О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 810
гр. София, 27.07.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 96 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищцата Ц. С. А. от гр. С. обжалва в срок въззивното решение от 15.07.2009 год. по гр. д. № 3784/2005 год. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 6.10.2005 год. по гр. д. № 20261/2003 год. на Софийския районен съд. С него е отхвърлен предявения от касаторката против В. П. И.- Б. и И. П. И., при участието на трети лица, техни помагачи Г. З. С. и В. З. Х. , иск по чл. 108 ЗС за собственост на имот с площ от 80 кв. м. с форма на триъгълник, индивидуализиран на приложената на л. 110 от делото скица на вещото лице и за предаване от ответниците на владението върху него.
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 39 ЗПИНМ /отм./ и необоснованост на извода за неприложена регулация от 1951 год. относно придаваемия се спорен имот към парцела й – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това предявеният иск за собственост бъде уважен, с присъждане на направените разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 /с оглед позоваването на влезли в сила решения по конкретни спорове/ и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Касаторката счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за вещнопрехвърлителния ефект на отчуждаването по реда на чл. 39 ЗПИНМ /отм./ в противоречие на представената съдебна практика, която приема, че отчуждаването на имоти и придаването им към други парцели при действието на горната разпоредба преди изменението й през 1956 год. настъпва по силата на самия дворищнорегулационен план, като за придобиването на правото на собственост върху тях е неотносимо уреждането на регулационните сметки. Отделен е въпросът, че по делото са налице данни, че е изплатено обезщетението за отчужденото и придадено към парцела на ищцата дворно място от 80 кв. м.
Ответниците в писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от касаторката ревандикационен иск, въззивният съд приел, че същата не се легитимира като собственик на спорния имот, тъй като по действуващия регулационен план той не попада в собствения й УПИ ХVІ – 14 поради отпадане на отчуждителното действие на предходните регулационни планове, предвиждащи придаването му към него. Поради това и възстановяването на отчуждения през 1949 год. по ЗОЕГПНС имот не включва спорните 80 кв.м., които са обособени по действуващия план като отделен имот.
Въззивният съд подробно и прецизно е изследвал въпроса за регулационния статут на спорния имот с площ 80 кв.м., с формата на триъгълник, в периода от преди одържавяването на част от собствения на наследодателя на ищцата имот в гр. С., кв. Горна баня, въз основа на изслушаните и приети заключения на техническите експертизи по делото, с приложените към тях скици по различните регулационни планове. Спорът е бил съсредоточен до въпроса дали предвиденото по плана от 1951 год. придаване на тази площ от имота на наследодателите на ответниците към имота на наследодателя на ищцата, част от който вече е бил одържавен по ЗОЕГПНС /през 1949 год./ е произвело вещнопрехвърлително действие относно собствеността върху придаваемите се от тогавашните имоти № 2 и № 10 към тогавашния УПИ ХІІІ – 4, 5 площи, съответно 50 + 30, общо 80 кв. м. Заключенията на техническите експертизи са установили наличието на последващи регулационни планове – от 1967 год., в който кадастралната основа не включва придаваемото се място, от 1983 год., в който спорния имот от 80 кв. м. е включен в имот № 14 и при действието на който план е настъпила реституцията на одържавения от наследодателя на ищцата имот, на основание ЗВСВОНИ. Последващият регулационен план от 1995 год. е корегиран, като спорният имот е нанесен с отделен № 15, извън площта на имота на ищцата, представляващ УПИ ХVІ – 14 в кв. 21 по действуващия регулационен план.
Вярно е, че въззивният съд е изложил съображения за направения от него извод, че поради липса на данни да е изплатено обезщетение за придаваемото се по плана от 1951 год. място с оглед отреждането на имота по следващия план от 1967 год. – за комплексно жилищно строителство, т. е. такова по улично-регулационен план за мероприятие на общината, то е отпаднало отчуждителното действие по предходния план, съгласно пар. 74, ал. 2 ППЗПИНМ. Констатирал е наличие на грешка в следващия план от 1983 год., впоследствие поправена със заповед от 17.08.98 год., поради което и реституцията на основание ЗВСВОНИ е настъпила за имота на наследодателя на ищцата с площ и граници по кадастралния план от 1942 год., т. е. без спорните 80 кв. м., показани на скиците на вещите лица във формата на триъгълник, придаваемо се място по плана от 1951 год., чието отчуждително действие не е настъпило.
Въпросът за отчуждителното действие на регулационния план от 1951 год., поставен от касаторката в изложението й към касационната жалба, има отношение към евентуален спор за допусната грешка в кадастъра за последващите планове, но не и за спора за собствеността върху спорния имот, който към момента на разрешаването му не е включен в отредения за имота на ищцата УПИ по действуващия план от 2004 год. Поради това и същата не може да се легитимира като негов собственик и това е релевантният за спора въпрос, обусловил извода за неоснователност на предявения ревандикационен иск. По този въпрос представената съдебна практика, на която касаторката се позовава, е неотносима, тъй като същата разглежда спорове във връзка с отчуждителното действие на регулационния план по ЗПИНМ по същия начин, по който и въззивният съд е изложил съображения на стр. 5 от мотивите на решението си. Настоящият случай обаче няма за предмет спор за собствеността към минал момент – този на влизане в сила на регулационния план, а спор за собствеността на имота към настоящия такъв, към който въззивният съд е приел, че ищцата не се легитимира като собственик на имота. Затова и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, както и това по т. 3, за което в изложението липсват каквито и да е било съображения за наличието му, а единствено е цитирана разпоредбата на закона.
Поради липсата на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.07.2009 год. по гр. д. № 3784/2005 год. на Софийски градски съд, по подадената от Ц. С. А. от гр. С., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: