3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 328
[населено място] ,15,04,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на единадесети април ,през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2830 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 2179/25.11.2014 год. по т.д.№ 1068/2014 год. на Софийски апелативен съд,в частта му,с която въззивният съд е обезсилил решение № 6/ 16.01.2014 год.,постановено по т.д.№ 546/2013 год. на Окръжен съд – Перник, в частта с която е осъден ответникът „ Специализирана болница за долекуване, продължително лечение и рехабилитация „ Е. да заплати на [фирма] сумата от 20 400 лева , възнаграждение по договор за охрана, както и в частта по присъдена върху главницата лихва за забава, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД , в размер на 147,08 лева.Касаторът сочи въззивното решение в тази му част недопустимо,в евентуалност – неправилно,тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл по различен от предявения иск, с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД – за дължимо възнаграждение за осъществявана въоръжена охрана, съгласно договор от 29.12.2011 год. и анекс към същия от 01.10.2012 год.,като визираното от съда споразумение касае единствено преуговорени срокове и начин за разплащане на дължимото и не съставлява различно, самостоятелно правно основание за претенцията.
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съответно на атакуваната част от въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :
С исковата молба и последващо уточнение към същата, ищецът е индивидуализирал като основание за предявени претенции за дължимо възнаграждение,с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД , два договора за въоръжена охрана,вкл. индивидуализирайки издадените по всеки от двата фактури.Първият – от 30.12.2010 год. не е предмет на настоящото производство.Вторият – от 29.12.2011 год., допълнен с анекс от 01.10.2012 год.,се твърди прекратен,считано от подписването на споразумителен протокол от 09.11.2012 год., като неразплатени по този договор се твърдят възнаграждения,за период – съгласно индивидуализираните фактури – м. януари 2012 год. – м. ноември 2012 год. вкл. , в общ размер от 26 340 лева / при месечно договорена цена от 2 580 лв. с ДДС / . Към исковата молба ищецът е приложил и се е позовал на споразумение от 09.10.2012 год., с което страните „предоговарят начина за погасяване на паричното задължение„ по преждепосочения договор, явяващо се до датата на подписване на споразумението в размер на 39 072 лева.Така е уговорено,че считано от 01.10.2012 год. възложителят ще заплаща по банков път или в брой ежемесечно и не по-късно от 30-то число на текущия месец,суми от по 2 000 лева,до окончателното погасяване на задължението.
Първоинстанционният съд,съобразявайки последващо частично погашение на задължението и споразумението,като относимо и за вземането за възнаграждение за м.август 2012 год.,е приел иска за частично основателен.Отчел е настъпилата в хода на съдебното производство, съгласно споразумението от 09.10.2012 год., изискуемост на уговорените помесечно плащания , в общ размер от 28 000 лева, до датата на устните състезания по делото и разплащането на 7 600 лева от тях , с което се формира и присъдената по договор за охрана от 29.11.2012 год. сума от 20 400 лева.
Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част,като е приел,че съдът,в отклонение от принципа за диспозитивното начало се е произнесъл по непредявен иск – на основание споразумението от 09.10.2012 год., вместо на основание договора за охрана от 29.11.2011 год., поради което и върнал делото в тази му част, за ново произнасяне от Пернишки районен съд.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, наред с поддържаната недопустимост на въззивния акт, касаторът формулира и въпроса : Недопустимо ли е решение,когато съдът се е произнесъл по предмет, по който е бил сезиран и когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства,на които страната се е позовала ? – обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК,както следва : реш. № 103 по т.д.№850/2012 год. на І т.о., № 226 по гр.д.№ 1470/2010 год. на ІІІ г.о. , реш.№ 133 по гр.д.№ 664 / 2010 год. на ІІІ г.о. на ВКС.
Поставеният въпрос покрива характеристиката на правен, тъй като решаващият извод на въззивния съд,за частично обезсилване на първоинстанционното решение,е основан на извършена преценка за недопустимост на същото, противоречаща на въведените с цитираната съдебна практика критерии за наличието на недопустим акт : отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса, при съобразяване на факти и обстоятелства, които страната не е релевирала, като относими за квалифициране правното основание на претенцията й,в резултат на което съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран.Доколкото ищецът в случая се е позовал на сключен договор за охрана, въз основа който претендира дължимо възнаграждение и спрямо който посоченото от същия споразумение няма характеристиката на спогодба или новация, а се явява относимо към определяне моментите на изискуемост, при уговорения от страните нов начин на разплащане на формираното вече задължение,не са налице конфронтиращи се различни фактически състави – действително предявен от ищеца и реално разгледан от първоинстанционния съд.По същата причина не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение.Цитираната съдебна практика – реш.№ 133 по гр.д.№ 664/2010 год. на ІІІ г.о. и реш. № 103 по т.д.№850/2012 год. на І т.о. на ВКС – дава разрешение на поставения правен въпрос,поради което е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Въпросът следва да се конкретизира,с преформулирането му в позитивна форма: кога е налице / а не кога не би бил налице / недопустим съдебен акт,респ. критериите за преценка на един съдебен акт като недопустим .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2179/25.11.2014 год. по т.д.№ 1068/2014 год. на Софийски апелативен съд, в частта му , с която въззивният съд е обезсилил решение № 6/16.01.2014 год., постановено по т.д.№ 546/2013 год. на Окръжен съд – Перник, в частта с която е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 20 400 лева,възнаграждение по договор за охрана,както и в частта по присъдена върху главницата лихва за забава,с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД.
УКАЗВА на [фирма] в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 433 лева.
След представяне на доказателството или изтичане на указания срок, делото да се докладва на Председателя на първо търговско отделение – за насрочване, съответно – на състава, за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :