О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 122
София, 19.03.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 4176 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 1812 от 24.04.2014 г., подадена от [фирма] от [населено място] чрез адвокат Б. К. от АК – С., която е насочена против решение № 90 от 13.03.2014 г. на Окръжен съд – Смолян, постановено по в.гр.д. № 544/2013 г.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и е придружена от изложение по чл.280, ал.1 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Ответницата по касация С. Е. А. от [населено място] чрез адвокат И. А. от АК – С. е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, както и срещу основателността на касационната жалба.
Ответникът по касация Н. Р. А. не е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г.о, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл.258 и сл. от ГПК, Окръжен съд – Смолян е потвърдил решение № 166 от 08.11.2013 г. на Районен съд – Чепеларе, постановено по гр.д.№ 418/2011 г., с което е извършено разпределение на ползването на дворно място и обособена част от построената в него жилищна сграда по предявените от С. Е. А. срещу [фирма] (относно разпределението на обособената част от сградата), съответно – от С. Е. А. срещу [фирма] и Н. Р. А. (относно разпределението на дворното място) искове по чл.32, ал.2 ЗС. Въззивният съд е обсъдил наведеното с въззивната жалба възражение на [фирма] срещу допустимостта на иска, като е приел същото за неоснователно, мотивирайки се с разясненията, дадени с ТР № 13 от 10.04.2013 г. по т.д.№ 13/2012 г. на ВКС, ОСГК. Във връзка с второто съдържащо се в жалбата оплакване, че с първоинстанционното решение неправилно е игнорирана жилищната нужда на управителя на [фирма] – Е. Б., въззивният съд е посочил, че Е. Б. не е страна по делото и съответно неговите жилищни нужди не следва да се обсъждат. Изложено е, че ползването както на дворното място, така и на обособената част от сградата е разпределено при отчитане правата на участниците в съсобствеността. По отношение ползването на дворното място е предпочетен предложения от СТЕ вариант, при който определената за общо ползване площ е по-малка. Относно обособената част от сградата е отчетена фунционалната връзка между помещенията на първия етаж, обосноваваща съвместното им поставяне в един от двата дяла, като предоставянето му на С. Е. А. (заедно с едно помещение на втория етаж и избеното помещение) произтича както от по-големия неин дял в съсобствеността (3/4 ид.части към ? ид.част), така и с оглед тежкото й здравословно състояние.
В представеното изложение по чл.284, ал.3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси в противоречие с практиката на съдилищата – основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК: 1) Следва ли да се уважава иск с правно основание чл.32 ЗС при положение, че ищецът който притежава повече от ? от процесния имот, преди да предяви иска си, сам се е разпоредил и фактически е разпределил ползването, като е заключил по-голяма част от обитаемите помещания? и 2) Процесуално допустим ли е иск за разпределяне ползването на идеална част от сграда, без участието на всички съсобственици на тази сграда ? По отношение на втория въпрос се поддържа, че е постановен в противоречие с решение № 189 от 11.05.1989 г. по гр.д. № 135/1989 г. на ВС, IV г.о., поради което следва да се приеме, че останалите цитирани и приложени към изложението актове (а именно: Решение от 9.04.2008 г. на ОС-Ямбол по гр.д. № 101/2008 г.; Решение № 146/08 г. от 6.02.2008 г. на ВКС, V г.о.; Решение № 1157 от 10.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 3765/2007 г., ІІІ г.о. и Решение № 11 от 27.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5274/2007 г., IV г.о.) са относими към първия поставен въпрос. Допускането на касационното обжалване се иска и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „Следва ли при положение, че ответникът по делото е фирма, в случая [фирма], за фирмата да не се предвиди кухня, крайно необходима за делови срещи и ако такава възможност не съществува искът не подлежи ли на отхвърляне ?”.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулираните въпроси.
Първият от цитираните въпроси няма изискваното съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за произнасянето на решаващия съд. В своята въззивна жалба [фирма] е възразило срещу допустимостта на решението на първата инстанция, като е поддържало, че то е постановено по недопустим иск, доколкото С. Е. А. притежава повече от ? от процесния имот и е разполагала с правото да вземе решение относно разпределението на ползването, което изключва правния й интерес да сезира съда с претенция по чл.32, ал.2 ЗС. Въззивният съд се е произнесъл по така заявеното възражение, което е разрешил съобразно задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 13 от 10.04.2013 г. по т.д.№ 13/2012 г. на ВКС, ОСГК. Във въззивната жалба липсва оплакване, че към момента на сезиране на съда е било налице взето от С. Е. А. решение относно разпределението на ползването и по тази причина претенцията й е неоснователна, поради което и в съответствие с чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд не се е произнесъл по въпрос в тази насока, некоректно повдигнат с изложението към касационната жалба.
На следващо място – не е налице противоречие между произнасянето на въззивния съд и решение № 189 от 11.05.1989 г. по гр.д. № 135/1989 г. на ВС, IV г.о. по въпроса „Процесуално допустим ли е иск за разпределяне ползването на идеална част от сграда, без участието на всички съсобственици на тази сграда ?”. В случая е установено, че не е налице идентичност на лицата и техните права в съсобствеността по отношение на дворното място (притежавано от С. Е. А. до размер на 3/8 ид.части, [фирма] до размер на 1/8 ид.част и Н. Р. А. до размер на 4/8 ид.части) и по отношение на частта от жилищната сграда, обособена в самостоятелен обект с влязлото в сила на 19.07.1991 г. решение по гр.д.№ 411/1991 г. по описа на Окръжен съд – Смолян (притежавана от С. Е. А. до размер на 3/4 ид.части и [фирма] до размер на 1/4 ид.част). Съответно – съдът е бил сезиран с два иска по чл.32, ал.2 ЗС – единия по отношение на дворното място, а втория – по отношение на обособената част от сградата, в производството по всеки от които са участвали всички разполагащи с процесуална легитимация по съответния спор лица. Съдът не е бил сезиран с искане за разпределяне ползването на идеална част от сграда, а за разпределяне на ползването на самостоятелен обект в сградата, който е разгледал и разрешил при отсъствието на процесуални пречки за това.
Третият поставен от касатора въпрос не носи белезите на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същият се отнася за факти, преценката на които се извършва въз основа на събраните по делото доказателства във фазата на разглеждане на делото по същество, което не е предмет на произнасянето в рамките на предварителната фаза по селектиране на касационните жалби. Освен това този въпрос няма и обуславящо значение за атакуваното произнасяне, доколкото въззивният съд (като не е бил сезиран с оплакване в тази насока) не е бил длъжен и не е обсъждал обстоятелствата, предмет на поставеното питане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационна жалба с вх.№ 1812 от 24.04.2014 г., подадена от [фирма] от [населено място] чрез адвокат Б. К. от АК – С., против решение № 90 от 13.03.2014 г. на Окръжен съд – Смолян, постановено по в.гр.д. № 544/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: