О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 369
гр. София, 25.10.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова т. д. № 53681 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 3.06.2015 год. по т. д. № 215/2015 год. Пловдивският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 7.01.2015 год. по т. д. № 694/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на Л. Б. Л. от [населено място], че дължи на [фирма], [населено място] по издаден от ответника запис на заповед от 24.09.2010 год. сумата 102 465 евро, за което е издадена заповед № 4517 от 29.04.2013 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 7138/2013 год. на Пловдивския районен съд и изпълнителен лист към нея, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението – 25.04.2013 год. до окончателното плащане на вземането и са присъдени разноските в тежест на Л. Л..
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от Л. Б. Л., чрез пълномощника му адв. Н. В., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на въззивното решение и вместо това се отхвърли предявения иск по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415 ГПК с присъждане на разноските по делото.
Приложено е изложение към касационната жалба, в което касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като са формулирани въпроси относно доказателствата за установяване възражението на ответника по иска срещу редовността на записа на заповед, чия е доказателствената тежест за установяване редовността на този документ /въпрос № 1/, относно средствата за защита на ответника по установителния иск по чл. 422 ГПК /въпрос № 4/, допустимост на възражение за нищожност на менителничния документ в касационното производство /въпрос № 3/ с позоваване на противоречие в произнасянето по тях от въззивния съд с представената съдебна практика – решения на ВКС № № 143 от 12.04.11 год. по т. д. № 634/09 год. ІІ т. о., 666 от 6.12.07 год. по т. д. № 387/07 год. І т. о., 119 от 8.07.11 год. по т. д. № 1160/10 год. ІІ т. о. и 39 от 4.04.13 год. по т. д. № 43/12 год. І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК /с изключение на второто от изброените/. Съображения за конкретно противоречие не са изложени, както и в какво се състои твърдяното значение на формулираните въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед обосноваване основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Формулиран е и въпрос /№ 2/ относно наличие на процесуално нарушение на въззивния съд с отказа му да допусна повторна експертиза с разширен и прецизен предмет на изследване, като основание за отмяна на въззивното решение, а в т. 5 в изложението въпросът не е формулиран.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез пълномощника му адв. Ст. Й., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване на решението, както и оспорва жалбата като неоснователна, по съображенията в представения отговор. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че вземането на ищцовото дружество по издадения от ответника, сега касатор, запис на заповед от 24.09.2010 год. съществува, с оглед неоснователността на направените от последния абсолютни възражения против редовността му. Установено е от приетите заключения на графологичните експертизи, че записът на заповед е подписан за издател от касатора, ответник по иска, негов е и подписът на лицето, на което е предявен същия, както и съдържа всички реквизити по чл. 535 ТЗ. Това обосновава извод за истинността на документа, като без значение е попълването на текста преди подписа за издател от друго лице, както и посочената дата на издаването му и записването на данните от предходната лична карта на ответника, които не могат да обосноват приложение на чл. 536 ТЗ. Липсват доводи и доказателства от страна на ответника за невъзможността му към посочената дата да е подписал документа, което обосновава довод за нищожност поради липса на воля, каквито възражения не са поддържани в производството.
С оглед на тези съображения на въззивния съд по предприетата от касатора, ответник защита срещу предявения иск поставените от касатора в изложението му въпроси относно доказателствата за установяване на възражението му, доказателствената тежест относно редовността на документа, средствата за защита на ответника при липса на въведен довод за съществуване на каузално правоотношение между страните, не могат да се възприемат като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил възраженията на ответника относно редовността на записа на запис като неистински документ с оглед твърдението му, че не го е подписвал, и въз основа на събраните доказателства, установяващи обратното, ги е приел за неоснователни. Именно с оглед конкретните твърдения е разпределена и доказателствената тежест за установяване на релевантните факти, което кореспондира и с представената от касатора съдебна практика, както и с разясненията по т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 год. по т. д. № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. В нея е прието, че твърдението за липса на каузално правоотношение, от която да произтича и несъществуването на основание за издадения запис на заповед и неговата нищожност, по същността си представлява отричане на изпълнителното основание на кредитора, без да е наведено конкретно възражение срещу вземането, материализирано в ценната книга. В тази хипотеза кредиторът е освободен от необходимостта да доказва наличието на вземане по каузална сделка, което е обезпечено с издадения запис на заповед. Такава е и настоящата хипотеза, в която за кредитора, ищец в производството по иска по чл. 422 ГПК е било достатъчно установяване на редовността на издадения документ, срещу която само е била насочена предприетата от ответника защита.
Въпросите в изложението на касатора не могат да обосноват наличие на общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като по своята същност представляват обобщен израз на оплакванията на касатора против въззивното решение с позоваване на допуснати процесуални нарушения при събиране и преценка на доказателствата по тях и необоснованост на извода на съда за редовността на документа. Същите не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, което има за предмет обсъждане наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, каквито не се констатират, поради липса на правен въпрос, по който съдът да се е произнесъл и който да е обусловил изхода на спора, и на второ място не се констатира противоречие на обжалваното решение с представената от самия касатор съдебна практика, а и такова не е конкретно посочено от него. Липсват и изложени съображения относно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед този изход на производството касаторът следва да заплати на ответника направените в него разноски в размер на 2 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 202 от 3.06.2015 год. по гр. д. № 215/2015 год. по описа на Пловдивския апелативен съд по подадената от Л. Б. Л., чрез пълномощника му адв. Н. В., касационна жалба против него.
Осъжда Л. Б. Л. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А”, ет. 12, ап. 45 , ЕГН [ЕГН], да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] разноски в размер на 2 400 лв. / две хиляди и четиристотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: