3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
София, 04.01.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3529/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Б. С. чрез адвокат Е. П. като пълномощник, срещу въззивното решение № 320 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 3039/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 573 от 23.07.2013 г. по гр. д. № 123/2013 г. на Карловския районен съд и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката иск за предоставяне ползването на част от недвижим имот № 046026, съставляващ земеделска земя – посевна площ от 3.527 дка в м. „Л.” в землището на [населено място], необходима за достъп и обслужване на постройката в южния му край.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
Ответницата Г. Е. Н.-Ш. е представила писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Ищцата е предявила иск с правно основание чл. 64 ЗС да се ползва от възстановената по реда на ЗСПЗЗ земеделска земя, върху която изградила на основание предоставено право на ползване постройка, попадаща в обхвата на пар. 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Твърди в исковата молба, че не е направила постъпки пред общината за изкупуване на земята, а собствениците на последната, които с н. а. № 93/2004 г. я продали на ответницата по иска, не й заплатили стойността на постройката – обстоятелство, което въззивният съд приел за установено и заключил, че собственикът на земята не е станал собственик на постройката. За да обоснове твърдението, че е собственица на постройката, ищцата се позовала на пар. 30, ал. 6 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Разпоредбата установява, че когато стойността на земята и на сградата не бъдат заплатени, ползвателят, построил сградата, придобива право на собственост само върху нея, отделно от мястото, след като заплати таксата в случаите на пар. 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивният съд приел, че тази норма е неприложима в настоящия случай, защото разгънатата застроена площ на сградата е по-малка от 35 кв. м. и сградата не е по-висока от един етаж. Следователно, ищцата е могла да придобие право на собственост върху постройката по реда на пар. 4а, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а при неплащане стойността на земята или на сградата следва да намери приложение пар. 4а, ал. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, а именно – публична продан по реда на ГПК. Изводът е формиран при съпоставяне нормите на пар. 4а, ал. 1, 2, 3 и 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ с нормата на пар. 30, ал. 6 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, при което въззивният съд счел, че законодателят не урежда възможност за безплатно придобиване на право на собственост върху постройка, извън изключението по пар. 4а, ал. 2, изр. второ от ПЗР на ЗСПЗЗ – ако построената сграда към 1 януари 1992 г. е единствено жилище на семейството на собственика, включващо съпрузите и ненавършилите пълнолетие техни деца, в което не попада разглежданият случай. По тези съображения е прието, че ищцата не се легитимира като собственик на сградата и затова не може да претендира за ползване на земята около нея по смисъла на чл. 64 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: кой е собственик на сградите с площ до 35 кв. м. и до един етаж, т. е. тези, за които не се дължи таксата по пар. 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ, в хипотезата на пар. 30, ал. 6 ППЗСПЗЗ; дали в тази хипотеза ползвателят придобива право на собственост върху сградата по силата на цитираната разпоредба или сградата става собственост на собственика на земята, макар и последният да не я е заплатил по реда на пар. 4а, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ; дали условието за заплащане на таксата по пар. 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ е абсолютна законова предпоставка, която изключва правото на ползвателя да е собственик на сграда, за която не се дължи тази такса.
Дали ищцата е собственица на постройката е правният въпрос, разрешен от въззивния съд, поради което следва да се счита, че общата предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице. С оглед данните по делото, мотивите към решението на въззивния съд и аргументите, изложени от жалбоподателката, следва да се приеме, че по така разрешения правен въпрос е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради спецификата на разглеждания случай – правото да се ползва част от земята, предвидено в чл. 64 ЗС, има за предмет възстановена по ЗСПЗЗ земеделска земя, която не е заплатена на собственика от лицето с предоставено право на ползване, нито собственикът е заплатил на ползвателя построената от последния сграда, за която според приетото от въззивния съд не се дължи заплащане на прогресивно нарастващата такса по пар. 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 320 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 3039/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Указва на жалбоподателката да внесе в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 25 /двадесет и пет лв./ лева и в същия срок да представи квитанция за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След внасяне на таксата в срок делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: