О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№491
София,10.06.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№151 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №669 от 19.06.08г. по гр.д. №1437/07г. на Варненския окръжен съд е отменено решението от 24.06.05г. по гр.д. №5100/04г. на Варненския районен съд и е отхвърлен предявеният от Д. Й. Ч. отрицателен установителен иск – че държавата не е собственик на дворно мято в гр. Б., Варненска област, представляващо УПИ * в кв.87, ведно с построената в него жилищна сграда, стопански постройки и клозет, както и на място с площ 542 кв.м., находящо се в гр. Б., представляващо УПИ *, кв.125 по плана на града.
Въззивният съд е приел, че собствеността върху спорните имоти е била дарена в равни части на ищеца Д. Ч. и на брат му И. Ч. от техните родители с нот.акт №92/96г. и №93/96г. С прокурорско постановление от 03.02.99г. по сл.д. №41/98г. е разпоредено да бъде наложена възбрана върху дарените имоти. Възбраната е вписана от С. по вписванията в гр. В. на същата дата. На следващия ден – 04.02.99г. Иван Ч. е дарил на брат си Д. Ч. своята ? ид.част от процесните имоти с нот.акт №6/99г. и №7/99г. На 23.02.99г. Иван Ч. е бил привлечен за обвиняем по сл.д. №41/98г. по описа на РСлС Д. за престъпления по чл.339, ал.1 от НК, чл.302а, вр.чл.302, т.1, вр.чл.301, ал.1 от НК. С присъда от 21.07.99г. по НОХД №219/99г. на ОС В. , влязла в сила на 18.01.01г., Иван Й. Ч. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.302а, вр.чл.302, т.1, вр.чл.301, ал.1 от НК, наложено му е наказание лишаване от свобода и конфискация на собствените недвижими имоти, сред които и спорните в настоящия процес. При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че по силата на постаноената конфискация, държавата е станала собственик на ? ид.част от процесните недвижими имоти, като разпоредителните сделки на И. Ч. с тях, извършени с тях след вписване на възбраната, са непротивопоставими на държавата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Д. Й. Ч.. В нея се поддържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Неправилен бил изводът на съда, че с прокурорското постановление от 03.02.99г., съдържащо разпореждане за налагане на възбрана върху спорните имоти, било повдигнато и обвинение на И. Ч. за извършено престъпление. Игнорирано било значението на постановлението от 23.02.99г. за привличане на И. Ч. под наказателна отговорност. По този начин съдът изменил обективно установената поредност на процесуалните предпоставки за предприемане на обезпечителни мерки по чл.156, ал.3 от НПК /редакция към 03.02.99г./. В тази част мотивите на въззивния съд не били съобразени с т.1 и т.2 от ТР №2/07.10.02г. по н.д. №2/2002г. на НК на ВКС, както и с решение №962/92г. на І НО на ВС, третиращи въпроса от кой момент следва да се приеме, че едно лице е привлечено под отговорност за извършено престъпление. На следващо място – съдът приел за правомерно постановлението за налагане на обезпечителни мерки, без да обсъди доводите на страната за нищожност на този акт, като постановен преди да е възникнало обезпечително основание и да е налице обезпечителна нужда. Въззивното решение било в разрез и с практиката на ВКС /посочени са конкретни решения/ за необходимостта от пълна индивидуализация на имота, който е предмет на възбрана, както и с практиката на съдилищата по чл.59 от ЗТСУ, съгласно която реално определени части от дворищнорегулационни парцели не могат да се придобиват ч. правни сделки или по давност. И на последно място – въззивният съд постановил недопустимо решение – отхвърляйки отрицателен установителен иск за собственост върху целите недвижими имоти, съдът на практика признал на ответника права върху тях, включително и върху ? ид.част от имотите, собственост на ищеца, за която ответникът не претендира.
Ответникът в производството – държавата, представлявана от м. на регионалното развитие и благоустройството, оспорва жалбата. Счита, че в нея не са изложени съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване. Изложени са и доводи по съществото на правния спор.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че жалбата е редовна, от нея могат да се извлекат съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси, които поставя касаторът, като сочените от него основания за допускане на касационно обжалване са подробно обосновани. Налице е основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение единствено по последния процесуалноправен въпрос, който е съществен по конкретното дело – за правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост върху целия имот, при положение, че спорът между страните засяга само ? ид.част от него, както и за допустимостта на въззивното решение по отношение на другата ? ид.част от имота. По този въпрос разрешението, дадено с въззивното решение противоречи на приетото в т.14 от ТР №1 от 04.01.01г. на ОСГК на ВКС, според което въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и той може да приложи правомощията си по чл.209 от ГПК /отм./ и без да е сезиран с конкретен довод в жалбата. Това несъобразяване със задължителната практика на ВКС е основание да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
Останалите въпроси, които се поставят от жалбоподателя не са съществени и следователно по тях касационно обжалване не следва да се допуска.
Въпросът от кой момент следва да се приеме, че едно лице е привлечено към наказателна отговорност не е съществен по делото. Непрецизният извод на въззивния съд, че към момента на налагане на обезпечителната мярка И. Ч. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.302а от НК не е решаващ и не определя изхода на делото. От значение за изхода на правния спор е единствено фактът, че възбраната върху ? ид.част от спорните имоти, собственост на И. Ч. , е наложена преди той да се разпореди с тях в полза на брат си Д. Ч. Оттук произтичат и вещноправните последици на незачитане на разпореждането и съответно – незачитане на собствеността на Д. Ч. върху дарената му ? ид.част от имотите, която ? ид.част впоследствие е конфискувана от държавата с присъдата срещу И. Ч. и е станала нейна собственост. Доводът на жалбоподателя, че въпросът е съществен с оглед преценката дали са били налице предпоставките на чл.156, ал.3 от НПК /отм./, в редакцията му към 03.02.99г., за допускане на обезпечение на конфискацията, е неоснователен. Алинея 4 на чл.156 от НПК /отм./ препраща към реда на ГПК при допускане на обезпечение на конфискацията. Приложен съответно в наказателния процес, текстът на чл.309 от ГПК /отм./ следва да се разбира в смисъл, че може да се допусне обезпечителна мярка и по обвинение, което предстои да бъде повдигнато, както е в случая. При висящо следствено дело и предстоящо повдигане на обвинение за престъпление, за което е предвидена конфискация на имуществото, е налице обезпечителна нужда и съответно – правомощие на органите по чл.156, ал.3 от НПК /отм./ да наложат възбрана върху имуществото на лицето, което предстои да бъде привлечено към наказателна отговорност. Ето защо посочената от жалбоподателя практика на ВКС, НО, свързана с въпроси от наказателноправен характер, не може да обоснове необходимостта от допускане на касационно обжалване на решението по гражданскоправния спор, доколкото тя е свързана с въпрос, който не е съществен по този спор. На следващо място – практиката на ВКС по въпроса за необходимостта от точна индивидуализация на имота, за който се иска вписване на възбрана, също не може да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тази практика е насочена към идеята да не се допуска вписване на възбрана върху имоти, които не са индивидуализирани в достатъчна степен, за да не възникне впоследствие спор за това върху кои имоти е наложена възбраната. Тази практика не може да бъде абсолютизирана, тъй като в процесния случай такъв спор изобщо не може да възникне – в прокурорското постановление за допускане на възбраната имотите са индивидуализирани в степен, която позволява да бъде преценено по несъмнен начин, че става въпрос именно за тези имоти, които са собственост на И. Й. Ч. , а тяхната пълна индивидуализация може да се извлече от притежаваните от него титули за собственост. И на последно място – практиката на съдилищата по чл.59 от ЗТСУ /отм./ не е свързана изобщо със спора по настоящото дело, тъй като предмет на обезпечителната мярка, както и на конфискацията, е притежаваната от И. Ч. ? ид.част от процесните имоти, а не реална част от тях.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №669 от 19.06.08г. по гр.д. №1437/07г. на Варненския окръжен съд.
УКАЗВА на жалбоподателя да внесе по сметка на ВКС в едноседмичес срок от съобщението държавна такса в размер на 34,80лв. и да представи в същия срок вносния документ, в противен случай жалбата ще му бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: