О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 370
София, 15.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 12 юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1846 /2015 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] против решение № 92/14.01.2015г. по гр.д.№ 2475/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2865/07.07.2014г. по гр.д.№ 14548/2014г. на РС-Пловдив. С последното е отхвърлен предявеният от касатора иск против [община] да се признае за установено, че ищецът е собственик на основание давностно владение на 2/5 идеални части от следните поземлени имоти: 1. имот с идентификатор 56784.505.377, с площ от 41 кв.м. и 2. имот с идентификатор 56784.505.378, с площ от 474 кв.м., и двата образувани от стар идентификатор 56784.505.342, целият с площ от 515 кв.м.
В касационната жалба се прави оплакване за нищожност на решението поради това, че съставът на съда не е бил безпристрастен и е следвало да се отведе на основание чл. 22, ал.2 във вр. с ал.1 т.6 ГПК, за недопустимост на решението, което оплакване не е развито, и за неправилност поради нарушение на материалния закон, необосонваност и допуснати съществени процесуални нарушения.
Представил е изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата и съдебна практика на ВКС към него, които ще се разгледат по-долу.
Ответникът по касация оспорва жалбата и допускането до касация поради това, че няма формулирани правни въпроси, а конкретни такива, свързани с фактите по делото.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Предявен е от касатора иск против [община] да се признае за установено, че, че той е собственик на основание давностно владение започнало да тече от 01.06.1996г. като добросъвестен владелец, а евентуално като недобросъвестен такъв на 2/5 идеални части от следните поземлени имоти: 1. имот с идентификатор 56784.505.377, с площ от 41 кв.м. и 2. имот с идентификатор 56784.505.378, с площ от 474 кв.м. Двата имота са образувани от имот идентификатор 56784.505.342 по кадастралната карта от 2009г., целият с площ от 515 кв.м., който е идентичен с имот 557, кв.5 по предходен план на кв. Филипово [населено място].
Ищецът е правоприемник на П. „Х.“- П., което е било част от „Х.“ – София. Преобразувано със заповед № РД-17-60/28.06.1991г., изменена и допълнена със заповед № РД-17-709/05.08.1991г. на министъра на търговията в [фирма] с държавно имущество, вписано с решение № 9914/ 27.08.1991г. по ф.д.№ 8885/1991г. През 1996г. пова търговско дружество е преобразувано в [фирма]. През 1998г. е увеличен капитала му, а в последствие е преименувано в Х.” Е.. С влязло в сила решение № 105/ 05.07.2007 г., постановено по гр. дело № 1429/ 2006 г. на ПРС, X. гр. с-в, е отхвърлен предявеният от [фирма] установителен иск против [община] и още шест физически лица, на които е възстановена собствеността върху 3/5 ид.ч. от имота на основание ЗВСНОНИ по З.… Предмет на отхвърления иск за собственост са били 110/ 515 ид. части от процесния имот на основание включването на съответната реална част от имота в активите на [фирма] и увеличаване на капитала му с тяхната стойност. Сега се поддържа друго придобивно основание – придобиване на имота по давност, започнала да тече от 01.06.1996г.
Издаден е на основание чл.2, ал.1 т.2 ЗОС акт за частна общинска собственост № 1289/ 12.03.2014 г., за невъзстановените 2/5 от процесния имот с идентификатор 56784.505.378. В имота има павилион, построен като обект по чл. 120, ал.4 ППЗТСУ със строително разрешение, издадено през 1982г. на „Х.”, ползван от него от тогава до 2014г. Видно от удостоверение от Трето РУП- П., на 28.04.2014 г. в магазина е избухнал пожар и частично павилиона е унищожен.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което иска е отхвърлен е изложил три съображения, че ищеца не е доказал по отношение на собственика намерението за своене на дворното место, че магазина е изгорял, но не е установено точно кога, поради което не може да се установи периода, в който ищеца е владял имота и че предвид нормата на чл. 86 ЗС и пар.1 от ЗДЗС не може да се придобиват имоти държавна и общинска собственост, а процесните 2/5 ид.ч. са общинска собственост.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата се твърди противоречие на възивното решение със задължителна съдебна практика – конкретно посочени и представени решения по чл. 290 ГПК.
На първо място ищеца-касатор счита, че възивният съд е въвел нов довод за отхвърляне на иска, като е приел, че намерението за своене на владелеца следва да е доведено до знанието на предишния собственик на вещта, което не било налице. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 155/06.11.2012г. по гр.д.№ 744/2011г. ІІ т.о. и Р № 389/18.10.2011г. по гр.д.№ 1672/2010г. ІV гр.о. на ВКС. С тези решения е възприето потвърденото по-късно с ТР № 1/2013г. ОСГТК разбиране, че въззивният съд разглежда жалбата само на наведените в нея основания и доводи, като прилага императивни материално правни норми дори да не е направено изрично позоваване на тях в жалбата. Въззивното решение обаче не е постановено в противоречие на тази съдебна практика, тъй като ищеца се е позовал на владение и съдът е бил длъжен да се произнесе за съществуването е на двата елемента от фактическия състав на това придоибвно основание. Действително съдът не е обсъдил удостоверението от РПУ-П. за възникнал пожар в магазина и затова е приел, че не е доказан периода на владение, но това не е бил единствения извод, послужил като основание за отхвърляне на иска. Това доказателство, респективно този въпрос е без значение за изхода от спора поради следното: Имота е бил отчужден за обществено мероприятие и попада в парцел, отреден за комплексно жилищно строителство. На основание пар.7, ал.1 т.3 ЗМСМА този имот е станал по силата на закона общинска собственост независимо дали това основание е вписано в А. /В този смисъл е представеното от касатора Р № 391/18.10.2012г. по гр.д.№ 1139/2011г. І гр.о. на ВКС/ Последният има само доказателствено значение до оборване на констатациите в него. Тъй като за 2/5 ид.ч. от имота не е отменено отчуждаването и с оглед предвиждането за обществено мероприятие и на основание чл.2, ал.1 т.4 ЗОС в първоначална редакция на този текст имота е останал общинска собственост. С влязло в сила решение № 105/ 05.07.2007 г., постановено по гр. дело № 1429/ 2006 г. на ПРС е установено между ищеца и ответната Община, че „Х.” не станал собственик на основание преобразуване на държавно предприятие в ЕАД и включване в капитала. Следователно имота не е преминал от държавата и общината в патримониума на търговското дружество на това основание и е общинска собственост. В това производство са участвали и физическите лица, на които е възстановен имота, т.е. и по отношение на тях е установено, че ищеца не е собственик на това основание. Така имота е общинска собственост и за него се прилага мораториума за придобиване по давност на имоти общинска и държавна собственост, предвиден в пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ЗДЗС/
Ищецът е оспорил истинността на отчуждителната заповед от 1974г. и на заповедта за реституция Тези документи са диспозитивни и при тях може да се оспорва само авторството /автентичността/. Затова доводът, че в противоречие на съдебната практика, въззивният съд не е обсъдил оспорването на тези заповеди не обуславя допускане до касация, тъй като той няма да се отрази на крайния изход от спора.
В изложението е посочено и че въззивното решение противоречи и на изброените вече решения и други и на ТР № 1/04.01.2001г. на ВС, че е в противоречие си с нормата на чл. 272 ГПК, защото не изложил собствени мотиви а не препратил и към тези на РС. Необосноваността на решението не е основание за допускане до касация. Съдът обаче е изложил решаващия мотив за неоснователността на иска и се е позовал на императивна правна норма – пар.1 ЗДЗС.
Формулирани са и три въпроса, за които се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
1. Когато не е доказана държавна, или общинска собственост върху УПИ приложим ли е пар.17 ПЗР на ЗУТ и тази специална разпоредба пречка ли е за придобиване по давност на правото на собственост на сграда без градоустройствен статут. Този въпрос е некоректно поставен, и е ирелевантен за спора, тъй като е доказано правото на собственост, възникнало за държавата на основание отчуждаване, по силата на закона преминало в патримонтиума на общината. С изменението на чл.86 от ДВ бр.33 от 1996 г., в сила от 1.06.1996 г. давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. За вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл.86 ЗС от ДВ бр.33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 1.06.1996 г. Десетгодишния срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006 г. На тази дата обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния срок е продължено до 31.12.2014 г. Следователно вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 1.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока – 31.05.2006 г. с § 1 ДР ЗС за определен период от време, който към настоящия момент е удължен до 31.12.2014 г. /Р № 127/25.11.2014г. по гр.д.№ 3190/2014г. ІІ гр.о. Към настоящия момент срока е продължен до 31.12.2017г. Както е посочено в цитираното решение, спирането течението на давността за държавни и общински имоти се отнася и за ограничените права, каквото е правото на строеж върху тях. Затова не се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Следващият въпрос за необходимостта владението да достигне до действителния собственик, за да не е скрито, е ирелевантен, тъй като макар възивния съд да е формирал подобен довод, той не е решаващ за изхода от спора. Предмет на твърдяното владение от ищеца е общински имот, за придобиването по давност на който, или на ограничени права, произтичащи от това право е установен мораториум.
Обстоятелството, че е бил отхвърлен иска на ищеца против [община] за същия имот, но на друго основание означава само, че иска, предявен сега на основание придоибвна давност е допустим. От това обаче не следва, че той е основателен. Последния въпрос няма отношение към основателността на предявения иск по настоящото дело и не обуславя допускане до касационно обжалване.
Или в обобщение по формулираните от касатора въпроси не се допуска касационно обжалване на наведените основания. Ответникът по касация претендира разноски в отговора към касационната жалба по представения списък. На основание чл. 78, ал.8 ГПК искането е основателно и доказано предвид това, че е упълномощен от кмета юрисконсулт, който представлява Общината. Размерът на разноските, които следва да се присъдят се определя от чл. 7, ал.2 т. 3 от Наредба № 1 за минималния размер на адвокатските възнаграждения в размер на 825 лв.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92/14.01.2015г. по гр.д.№ 2475/2014г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от [фирма].
Осъжда [фирма].ЕИК[ЕИК] да плати на [община] деловодни разноски за настояща инстанция в размер на 825 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: