О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1076
гр. София, 25.11.2011 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: 1. Снежанка Николова
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1126 по описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Е. Т. М., Я. Д. П. – Ч. и К. И. Ч., както и на Ц. Й. Д. против решение от 29.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 11497/2009 г. от Софийски градски съд, ІІ”а” въззивен състав.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
По предявения иск с правно основание чл.42, б.”б” от ЗН, въззивният съд е приел същия за основателен, доколкото по делото е установено по категоричен начин, че представеното саморъчно завещание не е написано и подписано от лицето, посочено като завещател в него – Н. Й. Р.. По отношение на предявения обективно съединен иск с правно основание чл.108 от ЗС, съдът е приел същия за частично основателен. Съдът е приел, че ищците са собственици на идеална част от процесния имот, представляващ апартамент в [населено място] и гаражна клетка, тъй като са наследници по закон и призовани да наследят Н. Й. Р.. Ищците са деца на починали преди наследодателя негови племенници, деца на починали негов брат и сестра, поради което и на основание чл.8, ал.1 и чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗН, по право на заместване, са наследници на Н. Р.. Тяхната квота в наследството на наследодателя е изчислена от въззивния съд на по 1/40 ид.ч., за което между страните не е имало спор и не се оспорва и с касационната жалба.
В хода на производството по делото, с договор от 30.03.2009 година, друг наследник по закон на Н. Р. – Й. С. Й., е продал на ответниците К. Ч. и Я. П. с договор за продажба на наследство, своя дял от наследството на Р., като съвкупност от права и задължения. Частта от недвижимия имот, която ответниците са придобили въз основа на този договор за продажба на наследство е 1/20 от правото на собственост, в режим на СИО между двамата ответници. Съдът е приел, че страните по делото са съсобственици в недвижимия имот, като е приел, че с оглед разпоредбата на чл.188 от ГПК /отм./, следва да се зачете и сключения в хода на делото договор за продажба на наследство, с всички последици от това, в т.ч. и възникването на съсобственост между страните. Тъй като ревандикационният иск е предявен от съсобственик против съсобственик, то съдът е уважил иска само до притежаваната от ищците идеална част, като го е отхвърлил за разликата до пълния обем на правото на собственост, като неоснователен.
По направеното от ответниците възражение за право на задържане върху имота, с оглед направените от тях подобрения, съдът е приел, че право на задържане притежава само владелеца, но не и държателя на имота, с оглед разпоредбата на чл.72, ал.3 и чл.74 от ЗС. Приел е, че с оглед обстоятелството, че страните по спора са съсобственици, то в отношенията между тях се приема, че съсобственикът владее само своята идеална част от имота, но по отношение на частта на другите съсобственици той е обикновен държател и не се ползува от правото да упражни по отношение на тях право на задържане за направените в имота подобрения.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към жалбата на Е. Т. М. се сочи правен въпрос, по който според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона, тъй като по него липсва съдебна практика – основания по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Следва да се отбележи, че тези две твърдения за наличие на касационни основания са взаимно изключващи се, тъй като наличието на практика на ВКС по поставен правен въпрос изключва основанието развитие на правото поради липса на такава практика. Освен това, правния въпрос, до каква част следва да се уважи ревандикационен иск, предявен от съсобственик, против друг съсобственик, при положение, че съсобствеността е възникнала в хода на въпроса, не е разрешаван противоречиво от съдилищата /доколкото се сочат решения на ВС и ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. В представените съдебни решения не се съдържат изводи, различни от тези на въззивния съд относно това, че предявения иск следва да се уважи до размера на частта на съсобственика – ищец, както и относно зачитането на разпоредбата на чл.188 от ГПК /отм./ във връзка с възникването на съсобствеността. Липсата на противоречие от една страна води до липса на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а наличието на съдебна практика, в т.ч. и задължителна, по приложението както на разпоредбата на чл.108 от ЗС, така и по приложението на процесуалната норма на чл.188 от ГПК /отм./, води до липса на сочените от този касатор касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
В изложението към касационната жалба на касаторите Я. Д. П. – Ч. и К. И. Ч. се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че съдът се е произнесъл по въпроса относно характера на владението – добросъвестно или недобросъвестно е то, когато е осъществявано на правно основание, годно да направи владелеца собственик. Соченото противоречие с ТР №111/11.11.1962 г. на ОСГК на ВС не е налице, доколкото въпросите, разяснени с цитираното тълкувателно решение касаят процесуалната възможност на владелец да реализира правата си за извършените в имота подобрения, каквато възможност не е отречена от съда с обжалваното решение, поради което не е и налице соченото противоречие. По сочения правен въпрос не е налице и соченото противоречие с ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, доколкото с решението си, съдът е приел, че държателят на вещта не може да се ползува от правата на владелеца по отношение на правото на задържане, каквито са и указанията, дадени с цитираното тълкувателно решение. В този смисъл за и разясненията, дадени с цитираното ППВС №6/1974 г., което също се цитира в изложението на касационните основания към касационната жалба.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване към жалбата на Ц. Й. Д. се сочат процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивен съд, при действието на ГПК /в сила от 01.08.2008 г./. Така сочените правни въпроси са неотносими към настоящия правен спор и процесуалните действия на съда, доколкото производството по делото е започнало по искова молба с вх.№ 43907/25.10.2007 г. и съгласно разпоредбата на пар.2, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ГПК, производството пред първата и въззивната инстанция се е разглеждало по реда на правилата за въззивната инстанция, уредени в ГПК /отм./. Доколкото въззивното производство не е проведено /а и не е следвало да се води/ по реда на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, то и така поставените процесуални въпроси са неотносими към производството по чл.288 от ГПК, доколкото не са били предмет на спора пред въззивната инстанция от процесуална гледна точка. Сочи се и материалноправен въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл.108 от ЗС тогава, когато част от спорното право бива прехвърлено на ответника по предявения иск. По съображенията, изложени по-горе относно същия правен въпрос, поставен и с изложението на касационните основания към касационната жалба на Е. М., не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този правен въпрос.
Подадена е и частна жалба от Я. Д. П. – Ч. и К. И. Ч. против определението на съда от 19.05.2011 г., постановено по реда на чл.248 и сл. от ГПК, с което е отказано да се измени решението по делото в частта му за присъдените разноски, като се присъди сумата над 300 лева, до пълния размер на договореното адвокатско възнаграждение от 800 лева.
За да достигне до този извод, въззивният съд е приел, че по делото липсват доказателства за заплащането на сумата от 800 лева, а само за присъдената с решението сума от 300 лева.
Определението на съда е правилно и законосъобразно. Съгласно разпоредбата на чл.64, ал.2 от ГПК /отм./, ответникът има право да му бъдат присъдени направените от него разноски, като под „направени”, трайната съдебна практика по приложението на тази разпоредба има предвид действително сторените разноски – заплатени към момента на постановяването на съдебния акт такси, адвокатски възнаграждения, възнаграждения за вещи лица и др.п. На присъждане подлежат единствено действително сторените, а не договорени в по-голям размер възнаграждения, поради което и с оглед избягване на неоснователно обогатяване от страната, следва да се присъдят единствено заплатените суми като разноски по делото. Постановеното в този смисъл определение на СГС е правилно, като подадената частна жалба следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора в производството по чл.288 от ГПК, разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното, състава на ВКС, второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 11497/2009 г. от Софийски градски съд, ІІ”а” въззивен състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 19.05.2011 г., постановено по гр.д.№ 11497/2009 г. от Софийски градски съд, ІІ”а” въззивен състав, на основание чл.248 от ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.