Р Е Ш Е Н И Е
№ 136
София, 11.05.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на единадесети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанета Найденова
ЧЛЕНОВЕ: Светла Цачева
Албена Бонева
при секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 280 по описа за 2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 218е, ал.1 ГПК вр. с чл. 218а, б. “а” ГПК (отм) вр. с § 2, ал. 3 ГПК.
С решение на Сливенски окръжен съд от 23.10.2007 година по гр.д. № 30/2007 година е отхвърлен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК, предявен от М. Г. К. и И. П. К. , двамата от гр. С. за признаване за установено по отношение на О. К. на правото им на собственост върху 274 кв.м., съставляващи северозападната част на имот № 2* целият с площ от 3670 кв.м. по кадастралната карта на с. Ж., О. К..
Касационна жалба против решението на Сливенски съд е постъпила от М. Г. К. и И. П. К. с оплаквания за необоснованост на съдебния акт и за постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон – касационни основания по чл. 218б, ал.1, б. “в” от ГПК (отм.). Поддържа се, че съдът не е обсъдил и съобразил доказателствата, сочещи, че до 1992 г. наследодателят на страните Г не е изразил воля за изгубване владението върху процесния имот, нито е създал трайна обективна фактическа невъзможност да упражнява правата си над вещта, заплащал е данъци за имота, който е бил записан в разписните списъци към кадастралните планове като имот частна собственост, както и че не е проведена процедура по отчуждаване на имота, нито отчуждаване е настъпило по силата на закона. Поддържа се, че формираният извод, че след 1967 г. имотът е станал държавна собственост, трансформирана през 1991 г. в частна общинска собственост е в нарушение на чл. 11 ЗН; в нарушение на чл. 86 ЗС е изводът, че не е текла придобивна давност върху имот, по отношение на който О. не е установила придобивното основание на правото на собственост, а § 7, ал.1, т. 4 ПЗР ЗМСМА е приложен неправилно, тъй като мероприятието, за което имотът е бил отреден не е било реализирано.
Ответникът по касационната жалба О. К. я оспорва и моли да бъде оставено в сила въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила своевременно в срока по чл.218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима.
При проверка на обжалваното решение с оглед изложените отменителни основания и съобразно изискванията на чл. 218ж ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че жалбата е неоснователна предвид следното:
В решението на Сливенски окръжен съд е прието за установено, че ищците М. Г. К. и И. П. К. са наследници по закон Г. П. К. , починал на 05.06. 1992 г., който е наследник по закон на П. Н. , б.ж. на с. Ж., О. К., починал на 17.10.1921 година. През 1889 г. Петър Н. е закупил дюкян в с. Ж., Котленска околия, м. “Б” със съседни страни: Иван Ч. и пивница с пространство от 150 м. Дюкянът е бил използван от Г. К. като златарски магазин с ателие, след което – до 1950 г. е бил ползван с разрешение на Г. К. от Х. Р. като работилница – ковачница за подковаване на добитък. След 1952 година дюкянът и околното дворно място не са били ползвани от никого, като през 1963 г. сградата е била срината. По кадастралната карта на местността от 1940 година, дюкянът се е намирал в имот пл. № 527 от 274 кв.м. с граници площад и улици с предвиждане на имота за площад, без да е записан собственик на имота. Идентично е отразяването и по картата на местността от 1967 г., в която за собственик на имота е вписано лицето Х. Р. , без да се сочи придобивно основание. По кадастралната карта на с. Ж., одобрена със заповед № Р* от 30.03.2005 г. имотът заема най-равнинната северозападна част от имот 29283.501.516, целият с площ от 3670 кв.м., намиращ се в центъра (площада) на селото. От процесната площ са били оградени 46 кв.м. и ползвани за събиране на сено от свидетеля Г със знание и съгласие на ищцата по делото М. К.
При така установените факти, въззивния съд е приел за неоснователна предявената претенция с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК за признаване на установено правото на собственост на М. Г. К. и И. П. К. върху процесния имот по отношение на О. К.. Приел е, че наследодателят на ищците не е придобил право на собственост върху дворното място нито при покупката на намиращия се в имота дюкян, нито чрез давностно владение. Приел е, че до 1950 година дюкяна е бил ползван по предназначение, без да е доказано упражняване на фактическа власт и върху дворното място, върху което е застроен; че не е установено да е държан от наследодателят на страните нито пряко, нито чрез друго лице и в периода 1950г. -1987 г.; че извод за придобиване право на собственост не може да бъде формиран и въз основа на факта, че след 87 г. свидетелят Г е ползвал 46 кв.м. от имота за да складира сено със съгласието на ищцата М, тъй като в периода на осъществяване на фактическа власт вещта е била изключена от граждански оборот съгласно чл. 86 ЗС (ред. до изм. с ДВ, бр. 96 от 1999 г.). Приел е, че извод за осъществено давностно владение не може да бъде изведен и от представените документи за заплащани данъци и такси от Г. К. в периода от 1968г. до 1988 г., тъй като от документите не следва, че плащането е за процесния имот; плащането на данък е индиция за своене, но не доказва упражняване на необезпокоявана фактическа власт, както и с оглед разпоредбата на чл. 86 СК. С оглед липсата на данни за придобиване правото на собственост върху имота от наследодателят на ищците или от трето лице (записването му в разписния списък от 1967 г. на името на Х. Р. няма вещно транслативно действие, нито легитимира лицето като собственик на имота), съдът е приел, че имотът е държавна собственост съгласно чл. 6, ал. 2 ЗС – ред. до изм. с ДВ, бр. 31 от 1990 г., както и че при условията на § 7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА (ДВ, бр. 77 от 1991 г.) имотът, предназначен за зелени площи на селото е преминал в собственост на О. К..
Решението е правилно.
Касационните оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са неоснователни. Съдът е обсъдил всички релевантни за спорното право доказателства в т.ч. свидетелските показания във връзка с доводът за изтекла в полза на наследодателя на ищците придобивна давност, както и писмените доказателства за платени данъци и вписвания в разписните книги към кадастралните карти на селото. Правилни, в съответствие с доказателствата по делото са формираните в решението изводи, че не е установено непрекъсната и несмущавана фактическа власт върху имота, упражнявана от наследодателя на ищците Г лично или чрез трето лице. Доказателствата за упражнявана фактическа власт върху дюкяна до 1950 година не обосновават извод за осъществено давностно владение и върху дворното място, върху което е бил изграден. Липсват доказателства за ограждане на имота, съответно за упражняване на фактическа власт с намерение за своене. Не е установено упражняване на фактическа власт и в периода след 1950 година – от показанията на свидетелите Н, Г. Г. , В. Т. и Г. М. се установява по безсъмнен начин, че след 1950 година имотът не е ползван от никого; че не е бил ограждан преди или след 1950 г.; че никой не е спорил относно собствеността му. По делото не е установено първоначално установяване на фактическа власт върху дворното място от наследодателят на страните Г, поради което без правно значение са обстоятелствата дали е изразявал воля за изгубване владение върху имота или създавал ли е трайна обективна фактическа невъзможност да упражнява правата си. Както правилно е прието в решението, без правно значение е и дали за имота са заплащани данъци – плащането на данъци за имота, без реално установена фактическа власт не обуславя извод за държане с намерение за своене. Правилни са и формираните изводи относно установените вписвания в разписните списъци към кадастралните планове за местността – извън обстоятелството, че вписването не установява право на собственост, то липсва и вписване на името на общия на страните наследодател. Предвид изложеното, не е налице соченото в касационната жалба нарушение на чл. 11 ЗН – към момента на смъртта на наследодателя на ищците през 1992 г. собственият му дюкян е бил разрушен (през 1963 г.), а собственост върху дворното място не е била налице, поради което държавата не е придобила имота по наследство, а се явява собственик по силата на необорената презумпция на чл. 6, ал. 2 ЗС (ред. Изв. бр. 91 от 1951 г.), предвид което правилни са и изводите на въззивния съд по приложението на чл. 86 ЗС (ред. до ДВ, бр. 31 от 1990 г.). Обстоятелството, че не е провеждана процедура по отчуждаване на имота не съставлява довод, че собствеността е запазена за наследниците на Г. К. – право на собственост в негова полза не е възниквало, поради което липсва причина и за извършване на отчуждаване при отреждане на имота през 1940 година за площад, а през 1967 година за зелени площи. Неоснователно е и оплакването за неправилно приложение на § 7, ал.1, т. 4 ПЗР ЗМСМА, въз основа на който текст съдът е формирал извод, че имотът съставлява общинска собственост – както правилно е прието в решението, реализацията на отреждането по регулационен или подробен устройствен план е без правно значение за трансформирането на собствеността от държавна в общинска и без правна връзка с претендираното от ищците право на собственост въз основа на давностно владение.
Воден от изложеното и на основание чл. 218ж, ал.1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение на Сливенски окръжен съд от 23.10.2007 година по гр.д. № 30/2007 година.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: