О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
София, 14.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1231/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ст. С. като пълномощник на Е. Г. С. срещу решение № 906 от 06.07.2011 г. по в.гр.д. № 1012/07 г. на Варненския окръжен съд в частта , с която след отмяна на решение № 609 от 02.03.2007 г. по гр.д. № 6961/06 г. на Варненския районен съд, е постановено друго по същество на спора, с което е допуснато да бъде извършена съдебна делба на имот с пл.№ 9 по плана на [населено място], [жк], ІV микрорайон, с площ 840 кв.м, ведно с построената в него полумасивна сграда, между съделителите И. Г. Н., Е. Г. С. и Г. Д. П., при права 1/2 ид. част за И. Н., 3/8 ид. части за Е. С. и 1/8 ид. част за Г. П.. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон.
Жалбоподателката сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса допустимо ли е да се извършва съдебна делба на имот, ако за този имот вече има влязло в сила съдебно решение за делба, като твърди, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на определение № 134 от 07.04.2011 г. по гр.д. № 111/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и определение № 28 от 20.01.2011 г. по гр.д. № 474/2010 г. на ВКС, І г.о.
Ответникът по касация И. Г. Н. чрез своя пълномощник адв. Р. М. в писмен отговор изразява становище, че поставеният от касатора правен въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, както и че по същество касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
По делото е прието за установено и не е било спорно между страните, че Е. Г. С. и И. Г. Н. са наследници по закон на Г. П. Н. и А. Н.. Г. Н. е починал на 06.07.1974 г. и е оставил за наследници съпруга А. Н. и децата си Е. С. и И. Н.. Не е било спорно по делото, че през време на брака си с А. Н. наследодателят Г. Н. е придобил в режим на СИО на основание договор за покупко- продажба правото на собственост върху дворно място, находящо се в землището на [населено място], м. ”Планова”, с площ 840 кв.м., идентично с имот пл.№ 9 по плана на[жк], ІV микрорайон, който е предмет на делба. След прекратяване на съпружеската имуществено общност със смъртта на съпруга Г. Н. ? ид. част от имота е станал собственост на съпругата А. Н., а собствената на Г. Н. 1/2 ид. част е наследена от неговите наследници Е. С. и И. Н. при равни права – по ? ид. част. През 1990 г. Е. С. е дарила на своя син Г. П. 1/8 ид. част от този имот. Със съдебна спогодба по гр.д. № 858/1990 г. по описа на Варненския районен съд, образувано по иск за делба на дворното място, предявен от Е. С. и Г. П. против А. Н. и И. Н., имотът е бил разделен на две реални части, предоставени в дял съответно на Е. С. и на Г. П., като останалите двама съделители А. Н. и И. Н., представляван по пълномощно от своята майка А. Н., се съгласили да не получават реални дялове и да не им се дължат суми за уравнение на дяловете.
Въззивният съд е приел, че тази съдебна спогодба противоречи на чл. 69, ал.2 ЗН и по своя характер представлява договор за дарение, който обаче не е сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма за действителност и поради това е нищожен. Оттук е заключил, че съдебната спогодба по гр.д. № 858/1990 г. по описа на Варненския районен съд не е породила правно действие и съсобствеността върху имота не е била прекратена. През 2004 г. починала А. Н. и нейната ? ид. част била наследена при равни права от децата й Е. С. и И. Н.. След преценка на събраните по делото гласни доказателства съдът е приел, че нито Е. С., нито И. Н. са придобили правото на собственост върху целия имот на основание придобивна давност. В обобщение е направил извод, че имотът е съсобствен между съделителите Е. С., И. Н. и Г. П. и е допуснал извършването на съдебна делба при права за съделителите, посочени в диспозитива на решението.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос допустимо ли е да се извършва съдебна делба на имот, ако за този имот вече има влязло в сила съдебно решение за делба. Така, както е формулиран, въпросът е извън предмета на делото, тъй като в случая производството по гр.д. № 858/90 г. по описа на Варненския районен съд е приключило със съдебна спогодба, а не с решение. Макар с разпоредбата на чл. 125, ал.3 ГПК/ отм./ съдебната спогодба да е приравнена по правни последици на влязло в сила съдебно решение, тя не е съдебен акт, а двустранен договор. В т.8 от ППВС № 7/73 г. на ВС е посочено, че когато съдебната спогодба по делбено дело е нищожна на някое от основанията по чл. 26 ЗЗД, съделителите могат да се позоват на нищожността и пряко в един нов делбен процес. В своята практика ВКС последователно приема, че когато с договорът за доброволна делба един от съделителите отстъпва безвъзмездно своя дял и не получава имотно или парично уравнение, този договор е нищожен като противоречащ на чл. 69, ал.2 ЗН. Фактически се сключва договор за дарение, който също е нищожен поради незспзване на предвидената в закона – чл. 18 ЗЗД, нотариална форма за действителност. В този смисъл са решение № 3 от 23.03.1972 г. по грд. № 1/ 1972 г. на Пленума на ВС, решение № 762 от 28.11.2002 г. по гр.д. № 339/02 г. на І г.о. на ВКС, решение № 196 от 02.06.2003 г. по гр.д. № 145/03 г. на ВКС, 5-членен състав. Поради съобразяване на въззивния съд с както с посочената по- горе задължителна практика, така и с трайно установената практика на ВКС, не са налице основанията на чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Представените от жалбоподателката две определения на ВКС, постановени съответно в производство по чл. 274, ал. 2 и ал.3 ГПК, не обосновават друг извод, тъй като са изцяло неотносими към повдигнатия правен въпрос- в определение № 28 от 20.01.2011 г. по ч.гр.д. № 474/2010 г. на ВКС, І г.о. е прието, че искът за разкриване на симулация на договор за продажба като прикриващ договор за дарение има преюдициално значение за делбеното производство, тъй като от разрешаването му ще зависи дали имотът е станал съпружеска имуществена общност и оттам – дали имотът е съсобствен между страните, а с определение № 134 от 07.04.2011 г. по ч.гр.д. № 111/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. касационната инстанция се е произнесла единствено относно липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивно определение.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 906 от 06.07.2011 г. по в.гр.д. № 1012/07 г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: