О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№110
София, 11.03.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4722 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4147 от 29.06.2015 г., подадена по пощата на 26.06.2015 г. от [фирма] чрез адвокат Б. Г. от АК – В. против въззивно решение № 68 от 12.05.2015 г. по в.гр.д.№ 113/2015 г. на Апелативен съд – В..
Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване акт (включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 280, ал. 2 ГПК в относимата редакция на нормата до изменението с ДВ, бр. 50 от 03.07.2015 г.), отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав не споделя заявеното от ответницата по касация възражение, че жалбата не е подадена в срока по чл. 283 ГПК. Действително, с молба вх.№ 3047 от 13.05.2015 г. пълномощникът на касатора (адвокат Б. Г.) е заявил искане да му бъде издадено „копие от решение по в.гр.д.№ 113/15 г.”. От съдържанието на молбата, обаче, не може да се направи извод, че на адвокат Г. й е бил известен факта на постановеното и обявено на 12.05.2015 г. въззивно решение. Освен това не е удостоверено да е получила незаверения препис, издаването на който е разпоредено на 14.05.2015 г. С оглед тези обстоятелства съдът приема, че началото на срока по чл. 283 ГПК е поставено с връчването на съобщението, придружено от препис на въззивното решение, което е удостоверено на 27.05.2015 г. и съответно – подадената по пощата на 26.06.2015 г. касационна жалба се явява депозирана в срок. Ето защо същата е процесуално допустима.
Ответницата по касация В. Г. Т., чрез процесуалния си представител адвокат П. С. С., е подала писмен отговор, с който излага подробни съображения за липсата на основания за допускане до касация.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 1696 от 25.07.2013 г. по гр.д.№ 2095/2012 г. на ОС – Варна, ІХ състав, с което е отхвърлен предявения от [фирма] против В. Г. Т. положителен установителен иск за собственост върху следния недвижим имот: ПИ с идентификатор 10135.4510.776 с площ от 2 931 кв.м., при граници ПИ 10135.4510.777, 10135.4510.886, 10135.4510.775 и 10135.4510.883, идентичен с УПИ X.-1028 в кв.3 по плана на З., район „Вл.В.” [населено място], заявен на основание изтекла в полза на дружеството при условията на чл. 79 ЗС придобивна давност чрез непрекъснато владение в периода от 2000 г. до предявяването на иска на 09.07.2012 г.
Въззивният съд е констатирал, че едноличен собственик на капитала на [фирма] е П. Ж. Д., който е осъществявал търговска дейност и като ЕТ с фирмено наименование „Т.р. – П. Д.”. С решение № 528 от 28.10.2009 г. по гр.д.№ 4203/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. е уважен предявеният по гр.д.№ 3937/2002 г. на РС – Варна от В. Г. Т. против [фирма] и [фирма], [населено място], ревандикационен иск за предаване владението върху нива с площ от 4,3 дка, находяща се в землището на [населено място],[жк], м. „Н.”, представляваща имот № 045017 по плана за земеразделяне в землището на В., както и всеки от ответниците е осъден да й заплати обезщетения за ползването без основание на този имот за периода от 25.02.1999 г. до 18.11.2002 г. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. В рамките на производството по гр.д.№ 3937/2002 г. на РС – Варна [фирма] се е защитавал от една страна чрез оспорване активната материално-правна легитимация на В. Г. Т., а от друга страна – чрез релевиране на твърдения за наличието на право на собственост върху владяната от него част от имота, придобито въз основа на придобивна давност, осъществена за период от 10 години – до 2003 г., когато е проведено първото о.с.з. по посоченото дело. Такива права на ответника [фирма] не са признати, поради което срещу него са уважени предявените ревандикационен иск и иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за ползваните от ЕТ 2 688 кв.м.
Последвало е постановяването на решение № 1377 от 18.11.2011 г. по гр.д.№ 1731/2010 г. на ОС – Варна (влязло в сила като не обжалвано на 21.12.2011 г.), с което [фирма] е осъден да заплати на В. Г. Т. обезщетение за ползваните 2 038,50 кв.м., представляващи реална част от собствения на ищцата недвижим имот, целият от 4 300 кв.м., представляващ ПИ с идентификатор 10135.4510.367 (бивш имот 045017) за периода от 25.08.2005 г. до 25.08.2010 г. Относно тази реална част от 2 038,50 кв.м. в о.с.з.16.12.2010 г. ответникът по това дело [фирма] чрез процесуален представител е признал, че я владее за посочения период.
Прието е за установено – от изслушаните в рамките на настоящото дело заключения на СТЕ (основно и допълнително), че процесния ПИ с идентификатор 10135.4510.776 по КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-30 от 19.06.2007 г. на ИД на АГКК е изцяло идентичен със създадения преди това УПИ ХХІ-1028, кв. 3 по ПУП-ПРЗ на З., [населено място], одобрен с Решение № 196-13(8) от 28.01.2004 г. по Протокол № 8 от 28.01.2004 г. на ОбС-В., като за същия е отредена площ от 2 931 кв.м. Имот 45.17 по КВС на землище В. с площ от 4 293 кв.м. включва следните ПИ с идентификатори по КК: процесния ПИ с идентификатор 10135.4510.776, както и ПИ 10135.4510.777, 10135.4510.945 и 10135.4510.948. Владяната от [фирма] територия е онагледена на комбинирана скица (л. 280 от делото на В.), на която тази територия е очертана с кафяви линии. В тези очертания (по въпросните кафяви линии на комбинираната скица) влиза и ПИ пл.№ 1668 по плана на З. на [населено място], целият от 5 460 кв.м. За последния имот с пл.№ 1668 [фирма] се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение на 14.04.2004 г.
От своя страна след предявяване на иска по настоящото дело – на 07.08.2012 г., [фирма] се снабдило с констативен нотариален акт за собственост на процесния недвижим имот с идентификатор № 10135.4510.776 по КК на [населено място] с площ от 2 931 кв.м.
Обсъдени са събрани по делото писмени доказателства, от които се установява, че [фирма] е със седалище в [населено място], но извършва дейност за периода от 2000 г. чрез складова база за хранителни и нехранителни стоки, както и като обект за търговия на едро и дребно, посредством изградени в З. промишлена зона съоръжения – закрити халета, открити площи и контейнери. Дружеството е регистрирано по ЗДДС на 16.03.2001 г. Считано от 23.05.2001 г. [фирма] е с прекратена регистрация по ЗДДС. Обсъдени са и гласните доказателства, като по отношение на свидетелите Н. К. и Ф. Х. е отчетено, че са в трудови правоотношения с ищцовото дружество, поради което показанията им съдът е преценил с оглед на евентуалната им заинтересованост от изхода на делото. Двамата работят в ищцовото дружество от 2001 г., а преди това са работили при П. Д. в качеството му на ЕТ (К. от 1992 г., а Х. от 1993 г.). И двамата осъществят трудовите си функции в З. промишлена зона като складовете на дружеството са върху площ от около 7-10 дка (разположени са 4 халета, около 100 контейнера, хладилна база и офис на два етажа). Имотът е ограден, има портал, а на входа има надпис „Т.-р.”. Свидетелите са получавали нареждания само от президента П. Д.. От едната страна е имало друга фирма „Д.-2”, но сега там се намира фирма „Б. к.”. Дружеството няма друг такъв имот в [населено място]. Като свидетел е разпитана и Н. П., на която в края на 2011 г. В. Г. Т. предложила да е посредник за продажбата на собствения й имот от 4 300 кв.м. Към м. 01.2012 г. [фирма] освободили частта от имота на ищцата, а в останалата част има ограда и табела „Т.-р.”, както и контейнери. Има и незаконен бетонов път (установено и представени по делото констативни протоколи). На място в имота свидетелката е виждала една млада жена и един пазач. В края на м. 02.2012 г. П. Ж. Д. е посетил офиса на свидетелката и се интересувал колко струва имота. Предложена му била цена от 90 евро/кв.м., която се оказала твърде висока за него и същият показал на една скица, че владее част от имота и не е заинтересован да го купува целия.
При така установените факти въззивният съд формирал решаващ извод, че по делото не е установено, че ищцовото дружество чрез своя собственик и управител в лицето на П. Ж. Д. или чрез други лица, е осъществявало фактическа власт върху процесния имот явно и несъмнено. Напротив, прието е за установено, че по гр.д.№ 3937/2002 г. на РС – Варна, водено от В. Г. Т. срещу П. Ж. Д. в качеството му на ЕТ, същият за целия период на висящност на делото по ревандикационния иск за този имот (от 2002 г. до 2009 г.), е поддържал тезата, че владението е осъществявано именно в качеството му на ЕТ и с намерение за придобиването му като част от предприятието на ЕТ. Изложено е, че това процесуално поведение нямаше да бъде такова, ако в действителност П. Ж. Д. е осъществявал фактическата власт върху имота с намерение за придобиването му от ищцовото [фирма]. След като владението не сочи по недвусмислен начин, че П. Ж. Д. е имал намерението да държи вещта за дружеството (а не, както е демонстрирал пред съда, че я държи като ЕТ чрез възражението за придобиването й по давност именно като ЕТ), то това владение следва да се приеме за скрито. Не е имало обективна възможност действителния собственик в лицето на В. Г. Т. да узнае за друго освен демонстрираното от П. Ж. Д. намерение за своене – нито чрез проверка на митнически документи и разрешителни, нито чрез дневници за продажби или заплащане на консумативи за използваните в имота съоръжения. По отношение на последните е посочено, че не сочат изрично, че касаят процесния имот, а само имот в З. промишлена зона на [населено място]. Съдът е отчел и факта, че П. Ж. Д. именно като ЕТ се е снабдил с К. за северно разположения имот – пл. № 1668 с площ от 5 460 кв.м., където се намира основната част от всички съоръжения, експлоатирани от дружеството и където дружеството развива стопанската си дейност, както и факта, че на входа на целия ограден имот е поставена табела с надпис „Т.-р.” – думи, съдържащи се както в наименованието на ЕТ, така и в наименованието на Е., но без уточнение дали обектът е на ЕТ или на Е.. Обобщено е, че не е възможно чрез владение, което не е явно, а е скрито, да се придобива правото на собственост по давност.
В представеното изложение са формулирани следните правни въпроси, с необходимостта от даването на отговор на които се обосновава искането за допускане на касационно обжалване, а именно: (1) „Действията на едно физическо лице, извършени в качеството му на представляващ ЕТ, обвързват ли и по какъв начин юридическото лице, на което същото физическо лице е органен представител ?” ; (2) „Извънсъдебните изявления на трето за спора лице, че е осъществявало владение върху спорния имот в друг времеви период, направени пред собственика на имота, правят ли само по себе си владението на владелеца съмнително и скрито и могат ли тези изявления да служат за опровергаване на презумпцията по чл. 69 ЗС ?” и (3) ”Имат ли доказателствена стойност, ако да – каква е тя, извънсъдебните изявления на трето за спора лице, когато тези изявления са обективирани в съдебно решение, по което е страна и една от страните по спора ?” Искането за допускане на касационно обжалване по първия и втория от изложението въпрос се обосновава в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – касаторът поддържа произнасяне от въззивния съд по формулираните правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно: по първия въпрос – произнасяне в противоречие с ТР № 3 от 15.11.2013 г. по ТД № 3/2013 г. ОСГТК на ВКС; по втория в противоречие както с ТР № 3 от 15.11.2013 г. по ТД № 3/2013 г. ОСГТК на ВКС , така и с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. ОСГК на ВКС. По третия въпрос искането за допускане на касационно обжалване се обосновава в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че изясняването му е от значение за точното прилагане на закона и ще допринесе за развитието на правото.
При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
Първият въпрос – относно това дали действията на едно физическо лице, извършени в качеството му на едноличен търговец, обвързват юридическото лице, на което същото това физическо лице е органен представител – не съставлява обуславящ изхода на спора правен въпрос в смисъла, разяснен с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. В производството по положителния установителен иск за собственост ищецът, който е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, се е позовал на изтекла придобивна давност в негова поза. Няма пречка юридическите лица да придобиват всички субективни права (освен онези, които са несъвместими с правната им природа – напр. права произтичащи от брачни правоотношения), които могат да бъдат придобити от физическите лица, тъй като и физическите, и юридическите лица са субекти на гражданското правото и чрез придобиването на субективни права, респективно поемането на задължения и двата вида субекти участват в гражданския оборот. Юридическите лица, обаче, няма как да извършат каквито и да било правни действия самостоятелно, те участват в гражданския оборот единствено чрез своите органи, като правните последиците от правните действия извършени от органните представители на юридическите лица настъпват в правната сфера на юридическото лице, при условие представителят да е действал именно в качеството си на представител на юридическото лице. Упражняването на фактическа власт върху вещ е свързано с осъществяване на активно поведение от правен субект и е юридически факт, тъй като закона свързва с осъществяването му настъпването определени правни последици. За да се поизнесе по настоящото дело, въззивният съд е отчел спецификата, че юридическото лице /ищец/ твърди, че е владяло процесния имот, както и обстоятелството, че негов органен представител е управителят П. Ж. Д.. За да се произнесе по предявеният иск за собственост, въззивният съд е изследвал дали твърдените от ищеца факти са настъпили, т.е. дали същите се подкрепят от доказателствения материал по делото. Съгласно правилата за разпределяне тежестта на доказване, ищецът е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявал фактическата власт върху процесния имот през определен период от време, с присвоително намерение /animus donandi/. Въззивният съд е обсъдил ангажираните от ответника доказателства, че между него и управителят на търговското дружество /ищец/, но в качеството му на едноличен търговец има влязло в сила съдебно решение с предмет правото на собственост върху процесния имот, както и че докато производството по гореспоменато дело е било висящо едноличния търговец е заявявал, че владее процесния имот в качеството си на търговец – физическо лице, т.е. че упражнява фактическата власт за себе си. Така, поради успешно проведено от страна на ответника насрещно доказване (за което няма изискване да бъде пълно), е прието, че ищецът не е съумял да докаже пълно и главно факта, че е упражнявал фактическата власт върху процесния имот през процесния период, тъй като от доказателствения материал по делото не е установено, органният му представител изобщо да е извършвал действия от името и за сметка на дружеството, които да обективират упражняване на фактическата власт в качеството на законен представител /управител/ на търговското дружество. С оглед горното настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд не се е произнасял по релевирания от касатора правен въпрос. Изявленията на физическото лице в качеството му на едноличен търговец, че той е упражнявал фактическата власт върху процесния имот, са ценени като факти, опровергаващи осъществяването на главния юридически факт подлежащ на доказване в процеса – упражняването на фактическата власт върху вещта от ищеца, обосноваващ настъпването на правните последици от фактическия състав на придобивната давност. В този ред на мисли направените от въззивния съд изводи, обсъждайки в мотивите на въззивното решение доказателствата за изявленията на едноличния търговец са фактически, а не правни. С тълкувателно решение ТР № 1 от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че по отношение на първия поставен въпрос не е налице произнасяне от страна на въззивната инстанция, тъй като никъде в мотивите към обжалвания съдебен акт не е направен извод, че изявленията на изявленията на едноличния търговец, в това му качество, като на отделен правен субект различен от търговското дружество, на което е и управител, са ангажирали правната сфера на юридическото лице. Не е налице и твърдяното противоречие между въззивното решение и цитираната от касатора част от мотивите към ТР № 3 от 15.11.2013 г. по ТД № 3/2013 г. ОСГТК на ВКС – „Когато едно лице действа като органен представител на две юридически лица, няма лице – правен субект, различно от тях, което да изявява своя воля като представител”. Напротив – ако се продължи тази линия на разсъждения, логично е да се приеме, че управителят П. Ж. Д. както като едноличен търговец, така и като органен представител на дружеството – касатор е поддържал, че е упражнявана фактическа власт за търговеца – физическо лице, което не обслужва тезата на касатора за осъществено в негова полза придобивно основание по чл. 79 ЗС.
Логическо продължение на първия поставен въпрос се явява вторият, като поставеният от касатора акцент е относно това дали изявленията на физическото лице – търговец, биха могли да обосноват извод, че владението за което се твърди, че е упражнявано от юридическото лице, е скрито и дали би могло чрез тях да се обори презумпцията по чл. 69 ЗС. Изводът, че едно владение е скрито, почива на факти, доказани в конкретното производство. За да бъде едно упражняване на фактическа власт скрито, същото трябва да е осъществено по такъв начин, че от обективна страна да е невъзможно или трудно постижимо за третите лица да установят настъпването на съответния факт. По отношение на презумпцията по чл. 69 ЗС изобщо няма произнасяне от страна на въззивния съд, тъй като присвоителното намерение предполага на първо място, упражняване на фактическа власт върху вещ, а въззивният съд е приел, че: „не може да се установи, че ищцовото дружество чрез своя собственик и управител в лицето на П. Ж. Д. или чрез други лица е осъществявало фактическата власт върху процесния имот“. По същество по делото не е прието да е налице владение, една от характеристиките на което е да бъде (освен постоянно, непрекъснато, спокойно и несъмнително) явно, поради което и не е било необходимо произнасяне относно това, дали презумцията е оборена. В този смисъл и вторият поставен въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, като освен това не се констатира противоречие нито с цитираната във връзка и с първия въпрос част от мотивите към ТР № 3 от 15.11.2013 г. по ТД № 3/2013 г. ОСГТК на ВКС, нито с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. ОСГК на ВКС. За да обоснове противоречие с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. ОСГК на ВКС, касаторът некоректно се позовава на приет за безспорен между страните факт, което процесуално действие не е извършено по начина, интерпретиран в изложението. Видно от протокола от о.с.з. 04.07.2013 г. (л. 291 от първоинстанционното дело) за безспорно между страните е обявено обстоятелството върху каква част от имота, онагледен на комбинираната скицата към СТЕ, се упражнява фактическа власт от страна на ищеца, което е направено с оглед първоначално заявеното с исковата молба твърдение, че ищецът владее целия имот 10135.4510.776. В така отделеното за безспорно не се съдържа признание от страна на ответницата нито, че упражняваната към 04.07.2013 г. фактическа власт може да се характеризира като упражнявано от дружеството владение, нито относно началния момент на подобно владение. По тази причина в случая не е било налице основание да се приложат разясненията на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. ОСГК на ВКС, съгласно които „При наличие на позоваване, правните последици – придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС”. С оглед изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория поставен въпрос.
По отношение на третия въпрос – каква е доказателствената стойност на извънсъдебните изявления на трети лица, настоящият състав намира, че е поставен прекалено общо, за да е възможно да се даде конкретен отговор, а освен това не е обосновано какво налага произнасяне на касационната инстанция в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и по отношение на него не са налице предпоставките за допускане не касационното обжалване.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 68 от 12.05.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 113/2015 г. по описа на Апелативен съд – В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: