О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
Гр. София, 29.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданската колегия, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1442 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1840 от 23.01.2017 г., подадена по пощата на 20.01.2017 г. от Н. Д. Н. чрез адвокат Р. Н. от АК – С. против въззивно решение № 1608 от 14.12.2016 г. по в.гр.д.№ 1770/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация И. Н. И. не е подала отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2427 от 20.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 14893/2015 г. на Районен съд – Варна, с което е допусната делба на недвижим имот, а именно: апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, с идентификатор № 10135.1501.814.4.2, ведно с принадлежащите му избено помещение № 2, ведно с 10,7924 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, както и паркомясто № 7 във вътрешния двор на сградата. Съдът е приел, че имотът е закупен на 25.04.2008 г. по време на брака на родителите на Н. Д. Н.. На 17.06.2010 г. е вписана възбрана в обезпечение вземането на Н. А. Н. (частен праводател на И. Н. И., ищца по делото), която предхожда вписването на предявената от Н. Д. Н. срещу родителите й искова молба за обявяването за окончателен на сключен между тях предварителен договор за същия имот. Прието е, че налагането на възбрана върху недвижим имот има за цел да осигури възможността върху него да бъде насочено принудително изпълнение за дълг на длъжника. В случая дългът, в обезпечение на който е наложена възбраната, е признат с влязлото в сила на 20.09.2012 г. осъдително решение по гр.д.№ 127/2010 г. по описа на ОС – Силистра. Една от последиците на възбраната е непротивопоставимостта спрямо взискателя и присъединилите се кредитори на последващо прехвърляне или учредяване на вещни права върху възбранения имот – чл. 453, т. 1 ГПК. На това основание проведената в изпълнение на решението по гр.д.№ 127/2010 г. на ОС – Силистра публична продан е провела вещно-правен транслативен ефект за половината от процесния имот, която е придобита от взискателя Н. А. Н., на свой ред – дарил правата си на ищцата И. Н. И.. Другата 1/2 ид.ч. е останала собствена на бащата на касаторката в качеството му на съпруг-недлъжник по изпълнението. Обобщено е, че с договора за дарение ищцата е придобила от купувача на публичната продан собствеността върху едната половина от имота, а влязлото в сила решение по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е произвело конститутивният си ефект само спрямо другата половина от процесния имот, притежавана от съпруг-недлъжник и обещател по предварителния договор. По заявеното като евентуално възражение за придобиване на собствеността по давност е прието, че настоящата касаторка не е установила главно и пълно правопораждащите факти по чл. 79 ЗС.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК (включително след нарочно дадени от администриращия съд указания с разпореждане № 706 от 25.01.2017 г.) касаторката е развила своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля, без да формулира конкретни правни въпроси. С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК се прие, че допускането на касационното обжалване на първо място е предпоставено от наличието на питания, чиято цел е да се даде общо, принципно разрешение на конкретен правен проблем. В случая според касаторката е допуснато нарушение на процесуалните правила от районния съд, изразило се в разглеждане на делото в отсъствие на страната, която по тази причина не е осигурила присъствието и на допуснатия й с определението по чл. 140 ГПК до разпит свидетел. Нарушението не било отстранено от въззивния съд, което опорочава акта му. Така застъпеното разбиране на първо място не доказва наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване, защото съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият такова основание правен въпрос не може да се отнася до правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска. Освен това доводите на касаторката не кореспондират с данните по делото, отнесени към разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК. Последната допуска съдът да отложи делото, само ако и страната, и пълномощникът й не могат да се явят поради неотстранимо от страната препятствие. В конкретния случай самата Н. Д. Н. нито е твърдяла, нито е доказала пред съда наличието на пречка да се яви в съдебното заседание на 20.05.2016 г., поради което не е съществувало основание въззивният съд да допусне събиране на доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Отделен е въпросът, че съобразно разясненията на т. ІІІ.9 от ППВС № 6/1974 г. владението, предадено въз основа на предварителен договор, не се характеризира като добросъвестно и не е годно да доведе до придобиване на собственост с упражняването на фактическа власт в течение на 5 години (чл. 79, ал. 2 ЗС), а преди предявяването на исковата молба за делба (01.12.2015 г.) не е изтекъл 10-годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, дори владението на Н. Д. Н. да е било установено в деня на сключване на предварителия договор (06.05.2008 г.).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1608 от 14.12.2016 г. по в.гр.д.№ 1770/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: