О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1385
София, 29.12. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1227/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат Б като процесуален представител на Г. П. П., срещу въззивното решение № 229 от 27.02.2009 г. по в. гр. д. № 1081/08 г. на Варненския окръжен съд, с което, след частична отмяна на решение № 675 от 04.03.2008 г. по гр. д. № 4859/07 г. на Варненския районен съд, е отхвърлен предявен от касатора иск заплащане на суми, претендирани като увеличена стойност на имот № 0* в землището на с. Е., м. “Т”, за извършени подобрения. Касаторът счита, че обжалваният съдебен акт е недопустим, а по същество – неправилен, и иска да бъде отменен при касационните отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. Относно предпоставките за допустимост на касационното обжалване поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществените въпроси за приложението на чл. 120 ЗЗД и за началния момент на погасителната давност по искови претенции за подобрения, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, изразена в представени решения.
Ответниците по касация М. В. М. и М. В. К. не са подали писмен отговор.
П. проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С влязло в сила решение по гр. д. № 1038/03 г. на Варненския окръжен съд Г. и К. П. са осъдени да предадат на М. М. и М. К. владението на собствения им имот № 0* по картата на землището на с. Е., възстановен им с решение на поземлената комисия № 1646/95 г. Възражението за придобиване на имота, закупен с писмен договор през 1981 г., на основание придобивна давност, удостоверена с н. а. № 96/95 г., е прието за неоснователно с оглед нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ -неприложимост на този придобивен способ за имотите, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ.
По предявения иск за подобрения въззивният съд намерил за основателно възражението за погасяване на претенцията по давност по съображения, че в случая давността тече от датата на предявяване на ревандикационния иск на 22.03.2002 г. Делото по иска за присъждане стойността на извършени подобрения е образувано по искова молба от 02.06.2007 г., когато правото на подобрителя – владелец да иска възстановяване на направените от него разходи за подобренията в имота, е погасено по давност поради изтичане на петгодишния срок – чл. 110 ЗЗД. Това е така, защото началото на давностния срок е от деня, когато владението е смутено чрез предявяването на иска за ревандикация, а не от отнемането на владението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен въпрос във връзка с приложението на чл. 120 ЗЗД. Развито е становище, че мотивите на съда за отхвърляне на иска се базират на възражения за изтекла погасителна давност, които не са навеждани от ответната страна, а е изложена защитна теза за начален момент от реалното извършване на подобренията. Следва да се посочи, че преценката по въпроса от кога вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и от кога започва да тече погасителната давност за него, е дейност на съда по приложението на закона с оглед конкретните факти по спора. Затова при определяне на началния момент на давността съдът не е обвързан от становището на страната. Необходимо и достатъчно е страната, срещу която искът е предявен, да релевира възражение за давност като основание за погасяване на искането за принудително осъществяване на субективното гражданско право, за да е налице основание съдът да се произнесе по него. В случая такова възражение е заявено в съдебното заседание на 16.11.2007 г. – л. 36, стр. 2 от първоинстанционното дело. В този смисъл е и трайната практика, изразена в представеното от касатора решение № 319 от 12.06.2007 г. по д. 1100/06 г. на II-ро т. о. на ТК на ВКС. Решение № 1* от 15.01.2003 г. по гр. д. № 2123/01 г. на IV-то г. о. на ВКС не третира въпроса за защитата на ответника чрез правопогасяващото възражение за давност, а приема за недопустим този съдебен акт, с който съдът се е произнесъл, без ответникът да е предявил насрещен или инцидентен установителен иск за признаване нищожност на сделка. Ето защо по повдигнатия от касатора въпрос за приложението на чл. 120 ЗЗД въззивното решение не противоречи на представените решения на Върховния касационен съд.
Касаторът е поставил и въпроса за началния момент на давността за искови претенции за подобрения. Счита, че той се свързва с датата на фактическото отнемане на имота от подобрителя, когато е настъпило и обогатяването на собственика с тези подобрения. Позовава се на решение № 1* от 21.05.1963 г. по гр. д. № 805/63 г. на I-во г. о. на ВС и решение № 675 от 15.03.1960 г. по гр. д. № 518/60 г. на II-ро г. о. на ВС. Практиката на съдилищата по въпроса от кой момент започва да тече погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за извършени подобрения в чужд имот, е обобщена в П. № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на Върховния съд. Прието е, че вземането става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Тъй като въпросът е разрешен с тълкувателен акт, който е задължителен за органите на съдебната власт /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, то и неоснователно е позоваването на решението от 1960 г., в което е застъпено становището, че давността започва да тече от момента, когато подобрителят се лишава от владението на подобрения имот. Останалите два съдебни акта: р. № 12 от 30.01.1989 г. по гр. д. № 774/88 г. на II-ро г. о. на ВС и р. № 441 от 12.04.1991 г. по гр. д. № 1718/90 г. на IV-то г. о. на ВС, не дават разрешение, различно от възприетото в обжалваното решение.
Предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, с оглед на което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 229 от 27.02.2009 г. по в. гр. д. № 1081/08 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: