О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 471
гр. София, 18.11.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1570 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 10.01.2019 год. по гр. д. № 588/2018 год. Варненският апелативен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 26.07.2018 год. по гр. д. № 486/2017 год. на Варненския окръжен съд, с което е прието за установено по предявените от Д. К. А. и Г. С. М. от [населено място] искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че Н. З., гражданин на ФРГермания и К. В. З. от [населено място] не са съсобственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ет. 8, апартамент 80 с площ 95.60 кв. м., подробно описан, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, ведно с принадлежащото избено помещение № 23 с площ 6.71 кв. м. и с 1.4079 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, представляващо поземлен имот с идентификатор № ***.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от К. В. З., чрез особения й представител адв. М. Н., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила с искане за обезсилването му и прекратяване на производството по делото, респ. отмяната му в обжалваната част и вместо това предявеният иск срещу касаторката се отхвърли.
В приложеното изложение касаторката поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновавайки го с произнасянето на съда по въпроса: Съществува ли правен интерес и допустимо ли е предявяване на отрицателен иск за собственост от третите лица, придобили имот от наследствената маса преди изтичане на едногодишния срок по чл. 37 ЗН. Позовава се на противоречие със съдебната практика – решение № 176 от 4.07.2013 год. по гр. д. № 1805/2013 год., решение № 1879 от 19.11.2009 год. по гр. д. № 2477/2009 год. относно предпоставките за основателност на иска по чл. 37 ЗН, до предявяването на който не е налице оспорване на правата на ищците, което обосновава тезата на касаторката за липса на правен интерес от предявения иск за собственост.
В изложението се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без излагане на съображения за значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Развити са доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила с оглед игнорирането от съда на влязлото в сила решение по гр. д. № 5302/2014 год. и неговото конститутивно действие относно възстановената запазена част на касаторката. За нея ищците не могат да се легитимират като собственици на основание прехвърителната сделка, тъй като е придобита от несобственик. Като не е преценил и обсъдил в съвкупност събраните доказателства съдът постановил неправилно и необосновано решение, чиято отмяна се претендира от касаторката.
Ответниците по касационната жалба – Д. А. и Г. М., чрез пълномощника им адв. М. Т., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване. По въпроса за допустимостта на предявения иск е налице произнасяне на касационния съд с определение № 213 от 7.11.2017 год. по ч. гр. д. № 2863/2017 год. на І г. о. Изложени са съображения и относно неоснователността на жалбата с позоваване на съдебна практика – решение № 1154 от 16.12.2008 год. по гр. д. № 4331/2007 год. ІV г. о., решение № 582 от 20.07.2004 год. по гр. д. № 168/2004 год. І г. о., решение № 150 от 25.11.2016 год. по гр. д. № 1818/2016 год. ІІ г. о. В същата е прието, че възстановяването на запазената част от наследството няма обратно действие, а съсобствеността ще възникне от влизане в сила на решението по чл. 30 ЗН, само и доколкото завещаният имот се намира в патримониума на лицето, спрямо което е допуснато намаляване на завещателното разпореждане. При наличие на разпореждане с имота в полза на трето лице, това обстоятелство препятства единствено възстановяването на запазената част в натура, като в такава хипотеза възстановяването се извършва чрез присъждане на паричния еквивалент на накърнението по цени към момента на разрешаване на спора.
Върховният касационен съд в настоящият си съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните относно релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният отрицателен установителен иск за собствеността на описания апартамент в [населено място], въззивният съд приел на първо място, че същият е процесуално допустим с оглед произнасянето на касационния съд по този въпрос по реда на инстанционния контрол с определение № 213 от 7.11.2017 год. по ч. гр. д. № 2863/2017 год. на І г. о., както и поради следните съображения относно приетата фактическа обстановка: Установено е по делото, че преди влизане в сила на решението за намаляване на завещателните разпореждания на В. З. по иска на К. З., ответницата Н. З., негова съпруга, се е легитимирала на основание завещанието като собственик на имота и се е разпоредила с него в полза на ищците със сделката по нот. акт № 38 от 8.05.2013 год. Уважаването на по-късно предявения иск по чл. 30 ЗН от К. З. за намаляване на завещателното разпореждане на баща й и възстановяване на запазената й част от неговото наследство с постановеното по гр. д. № 5302/2014 год. решение няма обратно действие, поради което и съсобственост между ответниците не е възникнала. Във връзка с правата на наследника със запазена част в тази хипотеза на разпореден в полза на трети лица имот от наследството, съдът е обсъдил приложението на чл. 37 ЗН, като приел, че не във всички случаи при уважен иск по чл. 30 ЗН имотът се връща в наследството. Тази последица изобщо не настъпва, ако отчуждаването е станало след изтичане на една година от откриване на наследството или преди вписване на исковата молба за намалението /която втора хипотеза е налице в случая/. В тези случаи правата на третите лица се стабилизират и не могат да бъдат отменени с иск по чл. 37 ЗН, а наследниците с накърнена запазена част получават само парично уравнение на имуществените си права. С оглед на разпореждането с имота преди вписване на исковата молба по чл. 30 ЗН, както и липсата на упражнено право на касаторката по чл. 37 ЗН /по който начин само е възможно връщането на имота в наследството, и то при определени предпоставки/, сделката по нот. акт № 38/2013 год. легитимира приобретателите като собственици на имота. На тях им е непротивопоставимо влязлото в сила решение по гр. д. № 5302/2014 год. на Варненския районен съд, в което те не са били страна, вкл. и по иск по чл. 76 ЗН, какъвто не е бил предявен.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване на въззивното решение, касационната инстанция следва да изхожда от формулирания от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, като не разполага с правомощие да извежда такъв въпрос от твърденията му, както и от сочените от него факти и обстоятелства в жалбата или изложението, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/. Както е посочено в мотивите на т. 1 от горното решение материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това и настоящият състав счита, че въпросът в изложението за преценка и обсъждане в съвкупност на събраните доказателства не представлява правен въпрос, който да е обусловил изводите в решението. Както сочи касаторката в изложението си съдът не се е съобразил с конститутивното действие на влязлото в сила решение по иска по чл. 30 ЗН, което представлява съществено процесуално нарушение, обусловило неправилните изводи на съда по предявения иск. Този довод не обосновава наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като е относим към правилността на решението по спора, нито може да бъде обсъждан в настоящето производство, независимо от наличието на съображения във въззивното решение въз основа на соченото съдебно решение.
Макар и да е налице произнасяне от въззивния съд по въпроса за допустимостта на предявения отрицателен установителен иск, същият не може да обоснове наличието на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Произнасянето по този въпрос е основано на осъществения инстанционен контрол в постановеното в хода на производството определение № 213 от 7.11.2017 год. по ч. гр. д. № 2863/2017 год., І г. о. на ВКС. В него е прието, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, когато ответниците се позовават на собствено материално право, което изключва или конкурира защитаваното от ищците материално право върху същия обект, в какъвто смисъл са и разясненията в т. 1 на ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че в случая е налице конкуренция на права с оглед възстановяване на накърнената запазена част от наследството по иска по чл. 30 ЗН, и прехвърлителната сделка в полза на трети лица от наследника по завещанието, чийто права /на третите лица/ не отпадат автоматично, а могат да бъдат отменени при условията на чл. 37 ЗН. При това положение са налице две насрещни конкуриращи се основания на правото на собственост, което е достатъчно, за да обоснове правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Обстоятелството, че разпоредителната сделка е осъществена преди изтичане на едногодишния срок по чл. 37 ЗН, като част от поставения в изложението въпрос, не променя смисъла на произнасянето по допустимостта на предявения иск, доколкото същото е относимо към иск по чл. 37 ЗН, какъвто не е предмет на настоящето производство.
Освен това, произнасянето на въззивния съд по горния въпрос не противоречи и на цитираното от касаторката решение № 176 по гр. д. № 1805/2013 год. на І г. о. на ВКС, в което съдът се е произнесъл по иск за собственост на приобретателите по разпоредителната сделка на заветника, като е прието, че правата им се стабилизират и изобщо не могат да бъдат отменени с иск по чл. 37 ЗН, тъй като разпореждането е след изтичане на една година от откриване на наследството и без да е имало към този момент вписана искова молба по иск по чл. 30 ЗН. И в този случай в делбеното производство не е съобразена разпоредбата на чл. 37 ЗН, тъй като данни за прехвърлителната сделка не са били налице, като въпреки извършването на делбата на прехвърлените от заветника на трети лица имоти, са признати правата на последните, а тези на наследниците са отречени с оглед невъзможността същите имоти да се върнат в наследството. За тях остава възможността да поискат присъждане на паричната им равностойност в друг процес.
Второто приложено от касаторката решение по гр. д. № 2477/2009 год. е по описа на Пловдивския окръжен съд, като дори и да е влязло в сила, за което няма данни по делото, то същото не е относимо към поставения в изложението правен въпрос, доколкото предмет на обсъждане в него е наличието на предпоставките на иска по чл. 37 ЗН. Както се посочи вече, в настоящето производство този иск не е предмет на делото.
С оглед тези съображения не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Последното е формално посочено, без каквито и да е съображения за обосноваване значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, а и наличието му е изключено при позоваване на противоречие със съдебната практика.
При този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1322 лв., съгласно представените договор за правна помощ и съдействие и списък.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4 от 10.01.2019 год. по гр. д. № 588/2018 год. по описа на Варненския апелативен съд по подадената от К. В. З., чрез особения й представител адв. М. Н., касационна жалба против него.
Осъжда К. В. З., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх. 3, ет. 4, ап. 11 да заплати на Д. К. А. и Г. С. М., двамата от [населено място] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 322 лв. /хиляда триста двадесет и два лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: