О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
гр. София, 12.07.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седми юли две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1469 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № V* от 6.07.2009 год. по гр. д. № 817/2008 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 17.07.2008 год. по гр. д. № 731/2005 год. на Несебърския районен съд в частта, с която е допусната делба между страните по ? ид. ч. от първия етаж на пристройката – за 5.7 кв. м., съставляваща разликата между отстъпеното право на строеж за 12.3 кв. м. до застроените 18 кв. м., от втория етаж на същата пристройка – за 15.1 кв. м., представляващи разликата между отстъпеното право на строеж за 12.3 кв. м. до застроените 27.4 кв. м., съставляващи част от четириетажна пристройка с предназначение „П”, изградена от северната страна към съществуващата четириетажна жилищна сграда, построена в УПИ ХІІ – 583 в кв. 59 по плана на гр. Н., както и в частта за разноските и вместо това е отхвърлил предявения от Т. Д. С. иск за делба при равни дялове между нея и ответниците върху първия и втория етаж от пристройката за разликата над обема на отстъпеното парво на строеж и застроената площ.
В останалата част, с която е отхвърлен иска за делба, както и в частта, с която е допусната делба между страните при равни права върху по 20.3 кв. м. от трети и четвърти етаж на пристройката, представляваща разликата между отстъпеното право на строеж и застроената площ на всеки от тези етажи, въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение.
Въззивното решение се обжалва в срок от двете страни.
Ищцата Т. С. го обжалва в частта, с която е отменено първоинстанционното решение относно делбата на площите на първия и втория етаж над обема на отстъпеното право на строеж, съответно 5.7 кв. м. на първия и 15.1 кв. м. на втория етаж и вместо това е отхвърлен иска й в тази част, както и в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение относно делбата на втория и третия етаж за разликата между отстъпеното право и застроената им площ, вместо върху последната от по 32.6 кв. м. за тези етажи.
В изложението си за допускане на касационно обжалване на решението се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправните въпроси относно понятието „застроена площ” и „разгъната застроена площ”, както и относно главна вещ и второстепенна, има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като съображенията са за неизясняването им във въззивното решение и неправилност на изводите.
Ответниците П. и М. П. обжалват въззивното решение в частта, с която е допусната съдебната делба, с оглед правният им интерес от обжалването. Позовават се на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като представят и съдебна практика, в противоречие с която според тях въззивният съд се произнесъл в решението си по релевантните за спора материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 66, ал. 4, във вр. с чл. 63, ал. 1 ЗС и чл. 20 ЗЗД.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Спорът по делото е за съсобствеността на пристройка към съществуваща жилищна сграда, въз основа на отстъпено на ответника П право на строеж от съсобственика на имота. Въззивният съд приел, че съгласието по чл. 56, ал. 3 ЗТСУ /отм./, макар и да препраща към утвърдените архитектурни проекти на строежа с предназначение „пансионат”, е ограничило параметрите на пристройката на площ от 12.3 кв. м., поради което и разликата от тази площ до действително застроената площ на всеки от етажите на пристройката е извън обема на отстъпеното право. За тази разлика в площите на третия и четвъртия етаж е приел, че е налице съсобственост между страните, с оглед принципа на приращението – чл. 92 ЗС, тъй като същите представляват самостоятелни обекти, по смисъла на чл. 40 ЗУТ. По отношение на първия и втория етаж не е налице такъв обект, с оглед липсата на самостоятелен характер на същите – от експертизата е установено, че същите представляват функционално свързани помещения, обслужващи обект, представляващ кафе-аперитив, собственост на ответниците. Следователно, те представляват второстепенни вещи, свързани към главната вещ и не могат да бъдат отделени от нея, без същественото й повреждане, и съгласно чл. 97 ЗС са собственост на ответниците.
Следователно, за да отхвърли иска за делба на първия и втория етаж от пристройката, въззивният съд действително е приел, че същите не са самостоятелни обекти, с оглед предназначението им да обслужват собствен на ответниците обект „кафе-аперитив”, представляващ главната вещ /останалите етажи на съществуващата жилищна сграда, към която е пристройката, с изключение собствения на ищцата първи етаж от нея/. Доколкото третият и четвъртият етажи от пристройката представляват стаи за почивка, със санитарни възли и дрешник, представляващи жилищни помещения, съобразно чл. 40 ЗУТ, то същите представляват самостоятелни обекти, върху които извън обема на суперфицията е възникнала съсобственост между страните. Въпросът относно наличието на самостоятелни обекти на вещното право е обусловил и изводите на въззивния съд за липса на съсобственост върху първия и втория етаж от пристройката, респ. за наличие на такава върху останалите етажи, извън обема на отстъпеното право на строеж. Същият е обусловил и извода за допускане на съдебната делба върху част от третия и четвъртия етаж, като поставеният въпрос за наличието на обект или липсата на такъв при данните по делото за пристройка към съществуваща жилищна сграда и евентуалното функционално обособяване на пристроеното към съществуващото строителство предпоставя значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Произнасянето на съда по този материалноправен въпрос във връзка с приложението и на чл. 40 ЗУТ обуславя допускане на касационното обжалване на въззивното решение на горното основание на закона.
По вторият въпрос, формулиран от касаторката, ищца – за разликата между застроена площ и разгъната застроена площ, не е налице произнасяне от въззивния съд, което да е довело до обуславяне на направените от него изводи. Затова и поддържаното основание за касационно обжалване не е налице. Изводите в решението са предпоставени от обема на учреденото право на пристрояване, като съдът е тълкувал изразената в даденото съгласие воля на учредителя, а не от поставения въпрос за разликата между двете понятия.
Касаторите, ответници поддържат наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса за тълкуването на тази воля в заявлението, като считат, че този въпрос е противоречиво решаван в представените от тях съдебни решения и произнасянето на въззивния съд е в противоречие с тази практика. Така, в решение № 451 по гр. д. № 162/2003 год. на ВКС, І г. о. се приема, че тълкуването на договора е установяване на точния смисъл на уговорките, които той съдържа, като по правило се тълкуват онези от тях, които са неясни – не само тези, които са двусмислени, но и уговорките, които от външна страна изглеждат ясни, но по тях има спор. Целта е разкриване на действителната воля на страните, като в настоящия случай въззивният съд е приел, че с оглед посочване на застроената площ на пристройката, за която се учредява суперфицията, то правото е ограничено до тази площ, над която построеното е извън обема на даденото съгласие, а препращането към архитектурния проект не обосновава обратен извод. Доколкото в случая е налице спор относно обема на отстъпеното право, с оглед посочване на площ и препращане към архитектурния проект, следва да се приеме, че представеното заявление подлежи на тълкуване с оглед установяване действителната воля за това, като съгласно решение № 559 по гр. д. № 1724/92 год. е прието, че тълкуването следва да обхваща всички отделни уговорки и при изявена неясност или двусмислие на израза, подлежи на тълкуване. Според касаторите волята в заявлението е изрично и недвусмислено записана, поради което и следва да се приеме, че поставеният въпрос за тълкуване на волята на учредителя, по който е налице произнасяне от въззивния съд, е решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Това основание е налице и по отношение въпросът за обема на учреденото право въз основа на архитектурния проект, предвиждащ различна площ на отделните етажи на пристройката, от площта, посочена в заявлението. Според касаторите произнасянето по този въпрос в обжалваното решение е в противоречие с останалите решения на ВКС – № 208/95 год., 602/93 год. 1950/66 год., в които разглежданите в тях казуси касаят установяване на обема на отстъпеното вещно право на строеж /надстрояване или пристрояване/ чрез препращане към проекта.
Горните съображения са достатъчно основание да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № V* от 6.07.2009 год. на Бургаския окръжен съд по подадените от Т. Д. С., П. Д. П. и М. Т. П. касационни жалби.
Указва на Т. Д. С. да внесе държавна такса в размер на 40 лв., а П. Д. П. и М. Т. П. – общо 40 лв., по сметка на ВКС, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в едноседмичен срок от съобщението, като представят в същия срок вносния документ.
След изпълнение на указанията делото се докладва на Председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито заседание.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: