О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
София, 06.07.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№43 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 25.06.09г. по гр.д. №1899/08г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението от 25.06.03г. по гр.д. №4113/99г. на СРС, 44 с-в, с което е бил отхвърлен предявеният иск по чл.108 от ЗС за установяване собствеността и предаване владението на следните недвижими имоти: нива от 7,824 кв.м., находяща се в землището на кв. Горна Б. , местн. “Б”, съставляваща имот пл. №1987 по кад.лист №488 по кад.план от 1958г.; нива от 4,827 кв.м., имот пл. №1986 по същия кадастрален лист и ливада от 6,763 кв.м., имот пл. №1983-85 по същия кадастрален лист.
Въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на спорните имоти с три решения на поземлената комисия по чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ – №67 ГБ, 95 ГБ и 96 ГБ от 17.02.1998г. Тъй като те представляват индивидуални административни актове, в производството по издаването на които не могат да участват трети лица, то при възникнал спор за собственост ответниците могат да противопоставят възражение, че не са били налице предпоставките на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. В случая ответникът “Л” А. е направил такова възражение и по линията на косвения съдебен контрол съдът е приел, че към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ имотът не е имал земеделски характер и не е подлежал на възстановяване на бившите собственици. Той е бил предназначен за осъществяване на мероприятие на държавата – “Средно предприятие за магнитни носители- обект 9/9-София”. Теренът е бил предоставен през 1986г. за стопанисване и управление на СО “И” и върху него е започнало строителство – метална ограда, бетонен фундамент със стоманени пилони върху 8 000кв.м., видно от отбелязването в АДС от 1992г. Със заповед №43/09.05.1990г. на министъра на икономиката и планирането е взето решение за образуване на фирма с държавно имущество “И”, като новоучредената фирма е поела активите и пасивите на СО “Инвесткомплект-87. Средствата и разходите по изграждането на посочения по-горе обект са включени в баланса на предприятието към 31.12.1991г. През 1993г. фирмата е регистрирана като търговско дружество, а през 1995г. е проведена приватизационна сделка, в резултат на която имуществото е преминало в патримониума на “Е” ООД. От своя страна последното дружество е продало на “Л” ООД собствеността върху спорния имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищите. В нея те поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване, без да формулират материалноправните или процесуалноправните въпроси, по който е налице това основание. Сочат множество решения на ВКС, на които според тях възивното решение противоречи.
Ответникът “Л” А. оспорва жалбата. Счита, че не е налице противоречива съдебна практика, която да обуслови допускане на касационното обжалване.
Ответниците “И” Е. и “Е” Е. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице основание за допускане на жалбата до разглеждане по същество от ВКС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК жалбоподателите следва да формулират материалноправния или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, който обуславя изхода на делото и по който според тях е налице някое от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд не може да извлича този въпрос от съдържанието на касационната жалба – в този смисъл изрично ТР №1/19.02.2010г. по т.гр.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
В конкретния случай жалбоподателите не са изпълнили задължението си да формулират въпросите, по които искат допускане на касационно обжалване. Независимо от това, поддържаното от тях основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК не е налице, тъй като представените с жалбата решения на ВКС и на районния съд не разкриват противоречива съдебна практика.
С първото решение №18 от 10.02.2000г. по гр.д. №1080/99г. на ІV ГО на ВКС е прието, че земеделска земя, внесена в ТКЗС и включена в строителните граници на населеното място подлежи на възстановяване на бившия собственик и наследниците му, макар да е била предмет на правомерна сделка, чрез която е придобита от трето лице, щом като не е застроена със законни строежи. Това решение няма връзка с казуса по настоящото дело. Поставените по него въпроси засягат прилагането на чл.10, ал.7 и чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ, тъй като става въпрос за бивша земеделска земя, продадена от ТКЗС на трети лица чрез правомерна сделка и впоследствие – включването и в регулация, но без да е застроена със законна сграда от новите собственици. Спорът по настоящото дело е друг и засяга проблематиката на чл.10б, ал.1 от ЗСПЗЗ, както и §6, ал.6 от ПЗР на ЗППДОбП, макар това да не е посочено изрично от въззивния съд. Върху спорния имот към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ е започнало изграждането на мероприятие на държавата, макар и незавършено, а впоследствие сградата е разрушена. Има и сделка, но не такава по чл.10, ал.13 от ЗСПЗЗ, както в посоченото от жалбоподателите решение, а приватизационна. Различието в случаите и в приложимите правни норми изключва възможността за противоречие на въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение на ВКС.
В решение №121 от 20.07.2001г. по гр.д. №1316/2000г. на ІV ГО на ВКС се възпроизвежда принципното разбиране, възприето с ТР №1/1997г. на ОСГК на ВКС, че решенията на поземлените комисии за възстановяване на собственост върху земеделски земи имат конститутивно действие. Това разбиране обаче се съчетава и с друг принцип, възприет в т.4 на ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС по отношение на пределите на косвения съдебен контрол върху заповеди за възстановяване на собственост по чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., но приложим и по отношение на косвения съдебен контрол върху решения на поземлените комисии за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ. Възприема се, че когато в последващ съдебен спор за правото на собственост върху възстановената земя, другата страна противопостави възражение за липса на предпоставки за възстановяване на собствеността, гражданският съд може, когато това възражение е допустимо, да упражни косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия, сега ОСЗ, и да прецени дали то е в съответствие с предпоставките на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. В случай, че се установи несъответствие, гражданският съд има правомощието да не зачете конститутивното действие на решението на поземлената комисия, респ. ОСЗ, както и съдебното решение по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ по жалба срещу отказ за възстановяване на собствеността. В конкретния случай въззивният съд е упражнил такъв косвен съдебен контрол и е преценил, че поради започнало мероприятие на държавата върху спорния имот и поради проведена приватизационна сделка не е имало условия за реално възстановяване на собствеността на ищците по ЗСПЗЗ и затова не е зачел конститутивното действие на решението на поземлената комисия, което легитимира ищците като собственици на спорния имот. Това разрешение не противоречи, а напротив – съответства на практиката на ВКС по аналогични спорове.
С решение №588 от 24.06.2009г. по гр.д. № 300/08г. на ВКС, ІІІ ГО е прието, че претендираното от ищеца право на собственост се извежда от придобивното основание, при което положително следва да бъдат установени предпоставките на чл.17а от ЗППДОбП /отм./. Това е така, но в случая по настоящото дело въззивният съд не се е занимавал с правата на ответното дружество върху спорните имоти, тъй като ищци по иска с правно основание чл.108 от ЗС са били физически лица, които са извели правото си на собственост от реституция по ЗСПЗЗ и това е правната проблематика, с която се е занимавал въззивният съд. Като е приел, че ищците не са доказали собствеността си, той е отхвърлил иска, без да се занимава в детайли с противопоставимите права на ответника, съответно – с приложението на чл.17а от ЗППДОбП /отм./. Обратно – при спора, разгледан от ВКС в посоченото решение, ищец по иск с правно основание чл.108 от ЗС е било търговско дружество, неговите твърдени права са били свързани с придобивното основание по чл.17а от ЗППДОбП /отм./ и затова съдът се е занимавал основно с тях, а не с противопоставимите права на ответниците по ЗСПЗЗ. Затова правната проблематика, разисквана в двете решения, макар и по аналогични случаи, е различна, няма противоречие между тях по въпроса за прилагането на чл.17а от ЗППДОбП /отм./, съответно – няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
По сходни съображения неотносима към спора по настоящото дело е практиката на ВКС за доказателственото значение на отбелязванията в АДС – решение №296 от 15.07.05г. по гр.д. №2046/04г. на ІV ГО и 2445 от 24.11.05г. по гр.д. №2107/04г. на ВКС, ІV ГО. Въззивният съд не е приемал в решението си нещо различно от това, което е посочено в тези решения. Актът за държавна собственост е обсъден наред с всички други доказателства, свързани с предоставяне на процесната земя на държавно предприятие за изграждане на обект “Средно предприятие за магнитни носители- обект 9/9-София”; за създаването на държавна фирма на основата на това предприятие, както и за последващото и преобразуване в еднолично търговско дружество и извършена приватизация. Няма противоречиво тълкуване и прилагане на закона в частта относно доказателственото значение на АДС, затова не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Определение №115 от 16.02.09г. по гр.д. №121/09г. на ІV ГО е по чл.288 от ГПК и приетото в него не може да служи като пример за противоречива съдебна практика. В него се сочи, че необсъждането на всички доказателства по делото е съществен процесуалноправен въпрос, обосноваващ допускане на касационно обжалване. В случая обаче въззивният съд е изпълнил това свое задължение, не е действал в противоречие с утвърденната практика на ВКС по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, затова по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.
И на последно място – посочената от жалбоподателите практика на СРС е по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ – т.е. това са съдебни решения, постановени в производство по обжалване на административни актове, каквито са отказите на поземлената комисия за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ. Тези решения, макар и постановени от граждански съд, са на практика решения по административен спор, който се развива между административния орган и лицето, което го е сезирало – т.е. едностранно, без участие на лицето, чиито права на собственост евентуално се засягат от решението на поземлената комисия, съответно – на съда в това производство. Върху тези съдебни решения гражданският съд има право при определени условия да упражнява косвен съдебен контрол – арг. от т.4 на ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС. Тези решения са извън обхвата на практиката, която има предвид чл.280, ал.1, т.2 от ГПК и затова те не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК възниква само при противоречие на обжалваното въззивно решение с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или ВКС – т.3 на ТР №1/19.02.2010г. по гр.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.е. – имат се предвид съдебни решения, постановени в граждански, а не в административен процес.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25.06.09г. по гр.д. №1899/08г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: