О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 36
гр. София, 13.01.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми декември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 873 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 10.03.2010 год. по гр. д. № 2936/2008 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение по гр. д. № 7349/1996 год. на Софийски районен съд, 44 състав, в частта му, с която е бил отхвърлен иска против С. К. П. и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на нея, че Й. П. Х. и В. Й. С., конституирани като наследници на починалия в хода на производството ищец Й. С. Х., са собственици на празно дворно място, представляващо парцел V. – 48, 1774 в кв. 47 по плана на Г. б., целият с площ 1 000 кв. м., при описаните в решението граници и осъдил ответницата С. К. П. да им предаде владението върху този имот. Въззивният съд отменил и нотариалния акт с № 113/2001 год. на нотариус Д. К. в частта, с която С. К. П. и В. М. П. са признати за собственици на УПИ V.-1774а, 49 в гр. С., м. „Г. б.”, целият с площ 1 080 кв. м.
В останалата му част, с която е уважен иска по чл 108 ЗС против ответницата А. Н., първоинстанционното решение е оставено в сила от въззивния съд.
Ответниците А. Й. Н. и С. К. П., чрез пълномощника им адвокат Б. Р., обжалват въззивното решение с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК с оплаквания за неговата неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост с молба за отмяната му и вместо това исковете против тях бъдат отхвърлени, с присъждане на направените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Макар и да не са формулирани конкретните въпроси, по които произнасянето на въззивния съд да е в противоречие със съдебната практика, от съдържанието на изложението и доводите в него могат да се изведат като такива: въпросът за валидността на решението от 1995 год. на поземлената комисия, с което касаторката С. П. се легитимира като собственик на възстановения й земеделски имот, относно което въззивният съд е приел, че не е произвело присъщия му ефект заради липса на подпис на председателя на комисията, е решен в противоречие на цитираното, но непредставено решение № 2599/2004 год. на ВКС, ІV г. о. и решение № 1123 от 4.12.2008 год. на ВКС, ІІІ г. о. Последното е постановено по спор при същите факти, като в него съдът е приел, че това решение на поземлената комисия легитимира С. П. за собственик на част от парцела, поради което и касаторите обосновават приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Основанието по т. 3 обосновават със значението на този въпрос за уеднаквяване на противоречивата практика, свързана с процеса на възстановяването на правото на собственост върху земеделските земи. Вторият въпрос, поставен в изложението, касае зачитането на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение между част от страните по делото – гр. д. № 4286/2002 год. на СГС, с което е установено, че С. П. е собственик на процесния имот на основание реституцията му по ЗСПЗЗ, произнасянето по който има значение за точното прилагане на закона, както за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ищците Й. П. Х. и В. Й. С., чрез адв. Р. Г. в представения писмен отговор, поддържат становище за липса на основанията за допускане на касационното обжалване. Претендират и присъждане на направените по делото разноски за тази инстанция.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като взе предвид доводите на касаторите относно наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Съображенията за този извод са следните:
Предмет на спора е имот, представляващ парцел V.-48,1774 в кв. 47 по плана на Г. б., гр. С., с площ 1000 кв. м., който ищецът е поддържал да е получил като обезщетение по З. /отм./ за отчужден през 1974 год. негов имот, със заповедта по чл. 100 З. /отм./ от 16.01.1995 год. на кмета на С., а ответницата С. П. е поддържала, че същият имот й е възстановен по ЗСПЗЗ като наследник на К. С. П., с решението от 29.09.1995 год. на ПК „О. к.”. Ответницата А. Н. е наемател на имота по договор от 1996 год. с първата ответница.
За да уважи предявения ревандикационен иск против двете ответници, въззивният съд е приел, че ищецът Й. Х. се е легитимирал като собственик на спорния имот, на основание заповедта по чл. 100 З. /отм./, подписана от лицето, което се сочи за неин автор, а ответниците го владеят, без да имат основание за това. Представеното от ответницата С. П. решение от 29.09.1995 год. на ПК „О. к.” не е породило реституционен ефект, тъй като е издадено в нарушение на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ, в редакцията му до изм. с Д. в. бр. 113/99 год., без участието на председател, което обосновава извод за неговата нищожност. Съдът приел за нищожно и последващото решение от 24.10.2003 год., издадено на основание чл. 14, ал. 6 ЗСПЗЗ, тъй като на първо място е нищожно първото решение, което се поправя, а на второ място – не е налице поправка на явна фактическа грешка, а възстановяване на собственост с отмяна на първото решение, което е недопустимо. Извън това, въззивният съд е приел, че дори и решенията на ПК да са действителни, то е установено от техническата експертиза, че имотът, предмет на същите, не е идентичен с имота по нот. акт № 86/57 год., легитимиращ наследодателя на ответницата П. за собственик. Не е представена и скица на възстановения имот, поради което и не е завършена процедурата по възстановяването му.
Въззивният съд приел за неоснователно възражението за обусловеност на спора от решаването на този по гр. д. № 8852/96 год. СРС, с оглед наличието на различен предмет и различни страни в двете производства.
Следователно, въпросът за валидността на решението на поземлената комисия при липса на участие на председател в състава й, е релевантен за изхода на спора, тъй като е обусловил извода на въззивния съд за липса на легитимация на ответницата П. като собственик на възстановения с него земеделски имот на наследодателя й. По него обаче не е установено от касатора да е налице произнасяне в противоречие на съдебната практика, тъй като такава не е представена. Цитираното в изложението и представено по делото /от другата страна като приложение към отговора й/ решение № 1123 по гр. д. № 3306/2007 год. на ВКС, ІІІ г. о. не съдържа произнасяне по въпроса за валидността на решението от 1995 год., в частност поради неучастието на председател на комисията, за да е налице проитворечиво произнасяне по този въпрос във влязло в сила друго решение, както изисква разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В него съдът е приел, че реална част от имота е възстановена с друго решение от 24.10.2003 год. на ПК „О. к.”, за което в изложението на касаторите не се съдържат доводи за обосноваване на противоречието, а и по този въпрос в приложеното влязло в сила решение на ВКС по другото дело липсва произнасяне, за да се обоснове такова противоречие. Действително, в това решение е прието, че част от спорния парцел е възстановен на С. П. по ЗСПЗЗ, и същото е противопоставимо на заповедта по чл. 100 З. /отм./, с оглед приложението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, но това обстоятелство не обосновава приложението на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, изискваща произнасяне по релевантен за изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата, изразяваща се във влезли в сила решения по граждански спорове. Оплакването на касаторите в този смисъл представлява касационно основание за неправилност на обжалваното решение, което не може да се обсъжда в настоящето производство.
Такова касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК представлява и вторият поставен въпрос за зачитане на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по предходното дело между страните, поради което и не може да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. В него предмет на произнасянето е наличието на поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване, които следва да бъдат обосновани със съответните съображения с оглед предвиденото в закона факултативно, а не задължително, касационно обжалване на въззивното решение. Поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице по отношение и на двата поставени въпроса, тъй като декларативното изявление за уеднаквяване на противоречива практика в продължилия период на процеса на възстановяване на правото на собственост на земеделските земи и значимостта на въпросите /за конкретното дело и касаторите/ не могат да обосноват приложното поле на това основание за допускане на касацията, с оглед разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на тези съображения и направеното от ответниците искане за присъждане на разноски, касаторите следва да понесат направените от тях такива в настоящето производство в размер на 1 680 лв., представляващи адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 10.03.2010 год. по гр. д. № 2936/2008 год. на Софийски градски съд, по подадената от А. Й. Н. и С. К. П., чрез адв. Б. Р., касационна жалба против него.
Осъжда А. Й. Н. и С. К. П. да заплатят на Й. П. Х. и В. Й. С. сумата 1 680 лв., представляващи разноски за настоящето производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: