О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 786
София, 27.07.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ЛИДИЯ РИКЕВСКА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 190/ 2009 и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 111 от 26.06.2003 г. по гр.д. № 3440/ 2002 г. на Русенски районен съд е отхвърлен иска, предявен от И. Ц. А. против Я. П. К. , Л. Н. А., Й. Х. Н. , Д. Д. К. , Х. Д. К. и В. Д. К. с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване на обстоятелството, че описаната в решението земеделска земя- нива от 4,572 дка в м. “Я”, представляваща имот № 0* в землището на с. С. и възстановена от поземлената комисия на ответниците, е бивша собственост на наследодателя на ищеца А. К. Р. , починал през 1974 г.
С решение № 472 от 10.11.2008 г. по гр.д. № 37/2007 г. на Русенски окръжен съд решението на първоинстанционния съд е обезсилено и производството по делото е прекратено поради липсата на правен интерес.
Ищецът е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като намира, че то е постановено при съществено нарушение на съдопрозиводствените правила и оспорва извода за недопустимост на иска. Моли за отмяна на решението и разглеждане на спора по същество. Относно допустимостта на касационната жалба се позовава на хипотезите по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Ответниците не вземат становище по жалбата.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Въззивният съд е преценил иска като недопустим, тъй като е установено, че ищецът не е заявил имотите за възстановяване в срока по чл.11, ал.1 ЗСПЗЗ, а освен това вече не съществува възможност и за установяване правото на възстановяване по исков ред / предвид изтичане на преклузивния срок за иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ/. Решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ има преюдициално значение за производството по възстановяване и след като последното не може тепърва да се инициира, е направен извод, че е отпаднал правният интерес и от преюдициалния иск.
Според изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд относно преценката по съществения за хода на производството въпрос за допустимостта на предявения иск, като в тази насока касаторът се позовава на ТР № 1/ 1997 г. на ОСГК, както и на представените решения на ВС и ВКС- решение № 15/ 1.03.1972 г. по гр.д. № 8/72 г. на ОСГК и решение № 201/ 13.03.2003 г. по гр.д. № 854/ 2002 г. на ВКС,V г.о. Счита че поставените въпроси имат значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че изложените аргументи и представените решения не подкрепят искането за допускане на касационно обжалване. Решението на въззивния съд е съобразено с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/ 97 г., според което искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗ е недопустим когато не съществува възможност / след решаване на спора за материално право/ за постановяване на решение от поземлената комисия за възстановяване на имота в полза на едни или други лица, било защото те не са подали заявление в срока по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ или- както е в настоящия случай- са пропуснали този срок, но в същото време не са заявили правата си и по съдебен ред с иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и в хода на делото се установи, че вече и за предявяване на такъв иск няма процесуална възможност предвид изтичане на преклузивния срок, въведен с § 22 от ПЗРЗИДЗСПЗЗ- ДВ бр.13/ 2007 г. Касаторът не е и от кръга на наследниците на общия наследодател на ответниците, за да може да се ползва от подаденото от тях заявление и при евентуално уважаване на иска да извърши промяна в решението по реда на чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ. Тълкуването дадено от касатора противоречи на установената съдебна практика и би довело до заобикаляне на установения в ЗСПЗЗ ред за възстановяване на земеделските земи. Освен това ТР № 1/ 97 г. не изчерпва всички хипотези на недопустимост на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като е постановено при предишната редакция на закона, който не предвиждаше срок за предявявяне на иска по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ.
Поставения от касатора въпрос за приложението на чл.188, ал.3 ГПК /отм.
/ също е решен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като настъпването в хода на делото на законодателна промяна, водеща до погасяване на правото на иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е факт, който има пряко отношение и към допустимостта на производството по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и затова правилно е съобразен от въззивния съд.
Неоснователно е и позоваването на решение № 201/ 13.03.2003 г. по гр.д. № 854/ 2002 г. на ВКС, V г.о., тъй като в него се визира случай, в който при първото разглеждане на делото ВКС се е произнесъл, че искът е допустим и затова въпросът не може да се пререшава от въззивния съд след връщане на делото за ново разглеждане, докато в настоящия случай недопустимостта е настъпила в хода на новото разглеждане на делото и е следвало да бъде взета предвид.
Поставените въпроси не обосновават допустимост на жалбата и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са изяснени в практиката, а и споровете по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ бележат намаление, което не сочи на необходимост от разглеждането на въпроса за тяхната допустимост на три съдебни инстанции.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА до разглеждане касационната жалба, подадена от И. Ц. А. от с. С. против въззивно решение № 472 от 10.11.2008 г. по гр.д. № 37/2007 г. на Русенски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: