2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 11
гр.София, 03.02.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 50424 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]/в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик Р. Т., против решение № 2041 от 26.10.2015 г., постановено по в.гр.д. № 2025 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Г.К., Четвърти състав, с което е потвърдено решение № 1436 от 27.02.2015 г. по гр.д. № 13964 по описа за 2013 г. на Софийския градски съд, Г.О., I-14 състав, за отхвърляне на предявените от касатора против К. И. М. иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, предявен частично за сумата от 7 791,50 лв. от пълния размер от 97 791 лв., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 30 209,47 лв., представляваща мораторна лихва върху цялата главница за периода от 18.10.2010 г. до 18.10.2013 г.
Касаторът [фирма]/в несъстоятелност/ твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано, неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, поради което моли да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените от него искове.
Ответникът по касационната жалба К. И. М. не взема становище по нея.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба на [фирма]/в несъстоятелност/ срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд в частите, с които този съд се е произнесъл по искове с цена над 5 000 лв.
Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 660 от 20.10.2016 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса за преценката на косвените доказателства в тяхната съвкупност и със съобразяване само на своевременно повдигнатите в отговора на исковата молба възражения. Отговорът на първата част на въпроса е точно формулиран в решение № 554 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС. Според това решение съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа/доказателство/ или да не може да бъде намерен носител на тази следа/доказателствено средство/, годен да бъде представен пред съд. Изводът е, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт.
Отговор на втората част от въпроса се съдържа в решения № 48 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 2410/2013 г. на Първо Г.О. на ВКС, № 472 от 14.12.2013 г. по гр.д. № 2341/2013 г. на Четвърто Г.О. на ВКС и много други, в които се приема, че ответникът губи правото да заяви възражения след срока за подаване на отговор на исковата молба.
По съществото на спора се установява, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете с правно основание чл.240 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, приемайки за недоказан факта на предаване на заетата сума. За да достигне до този извод, съдът е констатирал, че липсват преки доказателства/платежни документи/ за плащане на сумата от заемодателя на заемателя. По отношение на приходните касови ордери, с които ответникът е плащал периодично погасителни вноски за заем, съдът е приел, че не е установено категорично тези плащания да са свързани с договора за заем от 16.11.2006 г. Въззивният съд е игнорирал липсата на своевременно възражение за неполучаване на сумата в отговора на исковата молба със съображението, че е в доказателствена тежест на ищеца да установи този факт. Тези доказателствени изводи на въззивния съд противоречат на задължението му да преценява всички косвени доказателства, включително и процесуалното поведение на страната, в съвкупност, а не изолирано да ги отхвърля едно по едно като недостатъчни за установяване на подлежащия на доказване факт. Съдът е допуснал и нарушение на правилата за тежестта на доказване. След като ответникът е заявил, че приходните касови ордери касаят погасяване на задължение по друго заемно правоотношение, той е следвало да го докаже или поне да посочи кое е това друго правоотношение/ решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на Четвърто ГО на ВКС и № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на Четвърто Г.О. на ВКС/. След като не го е сторил, въззивният съд е следвало да приеме, че плащанията касаят процесното заемно правоотношение.
Допуснатите съществени процесуални нарушения налагат касиране на обжалваното въззивно решение и произнасяне на настоящата инстанция по предявените искове.
Ответникът К. М. е сключил на 16.11.2006 г. в качеството си на управител на [фирма] със себе си като физическо лице договор за заем на 50 000 евро, с който се е задължил да върне сумата заедно с уговорената лихва в срок от три години. В отговора на исковата молба ответникът не е оспорил получаването на сумата. Едва след приемане на счетоводната експертиза и изявлението на вещото лице в публичното съдебно заседание на първи декември 2014 г., че не съществува първичен документ за предаване на сумата, той е повдигнал това възражение. Според приетата счетоводна експертиза заемът е бил записан в счетоводството на дружеството, а подписаните от ответника приходни касови ордери са били отбелязани като документи за частично погасяване на този заем. Макар в приходните касови ордери да не е посочено, че с тях се погасяват задълженията по договора от 16.11.2006 г., следва да се направи такъв извод, тъй като ответникът не заявил и установил наличието на друго задължение към дружеството. Налице са следователно множество косвени факти и процесуално поведение на ответника, които в съвкупност трябва да се възприемат като безспорно доказване на получаването на заетата сума. На първо място следва да се посочи, че ответникът е използвал качеството си на управител на дружество, което впоследствие е изпаднало в несъстоятелност, за да сключи договор за заем като физическо лице. Договорът носи само неговите подписи и като управител той е разполагал с възможност да повлияе върху отчетността в счетоводството на дружеството и да възпрепятства издаването на документ за реалното получаване на сумата. На второ място оспорването на получаването на сумата е станало едва след като неговият пълномощник по делото се е уверил, че такъв документ не е бил съставен. На трето място от решаващо значение за крайния извод, че сумата е получена, са подписаните от ответника приходни касови ордери за частично плащане, които представляват признание за това обстоятелство.
След като заетата сума е получена, ответникът дължи връщането и, както и уговорената лихва, Ето защо искът с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД трябва да бъде уважен за сумата от 7 991,50 лв., за която е частично предявен от общия размер на 97 791,50 лв., а искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД- за сумата 30 209,47 лв., представляваща мораторна лихва върху цялата главница за периода от 18.10.2010 г. до 18.10.2013 г.
При този изход на делото ответникът дължи на ищцовото дружество 200 лв. разноски по делото и 1 528, 04 лв. държавна такса по сметката на ВКС.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2041 от 26.10.2015 г., постановено по в.гр.д. № 2025 по описа за 2015 г. на Софийския апелативен съд, Г.К., Четвърти състав, и потвърденото с него решение № 1436 от 27.02.2015 г. по гр.д. № 13964 по описа за 2013 г. на Софийския градски съд, Г.О., I-14 състав, за отхвърляне на предявените от касатора против К. И. М. иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, предявен частично за сумата от 7 791,50 лв. от пълния размер от 97 791 лв., както и иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 30 209,47 лв., представляваща мораторна лихва върху цялата главница за периода от 18.10.2010 г. до 18.10.2013 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. И. М.-[ЕГН], да заплати на [фирма]/в несъстоятелност/-ЕИК:130951257, на основание чл.240, ал.1 от ЗЗД сумата 7 791,50/седем хиляди седемстотин деветдесет и един лев и петдесет стотинки/ лв., представляваща невърнат заем в пълен размер от 97 791 лв., сумата 30 209,47/тридесет хиляди двеста и девет лева и четиридесет и седем стотинки/ лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 18.10.2010 г. до 18.10.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.10.2013 г. до окончателното и заплащане, както и 200/двеста/ лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА К. И. М.-[ЕГН], да заплати 1 528, 04/хиляда петстотин двадесет и осем лева и четири стотинки/ лв. държавна такса по сметката на Върховния касационен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: