4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
София, 04.07.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1379/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 564/25.03.2015 г., поправено с решение № 1060/29.05.2015 г., постановени по гр. д. № 3109/2013 г. на Варненския окръжен съд, Т. М. П. е осъдена да предаде на А. Ш. Хассел и Е. Ю. Хассел, на основание чл. 108 ЗС, владението на апартамент № 2 в [населено място],[жк], [улица], ет. 1.
Това решение е потвърдено с решение № 163 от 27.10.2015 г. по в. гр. д. № 353/2015 г. на Варненския апелативен съд.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ответницата Т. М. П., която поддържа оплаквания, че въззивното решение е нищожно, незаконосъобразно и неправилно и иска то да бъде отменено.
Ответниците по касация – ищци по делото, считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че спорният апартамент е закупен от ищцата А. Хассел с н. а. № 52/10.06.2004 г. по време на брака й с Е. Хассел и по силата на законовата презумпция – чл. 19 СК /отм./, действал към момента на сключване на договора, е съпружеска имуществена общност. Прехвърлител по договора е А. Ю. Хассел, който се легитимирал за собственик с н. а. № 93/04.03.2004 г., сключен по време на брака му с ответницата Т. П..
В защитата си по същество по предявения срещу нея иск П. е оспорила принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищците. Поддържала е, че имотът е притежаван в режим на съпружеска имуществена общност между нея и А. Хассел. За покупката бил сключен предварителен договор за посредничество, а закупуването станало и с нейни средства в размер на 38 000 лева, предоставени й в заем от Г. Р.. Продажбата, осъществена еднолично от А. Хассел, не е прехвърлила собствеността, тъй като не е участвала и тя като съсобственица и сделката е нищожна поради липсата на съгласие, тъй като истинският собственик не е изразил волеизявление за продажбата и цената на имота. Ответницата е посочила още, че упражнява фактическа власт от момента на закупуването на имота на 04.03.2004 г. и понастоящем, като владението е явно, спокойно, постоянно и непрекъснато и не е установено по скрит начин.
Въззивният съд приел, че страните са обвързани от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение по гр. д. № 1447/2004 г. на Варненския окръжен съд, съответно – по в. гр. д. № 679/2010 г. на Варненския апелативен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 22, ал. 3 СК /отм./, предявен от Т. П. срещу А. Ю. Хассел, А. Ш. Н. – Хассел и Е. Ю. Хассел. С него е установено, че договорът за покупко-продажба от 10.06.2004 г., с който А. и Е. Хассел придобили имота по време на брака си, е действителен и не е налице продажба на имот, притежаван от продавача А. Хассел в режим на съпружеска имуществена общност с Т. П., а е продаден имот – лична собственост на А. Хассел, закупен изцяло със средства от продажба на негов имот от преди брака му. Договорът е валиден, вещно-прехвърлителният ефект е настъпил от момента на сключването му в предвидената форма на нотариален акт и съгласно чл. 19, ал. 1 СК /отм./ имотът е станал съпружеска имуществена общност на ищците.
Въззивният съд приел, че ответницата не се е позовала изрично на придобивна давност, но ако се приеме, че такова възражение е релевирано, то същото е неоснователно, тъй като не е изтекъл 10-годишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от 04.03.2004 г. до подаване на исковата молба на 08.10.2013 г., приложим, тъй като владението не е добросъвестно.
По тези съображения предявеният ревандикационен иск е приет за основателен и е уважен изцяло.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че правният въпрос от значение за изхода по настоящото дело, е упражняваното от нея давностно владение върху процесния недвижим имот, който бил разрешен в противоречие с решение № 91 от 02.07.2010 г. по т. д. № 713/2010 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро т. о., относно субективния елемент на владението, както и с Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на ВС. Поддържаното противоречие не е налице, защото изводът на въззивния съд за неоснователност на това правопрекратяващо възражение е резултат от конкретно установените по делото факти, свързани с недостатъчния период на владение, необходим за настъпване правните последици на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС. Ето защо не се установява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият поставен въпрос е, че в обжалваното решение съдът не е коментирал неоспорено от насрещната страна писмено доказателство – договор от 20.02.2004 г. за заем на сумата 38 000 лева, предоставени на жалбоподателката от Г. С. Р. във връзка със закупуване на спорния имот. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният въпрос не е свързан с прилагането или тълкуването на конкретна правна норма, от която зависи решаването на делото, а съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, което се квалифицира като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и не е част от предмета на производството по допускане на касационното обжалване. Следва да се посочи и, че това доказателство е било относимо към спора по чл. 22, ал. 3 СК /отм./, разрешен с влязлото в сила решение, с което е прието, че имотът е бил лична собственост на А. Хассел. Зачитайки силата на пресъдено нещо на това решение и предвид разпореждането с н. а. № 52/2004 г., въззивният съдът в настоящото производство е приел за доказана активната материалноправна легитимация на ищците по ревандикационния иск.
Не отговарят на изискванията на посочения тълкувателен акт и не съставляват правни въпроси по смисъла на дадените в него разяснения и следните части от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК:
1. формулираният като «материалноправен въпрос»: налице ли е изяснена фактическа обстановка при постановяване на обжалваното решение, и извършеният във връзка с това подробен анализ на събраните доказателства и доводи на страните, включително по упражняваната от жалбоподателката фактическа власт, вещно-прехвърлителното действие и валидността на сделката, сключена с н. а. № 52/2004 г.;
2. доводът, че съдът в двете инстанции лишил жалбоподателката от възможността да се защити, макар от представените болнични листове да било видно влошеното здравословно състояние на процесуалния й представител;
3. доводът, че въззивната инстанция постановила своя съдебен акт в нарушение на чл. 154, ал. 1 ГПК, защото въпреки недоказаността на твърденията на противната страна потвърдила първоинстанционното решение, в противоречие с решение № 7 от 11.03.1985 г. по гр. д. № 122/1984 г. на ОСГК; формулираният като процесуалноправен въпрос: след като едната страна не е доказала своите твърдения, правилно и процесуално допустимо ли е решаващият съд да постанови решение именно в полза на тази страна /аргумент от чл. 127 ГПК – отм./.
Така изложеното почти изцяло повтаря оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на съда при обсъждане на доказателствата по делото и необоснованост на формираните изводи, но правилността на решението не е предмет на проверката по допускане на касационното обжалване. Доводите не са съвместими и с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена – т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решение № 7 от 11.03.1985 г. по гр. д. № 122/1984 г. на ОСГК /като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ не е представено, а и видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказани фактите, от които ищците извличат изгодни за себе си правни последици, докато ответницата не е сторила това, поради което и предпоставката, от която изхожда жалбоподателката, за да обоснове този довод, не е налице.
Позоваването на чл. 10б ЗСПЗЗ в недатираната касационна жалба е абсолютно неотносимо към разглеждания случай, който не е свързан с възстановяване на собственост по реда на посочения закон.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е нищожно поради неизясняване и непроизнасяне на съда по предмета на спора и превратно тълкуване на доказателствата. В първата си част това твърдение насочва към недопустимост на въззивното решение, но вероятност то да е недопустимо не е налице, тъй като не се установява съдът да се е произнесъл извън рамките на въведения спор. Втората част съставлява оплакване за неправилност, което не е част от производството по допускане на касационното обжалване.
При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 лева по договор за правна защита и съдействие от 25.02.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 163 от 27.10.2015 г. по в. гр. д. № 353/2015 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Т. М. П. да заплати на А. Ш. Хассел и Е. Ю. Хассел разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 000 /две хиляди лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: