализират и да са реализирали владелческа власт върху дворното място, тъй като такива факти не са били установени от събраните доказателства.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по втория въпрос.
На първо място, въпросът не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, нито е от обуславящо значение за изхода на спора, тъй като съдът е приел за доказано посоченото от ищците оригинерно придобивно основание – давност, в която хипотеза автентичността на оставеното в полза на ответницата И. завещание е без значение при преценка основателността на установителния иск за собственост. На следващо място, не е налице противоречие с посоченото от жалбоподателите решение № 63 от 5. 04. 2013 г. по гр. д. № 558/2012 г. на ВКС, 3 г.о. Във връзка с възражението за нищожност на завещанието по чл. 42, б.“б“, вр. чл. 25, ал. 1 ЗН и оспорената автентичност и саморъчно изписване от завещателката на теста на завещанието, оставено от И. С. в полза на А. И., както и в съответствие със задължението си по чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, вр. чл. 193 ГПК, първоинстанционният съд правилно е разпределил в тежест на ответниците по първоначалния и ищци по насрещния иск Д. Д., С. Д. и А. И., които са заявили, че ще се ползват от оспореното саморъчно завещание, доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че завещанието е написано и подписано от завещателката И. С.. Въпреки това, ответниците по установителния иск не са поискали допускане на съдебно-графическа експертиза до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. При тези данни въззивният съд е приел, че не са налице основания по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК за уважаване на доказателственото искане на въззивниците за допускане на съдебно-графическа експертиза във въззивното производство. Този извод не противоречи на посочената практика на ВКС, според която при несъответствие на доклада с изискванията на чл. 146 ГПК не настъпва преклузия и направеното доказателствено искане е допустимо на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото жалбоподателите А. С. И., Д. И. Д., С. И. Д. следва да бъдат осъдени да заплатят на С. С. С. и Т. С. С. сумата 1030 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 111 от 23. 05. 2018 г. по в. гр. д. № 93/2018 г. на Шуменския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. С. И., Д. И. Д. и С. И. Д. да заплатят на С. С. С. и Т. С. С. сумата 1030 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: