5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
София, 26.03.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 6600/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1054 от 09.07.2014 г. по в. гр. д. № 1105/2014 г. на Варненския окръжен съд, след отмяна на решение № 328 от 03.01.2014 г. по гр. д. № 153/2013 г. на Провадийския районен съд, е уважен инцидентен установителен иск, като е прието за установено, че С. К. Г. е собственик на недвижими имоти, възстановени по реда на ЗСПЗЗ, и е отхвърлен предявеният от К. К. К. и К. Б. К. иск за делба на същите имоти.
Срещу това решение са подадени касационни жалби от К. К. К. и К. Б. К.. Жалбите са в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към тях са приложени изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което са допустими.
Ответницата по касация С. К. Г. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Спорните по делото имоти произхождат от общия на страните наследодател К. К. В., починал на 23.10.1988 г. и оставил за наследници: дъщеря С. К. Г., и син К. К. К. – наследодател на касаторите, починал на 17.07.1999 г., който е направил отказ от наследството на баща си, вписан в специалната книга под № 28/07.04.1989 г. Предвид факта, че е извършен след одържавяването и преди възстановяването на собствеността, въззивният съд приел съгласно чл. 91а ЗНсл, че отказът не се отнася до възстановените имоти, които съставляват новооткрито наследство по смисъла на чл. 1 ЗНсл. Приел обаче, че не е установено наследодателят на ищците, който е бил жив към датата на възстановяването, да е извършил някакви действия, с които да е приел наследството на общия наследодател К. В., да е имал претенции, или да се е считал за собственик на възстановените земи, поради което и не се установява наличие на съсобственост. Обратно, единствено С. Г. е извършила такива действия – по нейно заявление са издадени двете решения на поземлената комисия от 26.02.1996 г. за възстановяване на собствеността на името на общия наследодател, на 18.03.1996 г. тя е въведена във владение, на 30.12.2004 г. сключила договор за аренда на четири ниви, а с анекс от 08.08.2012 г. срокът на договора е продължен с 6 години. От показанията на свидетелите Ж. и Н. Н. /дъщеря и зет на ответницата/, които преценил съгласно чл. 172 ГПК с оглед на всички доказателства по делото, съдът приел, че след връщането на земите наследодателят на ищците не е заявявал, че иска да ги стопанисва, изразявал е благодарност, че сестра му С. се грижи за техния баща.
Като допълнително съображение въззивният съд изтъкнал, че е основателно правопрекратяващото възражение за придобиване на имотите по давност с начална дата на владението извършеният на 18.03.1996 г. въвод. До датата на предявяване на иска за делба – 26.02.2013 г., ответницата по иска стопанисвала и обработвала имотите с намерение за своене, като не е установено ищците да са предявявали претенции към нея преди и извън настоящия спор. За неприложимо съдът счел ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, касаещо обичайната хипотеза при наследяване, докато в случая наследодателят на ищците не е приел наследството, ответницата е започнала да упражнява еднолично фактическата власт със съзнанието, че възстановените земи са нейни, и не е била държател на чуждата идеална част. Затова и не е било необходимо да доказва промяна в намерението и презумпцията на чл. 69 ЗС не е опровергана.
По тези съображения въззивният съд приел за доказан и уважил инцидентния установителен иск, че С. Г. се легитимира за единствен собственик на имотите към настоящия момент, и отхвърлил предявения срещу нея иск за делба като неоснователен.
І. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. Б. К., като се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се присъединява към жалбата на другия касатор, сочи, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, тъй като е разгледал възражение, въведено след изтичане на срока за отговор на исковата молба, а именно, че наследодателят на ищците не е приел наследството на баща си К. В.; предявеният инцидентен установителен иск се основава на единственото твърдение, че ответницата по иска за делба и ищца по насрещния иск е придобила имотите по давност, а не и на твърдението, че брат й К. К. не е приел наследството на баща си; основанието, на което въззивният съд приел, че ищцата е придобила в собственост спорните имоти, е неприемане на наследството, но то не е въведено като предмет на спора.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че в случая не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо – чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, до каквато хипотеза би се стигнало, ако произнасянето е по непредявен иск. По предявения срещу нея иск за делба в срока за отговор на исковата молба ответницата е противопоставила, в условията на евентуалност, две възражения, като и двете са обосновавали тезата й, че не е налице имуществена общност, която да е предмет на делба. Първото впоследствие е заменила с довод, че новооткритото наследство /възстановените земи/ не е било прието от наследодателя на ищците, а второто съставлява и основание на предявения от нея насрещен иск – че е придобила по давност възстановените земи. Дори да се приеме, че по първото възражение съдът не е дължал произнасяне поради преклудирането му, уважаването или отхвърлянето на иска за делба е обусловено от разглеждането на второто възражение, а то е било редовно въведено при спазване на срока по чл. 131 ГПК. В този смисъл не е налице произнасяне по непредявен иск и обжалваното въззивно решение е допустимо.
По-нататък в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че съдът не е отчел нормата на чл. 57 ЗНсл, но тя не е била предмет на обсъждане в обжалваното решение въпрос, нито е формулиран въпрос във връзка с приложението, както изискват законът и задължителната съдебна практика – т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Липсва въпрос и във връзка със становището на въззивния съд, че имотите са придобити по давност от ответницата по иска за делба. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон и разясненията в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
ІІ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. К. К. поддържа предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли въззивният съд да разгледа отправените от ответницата възражения, че не е осъществен прием на наследство нито чрез изрични, нито чрез конклудентни действия, когато те са изложени за първи път едва пред въззивната инстанция; настъпила ли е визираната в чл. 133 ГПК преклузия.
2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато установи, че извършената правна квалификация от първоинстанционния съд е неправилна или непълна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти; следва ли той служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства и ако не стори това, явява ли се съществено процесуално нарушение;
3. Допустимо и правилно ли е съдът да приеме настъпването на факти и обстоятелства, изключващи претендираното от ищеца право в случаите, когато ответниците са проявили пълно юридическо процесуално бездействие, като не са въвели никакви правоизключващи, правопогасяващи, правоунищожаващи или правоотлагащи възражения и твърдения, ако това е недопустимо, съставлява ли то съществено процесуално нарушение като основание за касиране на решението;
4. Допустимо ли е съдът да не обсъди процесуалното бездействие на ответниците и въпреки това да приеме, че са налице благоприятни за тях факти и обстоятелства;
5. Липсата на изложение в мотивите на съда относно процесуалното бездействие на ответниците съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила;
6. Снабдяването с удостоверяващи документи и свързаните с това фактически действия представляват ли конклудентни действия по приемане на наследство.
Поставените в изложението първи, втори, трети, четвърти и пети въпроси се основават на твърдението на касатора, че въззивният съд е постановил решението си въз основа на преклудирани възражения по чл. 48 и 49 ЗНсл, изготвил е непълен доклад и в нарушение на процесуалните правила не е дал указания за подлежащи на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства, че общият наследодател на ищците е приел новооткритото наследство. Във връзка с установяването на това обстоятелство касаторът сочи и, че е недопустимо и неправилно съдът да приеме настъпването на факти и обстоятелства, изключващи претендираното от ищеца право в случаите, когато ответникът е проявил пълно юридическо процесуално бездействие, като не е въвел никакви възражения и твърдения в първоинстанционното производство.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че посочените въпроси изхождат от предпоставки, каквито не са налице по делото. Възражението във връзка с неприемане наследството на общия наследодател не е въведено едва във въззивната инстанция, както се твърди в първия от поставените въпроси, а съставлява допълнение към отговора на исковата молба, направено в първото по делото заседание на първоинстанционния съд /л. 85 по гр. д. № 153/2013 г./, така че не е налице противоречие с решение № 217/30.07.2010 г. по гр. д. № 367/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. В същото заседание първоинстанционният съд е допуснал и гласни доказателства на ищците К. К. и К. К., за установяване на действия от страна на техния наследодател по приемане наследството на общия на страните наследодател. Не се оправдава и твърдението, което стои в основата на втория въпрос, че указанията в доклада на първоинстанционния съд са само във връзка с възлагане на ищците тежестта да докажат съсобственост между тях и ответницата и че общият наследодател се е легитимирал като собственик на делбените имоти. Затова и начинът, по който е процедирал въззивният съд, не е съпоставим с указанията, дадени в т.т. 2 и 4 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /неправилно посочено от касатора като ТР № 1/2003 г./, по въпросите за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, в случай на неправилна или непълна правна квалификация, или при служебното приложение на императивна материалноправна норма – чл. 48 и 49 ЗНсл. Не се установява и ответницата по иска за делба да е проявила юридическо бездействие в смисъла, който е заложен в трети, четвърти и пети въпроси.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК шести въпрос – снабдяването с удостоверяващи документи и свързаните с това фактически действия представляват ли конклудентни действия по приемане на наследство, се основава на следните данни по делото: преписката за възстановяване на собствеността № 6701/1992 г. е образувана по заявление на ответницата С. Г., но прекият наследодател на ищците К. К. е представил удостоверение за наследници на К. В., и именно в качеството си на наследник е представил и декларация, че той и членовете на неговото домакинство не притежават вилни парцели и земи, предоставени по силата на актове на Президиума на Народно събрание, Държавния съвет и Министерския съвет. Според касатора снабдяването с удостоверяващи документи и свързаните с това фактически действия представляват конклудентни действия по приемане на наследството, и тъй като въззивният съд не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е процедирал в противоречие с решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 395/04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Като действия по приемане на наследството касаторът сочи и данните, съдържащи се в свидетелските показания, че К. К. е посещавал имотите, предмет на спора. Първото от посочените решения е по въпроси, различни от поставения от касатора /за доказателствената тежест, за това дали нормата на чл. 48 ЗНсл съставлява законна презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗНсл от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗНсл до доказване приемането му по опис или отказ от наследство, и по приложението на чл. 60, ал. 2 ТЗ/. Затова не е възможно да се извърши съпоставка за наличие на противоречиво разрешавани въпроси. Второто решение е по въпроса за начина, по който се приема наследството. Според него действията по вземане на вещи от наследствения апартамент и пренасянето им в жилище на наследника в друг град съставляват мълчаливо приемане на наследството. Посочено е също така, че законът предвижда при всеки конкретен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, т. е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус. В разглеждания случай въззивният съд е извършил такава преценка и съобразно установените по делото факти е счел за недоказано приемане на наследството.
На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че произнасянето по правопрекратяващото възражение за придобиване на делбените имоти по давност от ответницата по иска за делба е в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 34/19.06.2013 г. по гр. д. № 611/2012 г., решение № 596/30.06.2010 г. по гр. д. № 1534/2009 г., решение № 872/13.02.2006 г. по гр. д. № 259/2005 г., всичките на ВКС, І-во г. о., и решение № 140/17.03.2006 г. по гр. д. № 797/2005 г. на ВКС, според които презумпцията по чл. 69 ЗС не се прилага, когато съсобствеността е възникнала въз основа на наследяване по закон, при което намерението за своене следва да се манифестира по категоричен и несъмнен начин пред останалите сънаследници. Позовава се на решение № 8/19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по чл. 290 ГПК, и сочи, че сключването на договор за аренда съставлява управително действие по отношение на вещта и само по себе си не може да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение. Цитираната съдебна практика, част от която е задължителна съгласно т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не намира приложение в случая, защото въззивният съд е приел, че още при установяването на фактическата власт ответницата по иска за делба е била със съзнанието, че възстановените земи са нейни, и не е била държател на чуждата идеална част, поради което не е било необходимо да доказва промяна в намерението и презумпцията на чл. 69 ЗС не е опровергана.
Касаторът К. К. се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но липсват съображения с какво разглеждането на жалбата от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, така, както е указано в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1054 от 09.07.2014 г. по в. гр. д. № 1105/2014 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: