1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 16.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 304/ 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 481/29.10.2014 г. по гр.д.№ 476/ 2014 г. на Окръжен съд Пазарджик е отхвърлен иска, предявен С. К. Д. и С. А. К. с право основание чл.109 ЗС и искане ответниците К. С. Р. и Н. Г. Р. да им осигурят достъп до коридора и помещението- укритие в избения етаж на съсобствената им жилищна сграда в [населено място], [улица], № 21.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд с оплаквания, че е недопустимо, а по същество и неправилно, тъй като изводите на съда са необосновани и в нарушение на материалния и процесуалния закон. Считат, че се касае до общи части на сградата, до които следва да им се осигури достъп, както и че по този въпрос съдът следвало да се съобрази с влязлото в сила решене по чл.31, ал.2 ЗС, постановено между същите страни, с което е установено, че ответниците ползват 8,94 кв.м. повече от правата си в този приземен етаж.
Като правен въпрос, с който да обосноват допускане на жалбата им до разглеждане, касаторите поставят въпроса следва ли съдът при постановяване на решението си да обсъди в тяхната взаимна връзка доказателствата, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.235 ГПК. Твърди се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на В., както и в конкретни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответниците не вземат становище по делото.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Страните са съсобственици на двуетажна жилищна сграда в [населено място], като ищците ползват втория етаж, а ответниците първия етаж от сградата, с отделни входове. П. етаж, който е обща част на сградата, също се ползва разделно, като ищците ползват източната част, състояща се от две помещения, а ответниците- общия коридор и помещенията от западната страна, вкл. и едно помещение, наречено укритие. Не е спорно по делото, че частта, която ползват ответниците, е с 8, 94 км. м. повече отколкото са правата им, а това е установено и с влязлото в сила решение по чл.31, ал.2 ЗС, с което за ползваната в повече част от общите части на сградата ответниците са осъдени да заплатят обезщетение на съсобствениците си. Не е спорно по делото също така, а се установява и от заключението на вещото лице и събраните писмени и гласни доказателства, че всеки от съсобствениците има достъп до своите помещения от приземния етаж чрез входа, който ползва и за достъп до жилището си. Връзката между двете части от приземния етаж, съществувала по архитектурен проект, е прекъсната чрез зазиждане на отвора откъм частта на ищците към коридора и частта на ответниците, което е показано и на приложената схема, т.2- стр. 46 от делото. Според тезата на ищците този коридор и помещението-укритие също представляват обща част на сградата и искат да им се предостави достъп до тях, за което са предявили иска по чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да възстановят съществуващия по архитектурен проект отвор между двете части на приземния етаж.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че съгласно представения нот.акт № 148/ 2000 г. ищците са собственици на източната половина от приземния етаж и зазиждането на отвора към коридора и западната част не им пречи да ползват своите зимнични помещения. Тези мотиви следва да се възприемат в смисъл, че страните са разпределили ползването на зимничните помещения, така както е описано в цитирания нотариален акт и искът е отхвърлен, тъй като не са установени действия на ответниците, с които пречат на ищците да ползват така разпределените им помещения.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че правният въпрос, развит от касаторите, не обосновава допустимост на касационното обжалване. Въззивното решение не противоречи на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 235 ГПК / (чл.188 и сл.от ГПК отм./. В съответствие с приетото в ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС възивният съд е извършил собствен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценил ги е съобразно предмета на спора, като е изложил и съображения за тяхната достоверност и относимост към делото. Правилна е и констатацията, че ползването на по- голяма площ от полагаемата се ? част от общите части на сградата не е самостоятелно основание за уважаване на иска по чл.109 ЗС, а дава право на другия съсобственик да иска обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, което е предмет на влязлото в сила решение между същите страни по гр.д.№ 41/ 2007г. на Панагюрския районен съд. От друга страна приетото в мотивите към това решение за липсата на споразумение относно ползването на етажа не обвързва съда, разглеждащ иска по чл.109 ЗС.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 481/29.10.2014 г. по гр.д.№ 476/ 2014 г. на Окръжен съд Пазарджик .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: