О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№227
София, 22.02. 2010 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1714 по описа за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. А. Т. чрез адв. Л от АК – М. срещу въззивното решение на Монтанския окръжен съд от 13.07.2009 г., постановено по гр.д. № 231/2009 г.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните.
Насрещната страна „П” АД, С. чрез юрисконсулт С. А. Г. е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Тя е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, предявени от А. Т. против „Българска сондажна компания” ЕООД, С. , чийто универсален правоприемник в процеса се явява „П” АД, София.
Съдът е установил, че трудовото правоотношение между страните е прекратено по чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ поради съкращение в щата, считано от 27.05.2008 г. Т. е подписал две декларации – от 17.05.2004 г. и 09.01.2008 г., в които изрично е заявил, че не боледува от заболяване по Наредба № 5/1987 г., като се е задължил при промяна на обстоятелствата да уведоми работодателя в 7-дневен срок и да представи съответните документи. Съдът е установил също така, че още от 18.03.2004 г. Т. е диспансеризиран с диагноза „неинсулинозависим захарен диабет”. Работодателят не е бил информиран за заболяването към датата на уволнението, нито при него са се съдържали медицински документи, от които е можел да предположи наличието му.
При тези данни съдът е приел, че работодателят е изпълнил задължението си да събере данни от работниците в разумен срок преди планираното съкращение на щата, а и те са били уведомени, че трябва да информират работодателя за налични или новоустановени заболявания.
Заключението е, че поведението на Т. не може да се вмени в тежест на работодателя и независимо, че служителят страда от заболяване, за което е предвидена специална закрила по чл. 333 КТ, уволнението му се явява законосъобразно.
Въпросите в изложението, приложено към касационната жалба не са прецизно формулирани и в голяма част представляват твърдения за допуснати от съда нарушения на материалния или процесуалния закон. Независимо от това, съдържанието на повдигнатите правни проблеми може да бъде определено.
Въпросът дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводи на страните е принципно важен, но в случая не е от значение за резултата по спора. Сам касаторът, видно от самото изложение, а и от касационната жалба, всъщност е несъгласен с начина по който са интерпретирани доказателствата и какви правни изводи съдът е изградил на базата на установените факти.
Какви са задълженията на работодателя по изпълнение на изискванията за предварителна закрила по чл. 333 КТ в процеса на подготовка за прекратяване на трудово правоотношение е твърде общо формулиран въпрос. Независимо от това, отговора, даден от въззивния съд с оглед хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, не противоречи на разрешенията по приложените от съда решения на ВКС. Р-503-2001-ІІІ ГО разглежда случай на уволнение на работник, който е започнал ползването на разрешен му отпуск, в Р-817-2002-ІІІ ГО и Р-300-2-2-ІІІ ГО – уволнение на трудоустроени работници, а Р-1999-2005-ІІІ ГО на общински съветник по времето на неговия мандат.
Р-1-2002-ІІІ ГО няма отношение към нито един от поставените в изложението въпроси.
Касаторът се е позовал, освен на чл. 280, ал. 1, т. 1, но още и на т. 3 ГПК, въпреки, че липсва обосновка по кой конкретен въпрос следва да се допусне касационно обжалване с оглед точното приложение на закона и развитие на правото. Разгледаните до момента не обуславят приложимостта на посочената хипотеза.
В заключение, съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивното решение на Монтанския окръжен съд от 13.07.2009 г., постановено по гр.д. № 231/2009 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: