О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 390
София , 12.05. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на ……………………………….. април две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. аргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 4791/08 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. М. В., приподписана от пълномощника адвокат Р от АК гр. Б., срещу въззивното решение № 542 от 29.08.2008 г. по в. гр. д. № 778/07 г. на Б. окръжен съд в частта, с която в сила е оставено решение № 2* от 11.06.2007 г. по гр. д. № 117/06 г. на Б. районен съд в частта, с която по отношение на касатора е признато за установено, че О. гр. Б. е собственик на недвижим имот, съставляващ апартамент, в гр. Б., подробно описан, на основание чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по съществените за спора въпроси за вида на обезщетението, за приложимостта на придобивната давност спрямо имоти, собствеността върху които е възстановена с отмяна на отчуждаването, и за съдържанието на мотивите на въззивния съд, при предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът О. гр. Б. не е взел становище.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявен е иск за собственост на недвижим имот, произхождаща от отмяна с решение № 402 от 12.11.1993 г. по адм. д. № 74/93 г. на Б. окръжен съд на отчуждаването на имоти пл. № 2* и пл. № 4* от кв. 218 по плана на гр. Б. с протоколи № 6 от 13.01.1969 г., № 7 от 26.05.1970 г. и № 14 от 29.11.1972 г. и протокол за оценка № 1 от 18.01.1972 г. на ИК на ОНС и ГНС гр. Б., по чл. 55а ЗПИНМ /отм./.
Спорът по делото се свежда до това дали в производството по отчуждаване за ведомствено жилищно строителство на МНО, Г. М. Г. – наследодател на ответницата по иска, сега касатор, е обезщетен парично или имотно. Тезата на касатора е, че имотът, предмет на иска за собственост, не е получен като обезщетение, а е придобит чрез покупко-продажба по реда на чл. 117 ЗТСУ /отм./ с договор от 19.06.1975 г.
Окръжният съд приел, че когато собственик на отчужден имот се обезщетява с жилище в новострояща се сграда, придобиването на собствеността е при смесен фактически състав – решение от 22.06.1973 г. по протокол № 6 на органа по чл. 91, ал. 1 ППЗПИНМ и договор между лицето и строителната организация от 19.06.1975 г. Затова договорът не е във връзка със закупуване на жилище като нуждаещ се /като няма и данни за процедура по този ред/, а за изпълнена процедура по пар. 90, ал. 8 ППЗПИНМ.
По заявеното от ответницата правопрекратяващо възражение за придобиване на имота по давност, въззивният съд приел, че към 12.11.1993 г., когато е влязло в сила решението по чл. 4 ЗВНВНОИ по ЗТСУ и др., е действала забраната по чл. 86 ЗС /редакция по изменението в 1990 г./ за придобиване на това основание на държавни и общински имоти. Като проследил по-нататъшното изменение на нормата и въведения мораториум за давността спрямо имоти публична държавна или общинска собственост, съдът счел, че от 1996 г. до предявяване на иска на 25.01.2006 г. не е изтекъл законоустановеният 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, а кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС е неприложима, тъй като наследодателят на ответницата по иска не е имал качеството добросъвестен владелец.
Предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. В съответствие с т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първоинстанционния съд доказателства и е формирал своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Независимо, че доказателствата, на които касаторът се позовава, не са изрично изброени в мотивите към съдебния акт, изложени са обстойни съображения защо не се споделя тезата за парично обезщетение, а този съществен за спора въпрос е решен при правилно приложение на закона.
Основанието за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е развито от касатора – в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само е възпроизведен законовият текст, а в касационната жалба се твърди, че решението по протокол № 6 от 22.06.1973 г. на ИК на ГНС не създава права на имотно обезщетение, тъй като противоречи на изискванията на закона – пар. 148, пар. 168 /и пар. 146, ал. 3 ППЗПИНМ/ ППЗПИНМ. Посочените норми са обсъдени от въззивния съд и е формиран правилният извод, че макар в решението да липсват всички характеристики на обекта, така както вменява пар. 168 ППЗПИНМ, не е налице съществен порок на административния акт, който да води до неговата нищожност.
Съдебната практика трайно приема, че обезщетението е имотно тогава, когато на собственика на отчуждения имот е предоставено конкретно жилище, получено от него в завършен вид, което е определено с решение на И. комитет на съответния народен съвет при действието на ЗПИНМ /отм.,/ и със заповед на органа по чл. 100 ЗТСУ /отм./. Съществували са правни възможности и за обезщетяване с обект в жилищно-строителна кооперация със строителство по стопански начин от членовете на ЖСК или с отстъпване на право на строеж върху държавен имот, без задължение за построяване на жилището от страна на общината или кооперацията. В тези случаи се приема, че е налице парично обезщетяване. От данните по делото е установено, че строителството на обекта, отстъпен в обезщетение, е осъществено от инвеститора МНО, а не със силата, средствата и труда на обезщетените лица с включването им като член-кооператори в ЖСК или въз основа само на учредено от държавата право на строеж и затова обезщетяването е имотно.
Ето защо необсъждането на част от доказателствата, описани подробно в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и липсата на становище по оспорването на документи, не характеризират обжалвания акт като противоречащ на посочения задължителен за съдилищата тълкувателен акт – ТР № 1 от 04.01.2001 г. Представеното с жалбата копие от решение № 3* от 09.04.2003 г. по адм. д. № 1173/02 г. на Върховния административен съд на РБ, I-во о., не е предмет на преценка. То не е постановено от правораздавателен орган от посочените в чл. 280, ал. 1 ГПК, чиито актове могат да обосноват допустимост на касационното обжалване, и е по повод обжалване на данъчно-облагателен акт, т. е. не разкрива сходство с разглеждания случай.
Възприемането в обжалваното решение на постановените от районния съд диспотизиви по установителната и по осъдителната част на ревандикационната претенция, е в съответствие с трайно установената съдебна практика в случай като разглеждания, когато претендираното от ищеца право на собственост е установено, но ответницата не упражнява фактическа власт и затова и не дължи предаването на имота на собственика му. Наред с това въпросът дали ответницата владее имота е такъв по съществото на спора, а не е свързан с допустимостта на иска, както поддържа касаторът.
Касаторът не е обосновал при коя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК е разрешен същественият за спора материалноправен въпросът за приложението института на придобивната давност. От съдържанието на жалбата може да се приеме, че се касае до чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Спорът е разрешен при точното приложение на материалния закон – чл. 5, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и чл. 86 ЗС в редакцията по ДВ, бр. 31 от 1990 г., когато решението за отмяна на отчуждаването е влязло в сила, установяващ забрана за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост; последвалото законодателно изменение по ДВ, бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., от когато е започнала да тече придобивна давност; и спирането на давността, установено с пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /Обн., ДВ, бр. 46 от 06.06.2006 г., изм., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г. и бр. 113 от 2007 г./. При това положение и след като разглежданият случай не разкрива специфики, които да наложат друго тълкуване на закона и оттам да допринесат за развитието на правото, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, макар и споменато в изложението, не е обосновано и подкрепено със съдебни актове за противоречиво разрешаване от съдилищата на съществените за настоящия спор въпроси.
В обобщение, предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК не са налице, поради което Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 542 от 29.08.2008 г. по в. гр. д. № 778/07 г. на Б. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: