О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 25
София, 11.01. 2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осми октомври две хиляди и девета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. аргарита С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1014/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от М. Г. А. срещу въззивното решение от 28.01.2009 г. по гр. д. № 2000/06 г. на Софийския градски съд в частта, с която, след частична отмяна на решението от 24.02.2006 г. по гр. д. № 11690/03 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени иск за ревандикация на 102.50 кв. м. от дворно място, съставляващо парцел ****span>XIV-314 от кв. 20 по плана на с. Д., и на част от построена в него сграда, индивидуализирани на скица към заключение на съдебно-техническа експертиза от 25.11.2008 г., и искове за обезщетение за неоснователно ползуване на имота от 15.11.1999 г. до 15.12.2002 г. в размер на 8 911.45 лева и за обезщетение за забава от 12.01.2001 г. до 15.12.2002 г. в размер на 1 646.69 лева. Като основание за касационно обжалване се поддържа чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът “М” А. гр. С. счита жалбата за неоснователна.
При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Спорът е за собственост, произхождаща от възстановяване по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, на имот, отчужден от наследодателя на ищеца при действието на ЗПИНМ /отм./.
За да отхвърли иска, въззивният съд изложил съображения, че не е установено при влизане в сила на реституционния закон имотът да е бил собственост на държавата или общината. Не са установени и част от другите предпоставки за реституция – дворното място, сградите в което са съборени, да отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел, и връщане на полученото обезщетение след отмяна на отчуждаването с решение от 06.11.1998 г. по адм. д. № 850/97 г. на Софийския градски съд.
По противопоставените от ответника възражения съдът приел, че дори да са налице всички условия за реституция, то искът подлежи на отхвърляне поради придобиване на спорния имот по давност и правоприемство.
При неоснователност на главния иск за неоснователни са приети и исковете за обезщетение от неоснователно ползуване на имота.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Нормата има предвид тълкувателни решения и постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ /отм./; тълкувателни решения на общото събрание на гражданската и търговската колегии, на общото събрание на гражданската колегия, на общото събрание на търговската колегия на Върховния касационен съд или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Касаторът се позовава на решение № 186/87 г. на ОСГК на ВС и на решения, постановени от състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд при действието на ГПК от 1952 г. /отм./. Затова заявеното основание е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед данните по делото, изложеното в касационната жалба и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, определящи изхода на спора са въпросите за субекта, на когото е принадлежало правото на собственост към момента на влизането в сила на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., и възможността имотът да бъде реституиран, ако към посочения момент не е бил държавна, съответно общинска собственост, а собственост на кооперативна организация.
По делото е установено, че имотът е отчужден при действието на ЗПИНМ /отм./ от частни лица за изграждане на търговска сграда – кооперативен дом в с. Д.. С оглед удостовереното в протокола от 28.12.1965 г. по гр. д. № 4143/62 г. на Софийския народен съд за съдебна делба-спогодба, че наследодателят на ищеца е обезщетен от РПК “Н” – София, съдът приел, че съгласно чл. 39 ЗПИНМ в редакция по изменението, публикувано в И. , бр. 54 от 1956 г., с изплащане на обезщетението отчужденият имот е станал собственост на посочената кооперация. Изводът съответства на трайната съдебна практика по приложението на закона /напр. решение № 520 от 14.06.2000 г. по гр. д. № 1524/99 г.; решение № 2145/05 от 24.01.2006 г. по гр. д. № 1368/04 г., двете на IV-то г. о. на ВКС/, според която уличнорегулационният план има отчуждително действие в полза на кооперациите относно имоти на частни лица, които са отредени за мероприятия на същите. Собствеността се придобива или по силата на самата регулация, или след изплащане на обезщетението, в зависимост от това дали отреждането е преди или след посоченото изменение на чл. 39 ЗПИНМ /отм./, за което се издава нотариален акт на основание пар. 100, ал. 2 ППЗПИНМ. В разглеждания случай такъв акт е бил издаден – н. а. № 186 от 21.02.1963 г.
Като се позовал на договор от 29.04.1975 г., сключен между РПК “Н” – София и ПК “М”, и на свидетелските показания, съдът счел, че от 1978-79 г. владение върху имота е установила ПК “М” /преименувана впоследствие на ВРК “М”/, която построила и сградата, част от която е предмет на спора, а в 2001 г. прехвърлила търговското си предприятие, включващо права, задължения и фактически отношения, на ответника “М” А. с договор с нотариална заверка на подписите, вписан по партидите на двамата търговци в регистъра на кооперативните организации и търговския регистър при Софийския градски съд. По силата на владението, осъществявано явно и необезпокоявано, от 1978-79 г. до влизане в сила на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., /а и впоследствие/, упражнявано от кооперативна организация по отношение на имот, собственост на друга кооперация, в която хипотеза чл. 86 ЗС /първоначална редакция/, както и ограниченията по ЗСГ /отм./ не намират приложение, имотът е придобит по давност от ВРК “М”. Но дори да не се приеме това правно положение, то при влизане в сила на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др., имотът не е бил държавна, а кооперативна собственост, а и от изменението на ЗС в редакцията, публикувана в ДВ, бр. 31 от 1990 г., до предявяване на иска през 2002 г. са изтекли повече от 10 години, през който период не съществува забрана за придобиване по давност на имота, тъй като не е държавен.
Въпросът за приложимостта на придобивната давност по отношение на имот – кооперативна собственост, е разрешен в съответствие с трайната практика на Върховния касационен съд. Съгласно чл. 86 ЗС /Изв., бр. 92/51 г./ изключването на възможността за придобиване по давност обхваща всички вещи, които са социалистическа собственост. За такива съгласно чл. 2 ЗС /в същата редакция – И. , бр. 92/51 г./ се считаха имотите на държавата, на кооперациите и на обществените организации. Забраната се отнася и в отношенията между субектите, посочени в чл. 86 ЗС – държавата не може да придобие имот, собственост на кооперация и обратно. Но тази забрана не се отнася до случаите, когато давността се е упражнявала от една кооперация срещу друга, както е в разглеждания случай – решение № 2145/05 от 24.01.2006 г. по гр. д. № 1368/04 г. на ВКС, IV-то г. о. Тъй като предмет на владение не е реална част от дворищнорегулационен парцел, относно която е била приложима забраната на чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност, а имот, отреден за обществено мероприятие, то и въпросите в тази насока, развити в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, включително и по приложението на чл. 181, ал. 1 ЗТСУ /отм./ и чл. 82 ЗС, не обосновават наличие на предпоставки за допустимост на касационното обжалване.
Според касатора становището на въззивния съд, че на възстановяване по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС подлежат единствено имоти, които към датата на влизане в сила на закона са собственост на държавата или на общините, съставлява пряко дописване на закона чрез въвеждане на предпоставки, каквито законодателят не е предвидил, и недопустимо разширително тълкуване, водещо до ограничаване на правата на субектите, за чието уреждане този нормативен акт е бил издаден. Действително, законът в основната реституционна норма – чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, не поставя изрично изискването при влизането му в сила отчужденият недвижим имот да се намира в притежание на определен правен субект, за да подлежи на възстановяване – обратно в чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, който изисква отчуждените имоти да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон. Възприетото от въззивния съд разрешение обаче, е в съответствие с принципите и целите на реституцията, в каквато насока са изложените от въззивния съд съображения, както и с практиката на Върховния касационен съд – например решение № 1* от 08.07.2004 г. по гр. д. № 1168/03 г. на IV-то г. о., което приема мълчаливо съдържащо се в закона изискване в този смисъл.
Повдигнатият от касатора въпрос за предпоставките за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е развит в изложението в аспект: дали наличието на временна постройка по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, респективно на преместваем обект, както и на незаконни такива, е пречка за възстановяване на собствеността върху имот, отчужден по някой от благоустройствените закони. Въведените с нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК критерии за допускане на касационно обжалване изискват съответният материалноправен или процесуалноправен въпрос освен да е определящ за изхода на правния спор по делото, и да е бил разрешен от въззивния съд при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК. Когато съдът не се е произнесъл по даден въпрос, то не е налице разрешение, подлежащо на преценка за съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Видно от мотивите към обжалваното решение, обстоятелствата относно законността на изградената постройка, които касаят реализирането на мероприятието, не са обсъдени, тъй като е прието, че не са доказани част от останалите предпоставки на закона, обуславящи настъпването на реституционния ефект.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил и други въпроси, разрешени според него в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, илюстрирана с представени решения. Те се свеждат до неправилна преценка на сделката по прехвърляне на търговското предприятие от ВРК “М” на “М” А. , довело до нарушение на чл. 15, ал. 1 ТЗ; на съдържанието на договора от гледна точка на чл. 6, ал. 1, б. “в” от П. за вписванията; на чл. 472, чл. 476, б. “б” и на чл. 482, ал. 1 ГПК /отм./. Въпросите не са определящи за изхода на спора и затова не подлежат на преценка за допустимост на касационното обжалване.
По делото не са представени доказателства за заплатено възнаграждение на някой от пълномощниците на ответника по касация- адвокати П. Ш. и Р. Г. , поради което искането за присъждане на разноски е неоснователно.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.01.2009 г. по гр. д. № 2000/06 г. на Софийския градски съд в частта, с която са отхвърлени иск за ревандикация на 102.50 кв. м. от дворно място, съставляващо парцел ****span>XIV-314 от кв. 20 по плана на с. Д., и на част от построена в него сграда, и искове за обезщетение за неоснователно ползуване на имота, предявени от М. Г. А. срещу “М” А. гр. С..
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: