О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 13.01. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита С.
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1270/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от В. Т. В. от гр. К. чрез процесуалния й представител адвокат К, срещу въззивното решение № 142 от 30.04.2009 г. по в. гр. д. № 123/09 г. на С. окръжен съд, с което в сила е оставено решение № 568 от 15.12.2008 г. по гр. д. № 1721/07 г. на К. районен съд за уважаване на иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на метален павилион № 8, изграден върху тротоара на ул. “., по протежение на западната регулационна граница на УПИ I – за “ОДО” от кв. 215, кад. район 504 по плана на гр. К.. По отношение допускането на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация “Г” ЕООД гр. К. не е взел становище.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Въззивният съд приел, че спорният по делото обект е един от 8-те павилиони, разположени въз основа на издадени виза от главния архитект и скица със схема, със статут на временни преместваеми съоръжения по чл. 120, ал. 5 ППЗТСУ /отм./. Като техническо съоръжение павилионът отговаря на изискванията на пар. 5, т. 38 от ПЗР на ЗУТ в частта за реализирано строителство, но липсват доказателства да е изграден въз основа на законно издадени строителни книжа. Следователно строежът е незаконен по смисъла на чл. 159, ал. 1, т. 3 ЗТСУ /отм./, респ. чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Макар през 1995 г. в полза на ответницата да е било учредено право на строеж върху държавен имот в кв. 215 за “постройка на павилион № 8”, масивно строителство не е осъществено. В одобрената схема в скица от 14.02.2001 г. павилион № 8 е отразен като преместваем обект съгласно чл. 56 ЗУТ и Наредба № 21 на Община К., но за поставянето му няма издадено разрешение. Първоначално е попадал в границите на УПИ I от кв. 215, а след изменението на подробния устройствен план със заповед № 789 от 29.10.2002 г. на кмета на общината, която не е нищожен административен акт, е разположен върху терен, отреден за тротоар на ул. “., който е част от уличната регулация и където не е отредено строително петно и няма предвидено застрояване. Намира се на 90 см от западната фасада, непосредствено пред входната врата на преустроения магазин на приземния етаж в сградата на ищеца, с което ограничава достъпа и не позволява на ищеца да ползува имота си. Оттук съдът заключил, че искът за премахване на спорния павилион, който е незаконно изграден и пречи на ищеца да упражнява в пълен обем правото си на собственост, е основателен и доказан.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа на първо място основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на Върховния съд, изразена в ТР № 31/85 г. на ОСГК. Твърди се, че в разглеждания случай притежаваният от касатора обект не ограничава и не смущава допустимото ползуване на обекта на ищеца според предназначението му при придобиването на собствеността, а уважаването на иска е обусловено от промененото предназначение на обекта, изразяващо се в преустройство на обект “ниско тяло” в магазин за промишлени стоки и кафе, включващо строително-монтажни работи и свързването му с комуникации от неговата западна фасада към ул. “..
При същата предпоставка за допускане на касационно обжалване е разрешен според касатора и въпросът за допустимостта на косвения съдебен контрол върху заповедта на кмета на общината за частично изменение на плана, при произнасянето по който в преюдициална връзка ще се разкрие и нищожността на разрешението за строеж-за преустройство и промяна на предназначението на обекта на ищеца.
Неоснователно се поддържа от жалбоподателката, че тъй като притежаваният от нея обект не е смущавал ползуването на сградата на ищеца според предназначението й при придобиване на собствеността с договор № 47 от 21.08.2002 г. по реда на чл. 32, ал. 3, т. 2 от ЗПСК, то и уважаването на иска за премахване на павилиона е в противоречие със съдебната практика по този вид дела. ТР № 31/85 г. на ОСГК, на което тя се позовава, не съдържа ограничение за провеждане на искова защита чрез негаторен иск, ако след придобиване на собствеността предназначението на обекта бъде изменено по законоустановения ред. Въпросът, свързан с приложението на посочения тълкувателен акт към разглеждания случай, не е поставен коректно, тъй според данните по делото притежаваният от ответницата обект, ако е бил поставен по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, е подлежал на премахване по причина, че не му е придаден постоянен устройствен статут по реда на пар. 50а от ПЗР на ЗТСУ /отм./, съответно на пар. 17, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ в 6 месечен срок от влизане на закона в сила – т. е. до 02.07.2001 г. Следователно, и при придобиване на собствеността от ищеца през 2002 г. въпросът за запазването на изградената временна постройка чрез предоставяне на такъв статут, не е могъл да бъде разрешен в полза на ответницата. Ако се касае за обект по чл. 120, ал. 5 ППЗТСУ /отм./, съответно по чл. 56, ал. 1 ЗУТ, както е счел въззивният съд, той е подлежал на премахване като поставен без разрешение – чл. 57а, ал. 1, т. 1 ЗУТ. По тази причина и без оглед на факта, че и след изтичане на законоустановения срок обектът е запазен, за собственика на терена – Общината гр. К., не е съществувало задължение да уведоми жалбоподателката за заповедта от 29.10.2002 г. за изменение на плана, според което павилионът попада в частта, отредена за улична регулация, както и за разрешението за преустройство на обекта на ищеца, тъй като тези актове не засягат нейни права и законни интереси.
Обжалваното решение не противоречи на съдебната практика по въпроса за косвения съдебен контрол върху административните актове. По повод на възникналия спор за защита на собствеността въззивният съд се е произнесъл инцидентно по валидността на заповед № 789 от 29.10.2002 г. на кмета на Община К., при което е приел, че като издадена от компетентен орган, в изискуемата форма и въз основа на законова норма и овластяване, тя отговаря на законовите изисквания за валидност на административния акт и не е нищожна.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа по допустимостта на процеса по иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, предявен срещу единия от съпрузите, за обект, придобит по време на брака и съставляващ съпружеска имуществена общност. Твърдението за противоречиво разрешаване от съдилищата е подкрепено с представени съдебни актове. То не е налице. Доколкото предмет на негаторната претенция е временен преместваем обект, същият следва да бъде приравнен на движима вещ, която не налага съвместна процесуална легитимация и участие и на двамата съпрузи по предявения срещу единия от тях негаторен иск.
С основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са свързани въпросите: 1. може ли да бъде уважен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС, когато е установено, че правото на собственост на ищеца не се нарушава и не се смущава от друг обект до момента, в който собственикът е поискал промяна на предназначението на обекта от един вид в друг и във връзка с това преустройство; и 2. какво представлява разрешението за строеж като акт на главния архитект, свързан с преустройство на част от сграда и с промяна на предназначението й, който не подлежи на самостоятелно обжалване и контрол за законосъобразност.
Първият въпрос е разрешен, както беше посочено, в съответствие с трайната съдебна практика, възприетото от въззивния съд разрешение не представлява произнасяне за първи път по даден спор, нито тълкуване на неясна или непълна правна норма. Вторият въпрос не е от решаващо значение за изхода на делото и не налага Върховният касационен съд да се произнесе по него.
Подадена е и частна жалба срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист въз основа на невлязлото в сила въззивно осъдително решение. Оплакванията са за лишаване на жалбоподателката от възможност да оперира с паричните си средства предвид наложения от съдебния изпълнител запор върху банковите сметки, и за нарушаване на правата и интересите на съпруга й, който неправилно не е конституиран като задължителен необходим другар по иска за собственост на вещ – съпружеска имуществена общност. Те са извън предмета на обжалване: наличието на материалноправни предпоставки за издаване на изпълнителен лист и спазване на съответната процедура, и затова не обосновават неправилност на обжалвания акт.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 142 от 30.04.2009 г. по в. гр. д. № 123/09 г. на С. окръжен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от В. Т. В. срещу разпореждането от 14.05.2009 г. на съдия при С. окръжен съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на същото въззивно решение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: