7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 55
[населено място], 07.02.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесет и девети януари, две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1915/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. И. Л. против решение № 79/05.05.2017 г. по т.д.№ 318/2017 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 135/09.09.2016 г. по т.д.№ 121/2016 г. на Окръжен съд – Русе.С потвърденото решение са уважени предявените по реда на чл.422 ГПК от [фирма] искове срещу касатора, за вземания, основани на сключен между страните договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като необосновано – в противоречие с нормалната житейска логика,вкл. като резултат от съобразяването на заключение,изготвено от некомпетентно вещо лице. Намира решението постановено в противоречие с материалния закон – чл.95 ЗЗД и чл.96 ЗЗД , предвид неотчитането на доказателства за неоказано от ищеца съдействие за извършване на плащане по сключения между страните договор за кредит и отказ от съответно прилагане последиците от преминаването на риска. Оспорва годността на изготвената, единствено въз основа на частни свидетелстващи документи, експертиза и правилността на извода й, че отправеното от банката на ответника – платец swift съобщение МТ 103 не отговаря на международните стандарти, както и правилността на извода на съда, че,след като прилага различен от преждепосочения международен стандарт за swift съобщение, за банката – ищец липсва задължение да участва в транзакции по други стандарти, при международни разплащания.Касаторът оспорва правилността на решението и предвид отказа на съда да приложи нормата на чл.68 ал. 3 и ал.4 от ЗПУПС, според която, когато вината за неполучаване на плащане е в оператора на получателя, той трябва да покрие съответното плащане , като незабавно осигури на разположение на получателя сумата по платежната операция и когато е приложимо, да завери платежната сметка на получателя със съответната сума. В този смисъл се твърди, че приложението на чл.68 ал.3 и ал.4 ЗПУПС би обусловило извод за дължимо от ищеца заверяване на собствената му сметка, в погашение задълженията на ответника по сключения помежду им договор за кредит. Оспорва се, че за банката липсва задължение да открие секюритизиращ канал за приемане на превода, т.е. за транзакция от банка клас „ А.” , каквато е банката – наредител към банка клас „В„ , каквато е банката – получател.Касаторът твърди, че задължението за осигуряване на секюритизиращ канал при различие в кредитния рейтинг на изпращач и приемащ транзакцията и за заплащане на секюритизационни такси от по-ниско рейтинговия, е изводимо от Наръчник от правила на S. , Глава ХІІІС, параграфи 22 – 28, препотвърдено от Правила за секюритизация и закрила на правата на високорейтинговите банки на Базелската конвенция – глава 6. При наличието на доказателства за неотменимо преводно нареждане от банката на длъжника, според касатора не е необходимо завършване на платежния процес, със заверяване сметката на кредитора, съгласно чл.305 ТЗ, за да се приеме, че задълженията на ответника по договора за кредит са погасени чрез плащане / доколкото наредената сума покрива дължимата по договора за кредит главница /.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Формулираните въпроси страната намира неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, поради което и без характеристиката на правни въпроси, като по същество предпоставят преценка за правилността на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК.Не се явяват обосновани допълнителните селективни критерии, като цитираната казуална практика – решение на Варненски апелативен съд – не обективира идентичност в релевантните факти, обуславящи различен отговор на поставен от касатора въпрос,което изключва относимостта му на съдебна практика, по смисъла на т.3 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищецът – [фирма],в качеството на кредитодател, е предявил по реда на чл.422 ал.1 ГПК установителен иск , за вземанията си по договор за кредит / главница, договорна и наказателна лихви /, сключен с ответника Ц. Л., в качеството на кредитополучател, дългът по който е обявен за предсрочно изискуем. Ответникът твърди, че своевременно е заплатил сума , съответна на размера на задълженията му по договора към 18.04.2016 г., по посочената от кредитора банкова сметка, чрез международен банков превод от VP B. Л., с платежно нареждане от 20.04.2015 и вальор на трансфера от 25.04.2015 г., транзакция № 153248В47635. Същевременно твърди, че преводът не е получен от банката – бенефициер , в случая и кредитор, изключително по нейна вина. Позовава се на уведомление от СУИФТ СЪРВИЗ бюро от 27.04.2015 г. / Международна организация за сетълмент за разплащания С. – сервиз Бюро Б. Б. /, което удостоверява ,че превода не е получен по вина на [фирма] / чл.56 от ЗПУПС/. [фирма], със СУИФТ код STSABGSF не е изпълнила изискванията за осигуряване на секюритизиращ канал за изпращач, с кредитен рейтинг „А.” /по-висок/, поради което не е получено разрешение за прехвърлянето на сумата. [фирма] е с кредитен рейтинг „В” / по-нисък/. Позовавайки се на чл.68 ал.3 и ал.4 от ЗПУПС ответникът противопоставя довода,че доколкото добросъвестно е наредил плащането и същото не е получено единствено по вина на кредитора, следва да се приеме за осъществено, съгласно уредените в преждепосочените разпоредби правни последици за оператора на получателя, а изискването на чл.305 ТЗ / заверяване сметката на получателя, като доказателство за осъщественото плащане / да се игнорира. Основание за това длъжникът съзира и в разпоредбите на чл.95 ЗЗД и чл.96 ЗЗД , според които когато кредиторът неоправдано не приеме или не окаже необходимото съдействие за изпълнението, изпада в забава, риска преминава върху него, а длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава, ако е имало такава. Следователно и към момента на подаване заявлението по реда на чл.417 т.2 ГПК, дългът е бил погасен. В отговор ищецът, с допълнителна искова молба, е оспорил годността, досежно тяхната автентичност, на представените от ответника документи и конкретно на уведомление от С. Сървиз бюро в Б., Б., а в евентуалност, и ако бъдат ценени като годни доказателствени средства, противопоставя довода ,че същите изрично не удостоверяват плащане, а и отправеното към банката изискване, за секюритизиращ канал с по-висок рейтинг, не отговаря на нормалните банкови практики, вкл. на тази на ищеца, който е директен член на различни платежни системи в левове и евро, т.е. предлага възможности за международен превод на парична сума, съобразно притежавания от нето рейтинг. Позовава се на чл.305 ТЗ, съгласно която разпоредба плащането се счита завършено със заверяване сметката на бенефициента , каквото в случая няма.
Първоинстанционният съд е уважил исковете. Приел е, че банката – кредитор няма поето задължение да осигури секюритизиращ канал с рейтинг „А.”,поради което и представените от ответника доказателства в тази връзка не следва да се считат за относими към спора. Изразил е съмнение в автентичността на документа от С. Сървиз бюрото в Б. Б., позовавайки се на редица обстоятелства, най-малкото защото логото на банката – платец, поставено върху документа, не е официалното лого на тази банка.
Въззивният съд е потвърдил решението след изслушване на специализирана експертиза. Вещото лице по същата посочва, че транзакцията не е била осъществена по следните причини : между [фирма] и ВП Б. Л. няма преки кореспондентски отношения.За извършване на операция е необходимо да се използват ностро-сметки в други банки. До 30.04.2015 г. [фирма] не е имала отправено аналогично съобщение от друго С. сървиз бюро в света. Не е получила и международно платежно нареждане с горепосочения номер на транзакция от ВП Б. Л.. Соченото от ответника платежно нареждане, според вещото лице, не отговаря на стандартните на СУИФТ.Сочи се, че при реализиране на кореспондентски отношения с друга банка, било по собствена инициатива или по искане на насрещна банка, [фирма] винаги извършва преценка по целесъобразност по отношение бизнеса, като кредитният рейтинг не е водещ при избирането на банка-кореспондент. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния акт , като е споделил и следното : Няма доказано завършено плащане, вкл. чрез международен банков превод, със заверяване сметката на кредитора – ищец, съгласно чл.305 ТЗ. Представените от ответника документи съдът е приел , че не са доказано автентични , нито – предвид съдържанието на платежното нареждане ,като несъответно на стандартите на СУИФТ – установяват точно изпълнение на платежната операция от страна на платеца. Непогасяването на дълга не може да се приеме в причинна връзка с виновно поведение на банката – кредитор, тъй като и за платеца не е била налице невъзможност да изпълни по друг начин.Неоснователно, според съда, е позоваването на чл.68 ал.3 и ал.4 ЗПУПС, тъй като „когато платежното нареждане е подадено от платеца, доставчикът на платежните услуги на платеца носи отговорност пред него за точно изпълнение на платежната операция „ .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/Чия е отговорността при процеса на предаване на съобщения във връзка с междубанкови плащания в мрежата С. и как точно влияе върху прилагането на чл.305 ТЗ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК , поради противоречие на въззивното с решение № 195 от 25.07.2016 г. по в.т.д.№ 649/2015 г. на Апелативен съд – В. и 2/ Ако кредиторът е в забава, приложим ли е чл.305 ТЗ? Във връзка с чл.305 ТЗ , при действието на чл.68 ал.4 от ЗПУПС, как следва да се приложат чл.68 т.3 ЗПУПС , чл.95 и чл.96 ЗЗД , при явна невъзможност на банката – кредитор и получател да приеме направения паричен превод по сметка, указана от нея ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално цитиране на нормата . В останалата си част на раздел ІІІ, както и в раздел І и ІV изложението по чл.280 ал.1 ГПК не съдържа формулирани и обосновани с допълнителен селективен критерий въпроси, а единствено доводи срещу правилността на решението на въззивна инстанция, вкл. за некомпетентността на вещото лице и негодността на приетата по делото експертиза, като надеждно доказателствено средство.
Първият от въпросите е фактологичен – не предоставя възможност за еднозначен отговор относно субекта, носещ отговорността за неизпълнение на транзакция по международно преводно нареждане, като резултат от нарушаване процеса на предаване/приемане на нареждането,чрез системата S. , за което са възможни повече от една хипотези, с оглед и множеството участници във възникващите правоотношения.Неясно е изобщо свързване на отговорността за неизпълнение на платежна операция, чрез съдействието на международната система S., с разпоредбата на чл.305 ТЗ, която не съдържа, нито друга разпоредба в законодателството, презумпция за завереност на сметката на получателя – т.е. за извършено плащане, като последица единствено от неизпълнение на задължение в „процеса на предаване на съобщения във връзка с междубанкови плащания в мрежата С.”.При това, в конкретният случай основният решаващ извод на въззивния съд е, че, предвид възможността ответника да изпълни и без задължаване кредитора с осигуряването на секюритизиращ канал / чрез банка – посредник, т.нар. ностро сметки/ не се касае за необходимо от негова страна – по изрично споразумение между страните или с оглед естеството на задължението – съдействие, по смисъла на чл.95 ЗЗД. Решаващ е и довода, че представените от ответника доказателства са неавтентични, респ. преводното нареждане е неавтентично, като несъответно на стандартите за swift съобщение. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, то необоснован се явява допълнителният такъв , в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Цитираното решение № 195/25.07.2016 г. по т.д.№ 649/2015 г. на Варненски апелативен съд не предлага необходимият идентитет, в относимите , за отговор на въпроса, релевантни факти с процесното решение.Така в същото е прието, че процедурата по предаване на съобщения във връзка с междубанкови плащания предвижда, че когато съобщението е изпратено в мрежата СУИФТ, изпращащата банка получава „първо потвърждение за получаване„, с което се удостоверява , че съобщението е получено и ще бъде обработено от СУИФТ. Това е и началния момент на финансовата отговорност на СУИФТ за предаване съобщението и осъществяване на операцията в съответствие със същото. След това потвърждение операцията става неотменима. От момента, в който банката – получател потвърди на системата, че е получила съобщението, СУИФТ престава да носи отговорност за осъществяване на операцията, като изпраща на банката – изпращач потвърждение за получаване на съобщението от банката – получател. Предвид това съдът е приел, че стандартизираните електронни съобщения от системата СУИФТ, надлежно удостоверени от банката на платеца, съставляват разпечатани на хартиен носител електронни документи , които установяват изпълнение на платежната услуга от банката на наредителя във връзка с превода на конкретната сума, датата на дебитиране, бенефициента и получаването й от банката на получателя.Автентичността на обективираната в СУИФТ съобщенията платежна операция, обаче, може да бъде оспорвана. В производството по гр.д.№ 649/2015г. на Варненски апелативен съд не е обсъждано изпълнение на международната платежна операция под условие – осигуряване от банката – получател на секюритизиращ канал от определен тип, нито е имало спор между страните – платец и получател – относно извършеното плащане, оспорвано от трето, спрямо правоотношението помежду им , лице. В настоящия спор, нито съобщението от СУИФТ сървиз бюрото в Б., нито друг документ, удостоверява получено от банката – получател съобщение, за да би се счела преминала върху същата отговорността за изпълнението на платежната операция.При това, соченото решение не свързва евентуалното неизпълнение на банката – получател с погасяване на задължението чрез плащане, само на това основание, каквато е поддържаната от ответника концепция.Във всички случаи отговорността би била значима за обезщетяване на вреди от неизпълнението или забавата, които не са идентични с размера на самото неизпълнено или изпълнено със забава , по причина на кредитора, задължение.
Втората група въпроси също не удовлетворяват изискването за правни, като са и вътрешно противоречиви : поведението на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД законодателят свързва само с преодоляване последици на забавата на длъжника, не и с презумпция за изпълнение на задължението му или освобождаване от същото. Отговор за приложението на чл.305 ТЗ, чл.95 – 96 ЗЗД и чл.68 ЗПУПС , „ поради забава „ и при „обективна невъзможност „ на банката – получател да приеме плащането / каквито са предпоставките във втория от групата въпроси /, въззивният съд не е аргументирал . Основният му и решаващ довод, както се посочи и по-горе, е , че банката не може да се счита отговорна за неосигуряването на секюритизиращ канал, като забава в действително поето с договора или според естеството на задължението необходимо съдействие за изпълнението на длъжника. Дори въпросите да се приемат за покриващи общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК . Нормите на чл.305 ТЗ и чл.95-96 ЗЗД не са неясни, непълни или противоречиви, нито тази на чл.68 ЗПСПУ.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 79/05.05.2017 г. по т.д.№ 318/2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА Ц. И. Л. , на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.1 и ал.8 ГПК, да заплати на [фирма] разноски за настоящото производство, в размер на 300 лева – юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно на чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ, в сила от 27.01.2017 година / обн. ДВ бр.8 от 24.01.2017 г. /.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :