О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
гр. София, 18.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закритото заседание на двадесет и девети ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николаева ч.гр.д. № 4217 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. И. Б. с вх. № 13220 от 26. 07. 2017г. срещу определение № 2304 от 14. 07. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 2988/2017г. на Софийски апелативен съд /САС/, с което е потвърдено определение от 05. 04. 2017г. по гр.д. № 6965 по описа за 2015г. на Софийски градски съд, ГО, 15 състав, с което е прекратено производството по гр. дело № 6965/2015г. на СГС като недопустимо.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони. Моли то да бъде отменено, а делото – върнато на първоинстанционния съд за продължаване на „административно-правната процедура“. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба релевира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „При издаване на заповед за изпълнение по дела, инициирани от [фирма], следва ли съдът да изследва собствеността на отопляемия имот и собственика на партидата, преди да издаде своя акт?“ и 2. „При условие, че са наведени мотиви от ищеца, за възникнали имуществени и неимуществени вреди за него, в следствие на съдебен акт, може ли съдът, който е издал акта, да е страна в процеса?“.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, приема следното:
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу преграждащ съдебен акт на първоинстанционния съд, което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Предявените искове са срещу Софийски районен съд /СРС/, с правно основание чл. 49 ЗЗД, за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, причинени на ищеца от издадени срещу бившата му, впоследствие станала настояща, съпруга Т. Ц. Б., заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист от СРС по заявление на [фирма], като вредите се изразяват в това, че бившата му съпруга го обвинявала, че не си е плащал консумативните разноски към Т. София и в оказания корупционен натиск върху ответника – СРС при издаване на изпълнителния лист, на който Председателят на СРС не се е противопоставил.
Въззивният съд, въз основа на наведените в исковата молба обстоятелства, приема че претендираните вреди произтичат от водено съдебно и изпълнително производство, по което ищецът не е страна, а страна е неговата бивша съпруга, станала настояща съпруга според твърденията във въззивната частна жалба. Между ищеца К. Б. и ответника СРС не са твърдяни да са налични каквито и да било отношения, от които да са могли да възникнат процесните имуществени и неимуществени вреди, поради което е намерено, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, т.е. те са недопустими.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, приема, че поставените от касатора горепосочени въпроси не удовлетворяват общото основание за предварителна селекция на касационните жалби по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като те са неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд за приемане на исковете за недопустими. Последните се свеждат до установена липса на положителна процесуална предпоставка за допустимост на предявените искове – надлежна процесуална легитимация за ответника, който не е страна по материалното правоотношение, от което ищецът претендира да е претърпял имуществени и неимуществени вреди. Твърдяното материално правоотношение е между бившата съпруга на ищеца и ответника по повод издадени срещу първата заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист, по което ищецът не притежава свои права, нито качеството на процесуален субституент спрямо бившата си тогава съпруга. При горепосочените решаващи правни изводи на въззивния съд въпросите следва ли съдът да изследва собствеността на отопляемия имот и собственика на партидата, преди да издаде своя акт по чл. 410 ГПК, и ако са наведени мотиви от ищеца, за възникнали имуществени и неимуществени вреди за него, в следствие на съдебен акт, може ли съдът, който е издал акта, да е страна в процеса, нямат никакво значение за крайния изход на конкретния правен спор, в частност за преценката на допустимостта на предявените искове по чл. 49 ЗЗД. Касаторът – ищец е посочил, че съдебният акт от който са му причинени вреди, не е издаден срещу него, а срещу трето лице, при което и двата зададени въпроса са относими към искови производства със страни – издателя на съдебния акт, респективно съответния съд и правния субект, срещу когото е издаден съдебния акт, в случая заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК. Не такива са предявените искове в настоящото производство.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение не следва да се допуска до касационен контрол.
На основание изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2304 от 14. 07. 2017г., постановено по ч.гр.д. № 2988/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.