1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
гр. София, 19.03.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2138 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Атлант“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. П. В. срещу решение № 1296 от 25.05.2018 г. по т. дело № 1590/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 1836 от 26.10.2016 г. по т. дело № 5785/2014 г. на Софийски градски съд, VI т. о., 22 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Атлант“ ООД срещу „Прокредит банк /България/“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумите 42 661 евро, представляваща платена без основание договорна лихва във връзка с договор № 052Р00027/08.12.2004 г., и 7 463 евро – платена без основание лихва във връзка с договор № 052Р00042/06.06.2005г., както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 17 028 евро, представляваща лихва за забава върху главница от 42 661 евро за периода от 05.12.2008г. до 08.09.2014 г., и 5 405 евро – лихва за забава върху главница от 7 463 евро за периода от 05.12.2008г. до 08.09.2014 г., и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 931 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като решението на ВКС е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и поради това, че въззивното решение е очевидно неправилно. Касаторът твърди, че предмет на спора е законосъобразно ли са приети новите общи условия и имат ли сила за ищеца, а не целесъобразността на повишаването на лихвата, по отношение на която съдът се е произнесъл без да е бил сезиран. По отношение на твърдяната очевидна неправилност на въззивния съдебен акт поради противоречие с материалния закон релевира доводи за противоречие с чл. 298, ал. 1 и 2 ТЗ, тъй като новите общи условия не са доведени до знанието на ищеца и не са приети от него.
Ответникът „Прокредит банк /България/“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Б. – Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за нейната недопустимост по отношение на исковете с цена под 20 000 лв. Относно останалата част на касационната жалба поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че касаторът не е формулирал правен въпрос, попадащ в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК, и решението не е очевидно неправилно. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Касационната жалба е частично процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/2010г., бр. 50/2015г., предишна ал. 2, бр. 86/2017г./. Съобразно т. 1 на посочената императивна разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното решение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което отхвърлени предявените от „Атлант“ ООД срещу „Прокредит банк /България/“ ЕАД, [населено място] обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумите 42 661 евро, представляваща платена без основание договорна лихва във връзка с договор за банков кредит № 052Р00027/08.12.2004 г., и 7 463 евро – платена без основание лихва във връзка с договор за банков кредит № 052Р00042/06.06.2005г., както и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 17 028 евро, представляваща лихва за забава върху главница от 42 661 евро за определен период, и 5 405 евро – лихва за забава върху главница от 7 463 евро за определен период, и на ответника са присъдени разноски. Делото е търговско, тъй като претендираните вземания произтичат от правоотношения, възникнали между страните по два различни договора за банков кредит, представляващи абсолютни търговски сделки по смисъла на чл. 286, ал. 2 във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, сключени от кредитополучателя – ищец и банката – ответник. Всеки от исковете за връщане на платени без основание суми във връзка с договор за банков кредит № 052Р00042/06.06.2005г., съответно 7 463 евро – главница, и 5 405 евро – лихва за забава, са под определения минимален размер за касационно обжалване 20 000 лв., поради което в посочената част касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и в нея са посочени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК и основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че между страните са възникнали правоотношения по два договора за банков кредит – договор № 052Р00027/08.12.2004 г. и договор № 052 Р00042/06.06.2005 г. По договор № 052Р00027/08.12.2004 г. ответникът „Прокредит банк /България/“ ЕАД се е задължил да предостави на ищеца „Атлант“ ООД кредит с инвестиционна цел в размер 600 000 евро, отпускан на траншове, при задължение за връщането му на 108 погасителни вноски съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора, срещу заплащане на възнаградителна лихва, определена като шестмесечния EURIBOR плюс надбавка от 7 пункта. Съдебният състав е посочил, че сумата в размер 600 000 евро е усвоена и впоследствие върната на банката. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е констатирал, че сумата в размер 600 000 евро е усвоена, впоследствие върната на банката, заплатената от „Атлант“ ООД лихва възлиза на 267 673.59 евро, от която сума 95 647.50 евро представлява заплатената лихва за периода от 05.12.2008 г. до окончателното погасяване на задълженията по посочения договор – 14.12.2013 г. Въззивният съд е установил, че за същия период от време /от 05.12.2008 г. до 14.12.2013 г./ при изчисляване по методологията, определена в анекс № 5/07.01.2008 г. към договора /шестмесечният EURIBOR плюс три пункта/ размерът на лихвата възлиза общо на 52 986,42 евро. При тези данни е заключил, че разликата между действително заплатената лихва, съобразена с изменените общи условия и решението на управителния съвет на банката от 08.12.2008 г. – 95 647.50 евро, и лихвата, определена с анекс № 5/07.01.2008 г. – 52 986.42 евро, възлиза на 42 661.08 евро.
Въззивната инстанция е обсъдила клаузите, уреждащи размера и начина на определяне на лихвения процент, и е установила, че с анекс № 5/07.01.2008 г. към договор № 052Р00027/08.12.2004 г. страните са изменили годишния лихвен процент, считано от 14.01.2008 г., като същият се определя въз основа на шестмесечния EUROBOR плюс 3 пункта надбавка, с оглед на което е променен и погасителният план. Съобразила е клаузата на т. 5 от общите условия на „Прокредит банк /България/“ ЕАД, действали при сключване на договора за кредит – към 08.12.2004 г., предвиждаща право на банката при съществена промяна на лихвените нива в страната едностранно да промени лихвените условия по договора, вкл. договорната и/или наказателната лихва; задължителност на изменения лихвен процент след уведомяване на кредитополучателя за промяната, считано от датата, посочена в уведомлението; право на кредитополучателя при несъгласие с променения лихвен процент да погаси предсрочно кредита, ведно с уговорените първоначални лихви за срока на фактическото ползване на сумата, без да заплаща такса за предсрочно погасяване.
Въззивният съд е посочил и предвидените в клаузата на т. 6 от приетите от управителния съвет на банката на 05.12.2008 г. общи условия за кредитиране основания за едностранна промяна от банката на договорения и/или наказателния лихвен процент по договор за кредит № 052Р00027/08.12.2004 г.: съществена промяна на лихвените нива в страната /идентично с основанието по т. 5 от общите условия, действали при сключване на договора/; промяна на икономическата обстановка; увеличаване на цената на финансовия ресурс; настъпване на други обективни обстоятелства. Съдебният състав е анализирал посочената клауза относно автоматичната промяна на лихвения процент, считано от датата на решението на управителния съвет на банката; задължението на банката да уведоми кредитополучателя за промяната, без да е необходимо страните да подписват анекс; възможността кредитополучателят при несъгласие с променения размер на лихвения процент в 30-дневен срок да погаси предсрочно задълженията си по кредита, ведно с уговорените първоначални лихви за срока на фактическото ползване на средствата по него, без да заплаща такса за предсрочно погасяване.
Констатирал е въведените от управителния съвет на „Прокредит банк /България/“ ЕАД с решение от 08.12.2008 г. по протокол № 296 минимални лихвени нива по текущите договори за кредит с плаващ лихвен процент. Установил е, че с две писма от 22.01.2009 г. банката е уведомила „Атлант“ ООД за приетите, считано от 05.12.2008 г. нови общи условия за кредитиране, и взетото решение за въвеждане на минимален лихвен процент, който за следващия период, считано от 14.01.2009 г. възлиза на 8.132 %, както и че с писмо изх. № 1101/8.04.2009 г. е дала същите разяснения за увеличаване на лихвата и е предложила на кредитополучателя при несъгласие с така определения лихвен процент да погаси предсрочно кредита в 30-дневен срок, без да заплащане такса за това.
Съобразно правомощията си на въззивна инстанция по чл. 269, изр. 2 ГПК решаващият съдебен състав е изразил съображения, че е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Поради това, че въззивникът не е оспорил материалната законосъобразност по същество на решението на управителния съвет на банката за увеличение на лихвения процент с оглед действителното осъществяване на предпоставките за изменението му – увеличаването на лихвените нива, както и съответствието на увеличението на лихвения процент по договора с общото увеличение на лихвените нива в страната, въззивният съд е приел, че действителното осъществяване на предвидените в т. 5 от общите условия предпоставки е извън предмета на спора във въззивното производство. Констатирал е, че оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението се свеждат до оспорване действието на общите условия на банката, приети на 05.12.2008 г. по отношение на заварените кредитни договори, тъй като не са надлежно съобщени на кредитополучателя и не са сключени въз основа на тях допълнителни споразумения /анекси/ за изменение на договора за кредит в частта относно размера на лихвите /възнаградителна и наказателна/, както и до механизма на изменение на лихвения процент, при настъпване на обстоятелствата, предвидени като предпоставки за това в общите условия.
За да направи извод, че общите условия, действали към датата на сключване на договора за кредит, са станали задължителни за кредитополучателя при условията на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ по силата на писменото му изявление за тяхното приемане, въззивната инстанция се е позовала на клаузата на т. 6 от договора за кредит, в която кредитополучателят изрично е заявил, че е запознат с тези общи условия и безусловно ги приема. Изводът за надлежно изменение на лихвения процент по договор за кредит № 052Р00027/08.12.2004 г. е мотивиран с упражненото от банката с решението на управителния съвет по протокол № 296 от 08.12.2008 г. потестативно право едностранно да промени един от съществените елементи на договора, което е предвидено в общите условия, действали при сключване на договорите, които кредитополучателят изрично е заявил, че приема – клаузата на т. 5 от общите условия, съгласно която промененият лихвен процент става задължителен не от датата на уведомлението, а от датата, посочена в него – в случая от новия 6-месечен период.
Доводът на ищеца за липса на основание за увеличение на лихвения процент поради това, че въз основа на решението на управителния съвет не било сключено допълнително споразумение /анекс/, е приет за неоснователен по аргумент от клаузата на т. 5 от общите условия, действали при сключване на договора и липсата на противоречие между посочената клауза и разпоредбата на чл. 20а, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, тъй като страната, срещу която се упражнява това право, се е съгласила с този механизъм на изменение на облигационното отношение при неговото възникване, чрез приемане на общите условия, в които е предвиден.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Твърдението на касатора, че предмет на спора е законосъобразно ли са приети новите общи условия и имат ли сила за ищеца, а не целесъобразността на повишаването на лихвата, по отношение на която съдът се е произнесъл без да е бил сезиран, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение нито за проверка на неговата допустимост/ недопустимост, нито на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените от ищеца твърдения. Съдебният състав се е произнесъл по предявените искове, обсъдил е въпроса дали новите общи условия обвързват ищеца и имат ли сила за него, а изложените мотиви относно промяната на лихвения процент са във връзка с твърденията и доводите на ищеца, поддържани и във въззивната жалба, за неприложимост на новите общи условия и в частност на чл. 6 от тях. Преценката за дължимост/недължимост на претендираните суми е извършена съобразно твърдението в исковата молба, че със сменената едностранно и противоречаща на императивни правни норми методология на определяне на договорения между страните лихвен процент по договора от 08.12.2004г. ищецът е платил повече около 48 200 евро. Въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не се е произнесъл по незаявено искане, нито е извлякъл правни последици от фактически обстоятелства, които не са посочени и от доказателства, които не са събрани по делото.
Не е осъществено и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сума в размер 3 931,20 лв. – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение с включено ДДС.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Атлант“ ООД срещу решение № 1296 от 25.05.2018 г. по т. дело № 1590/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 1836 от 26.10.2016 г. по т. дело № 5785/2014 г. на Софийски градски съд, VI т. о., 22 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от „Атлант“ ООД срещу „Прокредит банк /България/“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 7 463 евро, представляваща платена без основание лихва във връзка с договор № 052Р00042/06.06.2005г., и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 405 евро, представляваща лихва за забава върху главница от 7 463 евро за периода от 05.12.2008г. до 08.09.2014 г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1296 от 25.05.2018 г. по т. дело № 1590/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав в останалата част, с която е потвърдено решение № 1836 от 26.10.2016 г. по т. дело № 5785/2014 г. на Софийски градски съд, VI т. о., 22 състав, с което са отхвърлени предявените от „Атлант“ ООД срещу „Прокредит банк /България/“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 42 661 евро, представляваща платена без основание договорна лихва във връзка с договор № 052Р00027/08.12.2004 г., и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 17 028 евро, представляваща лихва за забава върху главница от 42 661 евро за периода от 05.12.2008г. до 08.09.2014 г., и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 931 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Атлант“ ООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], к. к. „Св. Св. К. и Е.“, хотел „Атлант“, п. к. 3011 да заплати на „Прокредит банк /България/“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], бул. „Тодор Александров“ № 26 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 931,20 лв. /три хиляди деветстотин тридесет и един лева и двадесет стотинки/ – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение с включено ДДС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, с която частично е оставена без разглеждане касационната жалба, с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването пред друг тричленен състав на ВКС, Търговска колегияа. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.