О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№708
[населено място] 28.07.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№2285/15г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. Т.,в качеството му на наследник на П. Т. и Ж. Т., починали в ходи на процеса, срещу решение №756 от 15.04.2015г. по в.гр.д.№930/14г. на Софийски апелативен съд ГО 7 състав,с което е отменено решение №8247 от 06.12.13г. по гр.д.№8398/11г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго,с което са отхвърлени предявените от П. И. Т. и Ж. Ц. Т. срещу [фирма] за плащане на основание чл.92 от ЗЗД на сумата 13 000 евро общо или по 6500 евро за всеки един от двамата,заявени като частични искове от общата сума 50 000 евро или за всеки един от двамата ищци по 25 000 евро,ведно със законната лихва,както и предявените като евентуални искове с правно основание чл.79 ал.1 предл.2 от ЗЗД за сумата общо 26 000 лв. или по 13 000 лв. на всеки един от двамата ищци,заявени като частични от общата сума 80 000 лв. или за всеки един от ищците – по 40 000 лв.,ведно със законната лихва.
В касационната жалба се твърди,че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди се,че изводите на въззивния съд са направени противоречие с материално – правни норми – съдът е зачел част от поетите от дружеството с предварителния договор задължения и е игнорирал други,без да се съобрази с нормите на чл.20а вр. чл.92 от ЗЗД. За обосноваване на твърденията си за допуснати процесуални нарушения касаторът излага съображения,че въззивният съд не е допуснал повторна експертиза; не е обсъдил заключението заедно с останалите доказателства по делото; не е уважил искането му за отстраняване на вещото лице; не се е произнесъл по възражението му за липса на одобрени и съгласувани проекти в част ВиК, отказал е да приеме представени от него доказателства.Претендира отмяна на решението на въззивния съд и уважаване на предявените искове.
Ответникът по касация [фирма] е оспорил касационната жалба по съображения в писмен отговор.
Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт,поради което е допустима.
При произнасянето си по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да отмени решението на първата инстанция и да отхвърли предявените от ищците искове САС е приел,че същите са неоснователни.По съществото на основния спорен въпрос доколко е налице виновна забава на ответното дружество в изпълнението на договорните му задължения съдът не е възприел направеното от въззивника възражение за неприложимост на клаузите на сключения между страните предварителен договор за учредяване право на строеж,поради сключен окончателен такъв в нотариална форма,в който липсва уговорен срок за изпълнение.Като се е позовал на постановена по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика за съотношението между предварителния и окончателния договор,съдът е приел,че при липса на изрични уговорки, вторият не изключва приложението на клаузите на първия,като в конкретния случай предварителният договор има смесен характер,съдържайки в себе си както елементи на договор за бъдещо учредяване право на строеж,така и на договор за изработка.Поради това е направил извод за приложение на клаузите от предварителния договор относно реда,начина и сроковете за изпълнение на строителството на жилищната сграда,за която е учредено правото на строеж с окончателния договор. Приел е за доказани два от елементите от фактическия състав на отговорността по чл.92 от ЗЗД – наличие на задължение на ответника-въззивник да построи сградата и да осигури въвеждането й в експлоатация в срок до 20 месеца от датата на даване на строителна линия – т.е. до 26.05.2010г. , както и ,че за забавата в изпълнението на това задължение между страните е уговорена неустойка. Като е обсъдил подробно събраните в производството пред първата инстанция доказателства и приетото основно и допълнително заключение на допуснатата и изслушана пред него техническа експертиза,САС е намерил,че не са налице останалите два елемента от фактическия състав – задължението да не е изпълнено или да е изпълнено неточно и кредиторът да е изпълнил своята част от задълженията по договора. В тази връзка е изложил съображения за установеност на факта,че към датата на изтичането на двадесетмесечния срок /26.05.2010г./ сградата е била изпълнена,съгласно одобрените строителни книжа с изградени в нея съответни ВиК и електрическа сградни инсталации; въззивникът е поканил ищците да окажат необходимото съдействие, като подпишат акт 15,необходим за издаване на удостоверение за въвеждане на обекта в експлоатация;последните при първата покана – на 03.05.2010г. са отказали да подпишат,а впоследствие са отразили неоснователни забележки във връзка с изпълнението,което е препятствало издаването на акт 16. За да приеме,че тези забележки са неоснователни,САС е изложил съображения,че строителят не е имал задължения да изгради трафопост,като нотариалният акт за учредяване право на строеж на такъв в полза на [фирма] е сключен от ищците много след изтичане на срока за въвеждане в експлоатация на сградата /едва на 19.07.2011г./. Посочил е,че въззивникът-ответник не е имал договорни правоотношения и със Столична община за изграждане на уличен водопровод,като в проектите за сградата е предвидена и реално изпълнена изгребна яма в нейния обем /под прохода на подземния гараж/.Във връзка с възраженията на ищците,че проекта в част „ВиК“ не е бил съгласуван с тях и,че върху него липсва печат на одобряващия орган, съдът е изложил съображения,че това не може да бъде вменено във вина на строителя,тъй като към датата на одобряване на инвестиционния проект на сградата /14.07.2008г./ ответното дружество не е имало качеството участник в строителството,доколкото договорът за прехвърляне право на строеж в негова полза е бил сключен по-късно – едва на 02.09.2008г. Извод за това , че самите собственици са представили за съгласуване и одобрение проекта от главния архитект на общината, съдът е направил от факта,че разрешението за строеж е било издадено на тяхно име.Колкото до забележката им в акт 15,че сградата не е свързана с канализация, САС е кредитирал неоспореното по делото писмо от Дирекция „Архитектура и градоустройство“ от 09.07.2008г.,с което П. Т. е бил уведомен за липсата на главна канална мрежа на север от парцела,което обосновава решение за отводняване с изгребна яма. От всичко това САС е направил решаващите си изводи,че: ищците неоснователно не са приели предложеното им в уговорения срок изпълнение,бидейки поканени за подпишат акт обр.15 още на 03.05.2010г., към който момент не е имало пречки за това,тъй като сградата е била изпълнена адекватно на проектираното; същите не са оказали необходимото съдействие с подписването на акт обр.15,който е предпоставка за издаване на удостоверение за въвеждане в експлоатация на строежите от четвърта и пета категория; с това на основание чл.95 от ЗЗД като кредитори ,те са изпаднали в забава,с което ответникът, като длъжник се освобождава от отговорност за забавата си.На това основание съдът е заключил,че не са налице основания за ангажиране отговорността на последния да плати предвидената в договора неустойка по чл.92 от ЗЗД.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът е формулирал въпроси от процесуално-правно и материално-правно естество,които е свързал с допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.1 , т.2 и т.3 от ГПК.
Първият му въпрос е свързан с приложението на чл.20а от ЗЗД относно продължаване действието на поети от страните с предварителен договор за учредяване право на строеж,съдържащ в себе си и елементи на договор за изработка задължения и след учредяването по нотариален ред на вещното право на строеж.Въпросът са релевира с допълнителния селективен критерий на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – противоречие с решение №210/02.05.2012г. по гр.д.№884/2011г. на ВКС ГК IV г.о.,постановено по реда на чл.290 от ГПК.В мотивите на атакуваното въззивно решение съдът се е позовал именно на посочената от касатора задължителна съдебна практика във връзка с възражението на търговското дружество- въззивник за прекратяване действието на клаузите на предварителния договор след сключването на окончателния договор за учредяване право на строеж, намирайки същото за неоснователно.Решаващ извод във въззивното решение за неизпълнение на останалите задължения на ответника , поети с предварителния договор, не е направен в противоречие с цитираното съдебно решение. Доколкото съдът е коментирал въпроса за внасянето на проектите за одобрение от ищците,вместо от ответника /в изпълнение на поетите от него с предварителния договор задължения/,то това е относимо единствено към извода му,че ищците неоснователно са се забавили,а впоследствие са подписали акт 15 със забележки,тъй като предварително са били наясно с фактите,че липсват съгласуване на проектите с тях и печат за одобрение от главния архитект, както и,че сградната канализационна инсталация ще бъде включена към изгребна яма. Поради това настоящият състав намира,че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване във връзка с така поставения въпрос.
Останалите правни въпроси са от процесуален характер.Първият е във връзка със задължението на ответника в писмения си отговор да посочи всички свои възражения срещу иска и обстоятелствата , на които се основават, който въпрос покрива общия критерий на чл.280 ал.1 от ГПК. Твърди се,че съдът се е позовал на възражения за неоснователност на направените от ищците забележки при подписването на акт 15,които са релевирани за първи път във въззивното производство,а това е в противоречие с приетото в решение по чл.290 от ГПК №13/22.02.2013г. по гр.д.№508/12г. на ВКС II г.о. и т.4 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/13г. на ОСГТК на ВКС – допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.С посочената практика е прието,че с изтичането на срока за отговор се преклудира правото на страната да противопоставя възражения,основани на съществуващи и известни му към този момент факти,който пропуск не може да бъде поправен пред въззивната инстанция.Противоречие с посочената задължителна съдебна практика не се констатира – в отговора на исковата молба,представен в срок пред първата инстанция, ответникът се е позовал на забава на ищците,които забавили подписването на акт 15, отразявайки в него неоснователни забележки,които не могат да се свържат с виновно неизпълнение на негови задължения. Това възражение е поддържано и във въззивната жалба по повод наведен довод за необсъждане на доказателства във връзка с това възражение. Изложеното обосновава извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Вторият процесуално-правен въпрос се свързва със задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните,пререшавайки спора по жалба на едната от тях. Свързва се с противоречие със задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК – решение №228/01.10.2014г. по гр.д.№1060/14г. на ВКС I г.о. и решение №210/15.08.2014г. по гр.д. №№6605/13г. ,с които е прието,че при наличие на основание за отмяна на първоинстанционното решение и пререшаване на спора въззивната инстанция дължи произнасяне по всички наведени от страните възражения и доводи,когато това има отношение към предмета на спора,респ. към предмета на въззивно обжалване.Конкретното твърдение е за липса на произнасяне на въззивната инстанция по поддържаното от ищците пред двете инстанции основно твърдение,че липсва законно одобрен от общината, съгласно чл.145 ал.3 от ЗУТ и съгласуван с подписите на ищците проект в част „ВиК“. Противоречие с посочената съдебна практика не се констатира. В атакуваното решение САС е изложил мотиви във връзка с това твърдение на ищците,коментирайки го в контекста на съжденията за основателността на забележките им,отразени в акт 15. Приел е,че водещ характер има архитектурната част,съдържаща печат на общината за одобрение,като се е позовал на заключението на вещото лице.Отделно е констатирал,че инвестиционният проект в част „ВиК“ е представен в общината и одобрен на 14.07.2008г. Съответствието на тези констатации със събрания по делото доказателствен материал не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство с оглед т.1 на ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Третият поставен от страната процесуален въпрос е следва ли съдът да се позовава в решението си на непретендирано от страната право,като прави въз основа на него изводи за други правно релевантни факти.Конкретно се твърди,че САС е направил извод за приложението на чл.96 от ЗЗД,без да е налице позоваване от страна на ответника на това негово право в законоустановените срокове. Цитира се задължителна съдебна практика – решение по чл.290 от ГПК №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/10г. на ВКС IV г.о.,според която от волята на страната зависи правните последици на кои факти да претендира и съдът не може да обсъжда установен по делото факт,чийто правни последици не се претендират. Така цитираната практика е относима към поставения от касатора въпрос,но последният не може да се приложи към конкретното твърдение,свързано с мотивирането на съдебното решение. В случая с отговора на исковата молба ответникът е направил твърдение за забава на ищците,причинила забавянето на изпълнението от негова страна, което представлява позоваване от негова страна на конкретен факт. Страната не е длъжна да прави изводи за последиците от осъществяването на този факт,като ги подвежда към съответната правна норма,тъй като това е длъжен да направи съдът.
Четвъртият процесуален въпрос – следва ли при направено оспорване за необоснованост на заключението на вещото лице, включително липса на ясен отговор по основен въпрос на спора и наличие на противоречиви твърдения по него,направени от страните при приемането на експертизата, да бъде допусната повторна експертиза? е свързан с направеното от ищците оспорване на заключението на СТЕ в съдебното заседание от 08.12.2014г. с искане за назначаване на повторна експертиза и поставяне на допълнителна задача.Искането е обосновано с общи твърдения за противоречие с разпоредби на ЗУТ/без да са конкретизирани такива/, използване от вещото лице само на част от доказателствата и предложение за редакция на текста на една от поставените на експертизата задачи.Въззивният съд е допуснал само допълнителна задача. Зададеният от касатора в настоящото производство въпрос не осъществява основния критерий на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото пред въззивния съд не са развити конкретни съображения,свързани с оспорването,които биха позволили да се направи извод,че недопускането на повторна експертиза /което по правило е по преценка на съда/ представлява процесуално нарушение, довело до погрешни правни изводи.
На последно място е поставен въпросът относно възможността да бъде назначено вещо лице,когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания от различни области,с каквито съдът не разполага.Въпросът се релевира във връзка със служебно постановеното от въззивния съд определение от 29.07.2014г.,с което е допусната и назначена съдебно-техническата експертиза,при твърдения на касатора,че за поставените от съда задачи не са били необходими специални познания,с каквито съдът да не е разполагал. Въпросът няма характер на правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК,доколкото не се свързва с отговор,който би обусловил различен правен резултат по спора.В чл.195 ГПК е предвидена възможност да бъде допусната служебно по почин на съда експертиза,като преценката за необходимостта от такава е на съда.Ако съдът се е позовал на правни изводи,направени от експерта в отклонение от правните норми,при негово задължение да знае и прилага закона, това е въпрос за правилност на решението,която е предмет на проверка в производство при допуснато касационно обжалване,а не в това по чл.288 от ГПК. Не се обосновава и сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитираното от касатора решение №58/12г. по гр.д.№408/10г. на първо г.о. на ВКС е постановено във връзка с процесуално-правния въпрос ,свързан с преценката на експертните заключения,когато становищата на вещите лица са противоречиви.Дадените в това решение разрешения на въпроса не могат да бъдат отнесени и следователно не са в противоречие с извършени от въззивния съд по настоящото дело процесуални действия.
Изложеното мотивира настоящия състав на Върховен касационен съд,ТК да постанови отказ за допускане на решението на въззивната инстанция до касационно обжалване.
С отговора на касационната жалба ответникът е поискал да му бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 5400 лв.Във връзка с това е представил фактура.Липсва документ за плащане на сумата /фактурата не е такъв/,поради което и с оглед т.1 от ТР №6/2013 по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС разноски не му се следват.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №756 от 15.04.2015г. по в.гр.д.№930/14г. на Софийски апелативен съд ГО 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.