Гр. д. № 1157/2016 г. на ВКС, І г. о.
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 108
гр. София, 20.04.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на 20 април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. СИЛДАРЕВА
ч .гр. дело № 1157/2016 год.
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена от инж. адв. М. К. Т. частна касационна жалба срещу определение № 95/25.02.2016 г. по възз. ч. гр. д. № 59/2016 г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 12064/15.10.2015г. по гр.д. № 12643/2015 г. на районен съд Варна, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 130 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси за допускане на касационно обжалване, във връзка с които твърди наличие на специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Длъжен ли е съдът да съобрази и да приложи директно Общностното право – Д., от което пряко произтичат задължения за Република България като страна членка, и което да обвърже националния съд, при разрешаването на въпроса за допустимостта на ОСИ, основани върху принципа за извъндоговорната отговорност за вреди, и заявеното от касатора искане за защита и съдействие. Относно допустимостта на предявените обективно съединени искове на извъндоговорната отговорност на окръжен съд, като процесуален субституент на България, като страна-членка, по чл. 4 §3, ал. 2 Д. във вр. с чл. 9а ЗОДОВ, щом друга правна възможност по националната юрисдикция не е предвидена и за правото на ищеца на иск, основан върху принципите за лоялно сътрудничество, и задължението на Р България като страна-членка по Д..
Сочи, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 301/07.10.2013 г. по гр. д. № 2578/2013 г. по описа на ВКС, IV г. о.
2. Допустим ли е иск за извъндоговорна отговорност на национален съд, основан на принципа за лоялно сътрудничество на България, като страна –членка по чл. 4 §3, ал. 2 Д., като специална форма за реализиране на тази отговорност на българската държава от нарушение на Общностното право
3. По кой процесуален ред следва да се реализира отговорността на съда, като процесуален субституент на държавата за нарушение на общностното право – по общия исков ред, на основание деликтната отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД или по специалния ред на ЗОДОВ?
4. Допустим ли е иск, предявен срещу национален съд, в качеството му на процесуален субституент на държавата, който да може да носи отговорност за вреди от нарушаване правото на ЕС и на принципа на ЕС за справедливост и съразмерност на съдебната намеса, при осъществяване на правосъдната си функция?
Излага твърдения, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с възприетото в определение № 269/08.05.2015 г., постановено по гр .д. № 1867/2015 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о.
5. Длъжен ли е въззивният съд, на когото делото е върнато, да спази указанията на ВКС на РБ по прилагането и тълкуването на закона, като задължителни за него, по смисъла на чл. 294, ал. 1, пр. 2 ГПК?
Позова се на противоречие с възприетото в т. 3 на ТР 2/02.07.2004 г. по тълк. д. 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 280/18.03.2014 г. по гр. д. № 1718/2013 г. на ВКС, I г. о.
6. Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл. 7 ГПК, намира ли приложение при изясняването на въпроса за допустимостта на спора, основан върху принципите на правото на ЕС? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 886/13.12.2010 г. по гр. д. № 1553/2009 г. по описа на ВКС, I г. о.
7. В съответствие с правозащитната си функция, съдът длъжен ли е да разреши въпроса по допустимостта на спора, като изходи от правния интерес на ищеца, щом служебно е обвързан от спазването му, като абсолютна процесуална предпоставка? Сочи, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в определение № 230/17.12.2009 г. по гр.д. № 154/2009 г. по описа на ВКС, III г. о. Счита, че са налице предпоставки за допускането до касационна проверка на обжалваното определение, като се позовава на ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, сочи и определение № 1247/21.11.2011 г. по гр. д. № 776/2011 г. по описа на ВКС, III г. о.
8. При разискване на въпроса за наличие на лошо изпълнение на правосъдната функция на долустоящите съдилища, довели до съдебна грешка в предходно гражданско съдопроизводство, следва ли съдът да изясни конкретното неизпълнение, въз основа на ЗОДОВ, и/или възможността то да се компенсира по друг установен начин – по реда на чл. 45 ЗЗД. Заявява, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 224/25.11.2013 г. по гр.д. № 1894/2013 г. по описа на ВКС, III г.о.
9. Длъжен ли е съдът да се произнесе със съдебния си акт, въз основа на предметния обхват на искането за защита и съдействие, в съответствие с диспозитивното начало в процеса? Сочи противоречие с решение № 25/22.02.2010 г. по т. д. № 657/2009 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 185/09.07.201 2г. по гр.д. № 107/2012 г. по описа на ВКС, II г. о, решение № 93/12.11.2012 г. по т. д. № 1069/2011 г. по описа на ВКС, I т. о, решение № 361/25.09.2012 г. по гр. д. № 1626/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о.
10. Допустимостта на предявените искове в гражданското съдопроизводство и тяхното разглеждане по същество, следва ли да бъде основано върху принципа за справедливост, щом той определя изхода на спорното право по приложението на правото на ЕС – чл. 4, §3, ал. 2 Д. пред компетентния съд? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 38/13.03.2013 г. по гр.д. № 323/2012 г. по описа на ВКС, III г. о., а отделно твърди, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
11. Длъжна ли е ищцовата страна, щом в исковата молба прави твърдение за нарушение на правосъдната функция на окръжния и на районния съд по отношение на изискването за справедливост и съразмерност на упражнената съдебна санкция, да докаже това свое твърдение, с допустимите от закона доказателствени средства? Позова се на противоречие с определение № 269/08.05.2015 г. по гр.д. № 1867/2015 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 467/07.07.2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о.
12. При упражняване на правомощията си по воденето на процеса за правилното разрешаване на предварителния въпрос за допустимостта на спора, следва ли въззивният съд да ги осъществи по такъв начин, че да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината, съгласно разпоредбата на чл. 121, ал. 2 КРБ. Сочи основанието на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК във вр. с решение № 1389/03.11.2003 г. по гр. д. № 825/20002 г. на ВКС, ТК.
13. Длъжен ли е съдът при разрешаване на въпроса за допустимостта на предявените искове, основани на върховенството на Общностното право, и на задължението на РБ, като страна – членка, да поправи вредите от нарушаване на правото на ЕС, служебно да следи за правния интерес на ищеца? Твърди, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационна проверка, тъй като по поставения въпрос липсва съдебна практика.
Частната касационната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна.
Настоящият състав на ВКС, І г. о. като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК, намира следното:
С обжалваното определение Шуменски окръжен съд се е произнесъл по частна жалба срещу първоинстанционното определението, с което е прекратено като недопустимо производството по исковете с правно основание чл. 49 вр. чл. 86 ЗЗД, предявени от М. К. Т. срещу Окръжен съд-Варна.
В исковата молба касаторът, като ищец, е твърдял че вредите са му причинени от постановено от съда решение по гр. д. № 274/2009 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 9815/2006 г. на Варненски районен съд. С това решение е бил отхвърлен предявения от него иск срещу Б. иск за присъждане на обезщетение в размер на 2000.00 лв. за причинени му неимуществени вреди от забавено и лошо изпълнение на договор за превоз на основание чл. 79 във вр. с чл. 45 и 49 ЗЗД, изразяващо се в неспазване на разписанието, както и иск по чл. 49 ЗЗД за присъждане на сумата 2000.00 лв., обезщетени му неимуществени вреди претърпени от същите неправомерни действия.
Със същото въззивното решение е обезсилено първоинстанционното в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 79 ЗЗД, който е намерен за недопустим, с аргумента, че на посоченото договорно основание подлежат на репариране само имуществени вреди, причинени от неизпълнение или лошо изпълнени на договор.
Варненски окръжен съд е потвърдил, определението, с което е прекратено производството по предявения срещу Варненски окръжен съд осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Районен съд-Варна и е посочил, че съгласно чл. 132 КРБ при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако е извършено престъпление от общ характер. Претенцията за обезщетяване на вреди, произтекли от действия на магистрати във връзка със заеманата от тях длъжност – „съдия“ и свързани с изпълнението на служебните им задължения в рамките на правораздавателната им компетентност и в частност постановените съдебни актове, е недопустима, доколкото действията им са обхванати от функционален имунитет. Въззивният съд е направил заключение, че липсва надлежна пасивна процесуална легитимация по предявения иск за деликтна отговорност, което води и до недопустимост на производството.
Въпросът, обусловил решаващата воля на въззивния съд, е относно допустимостта на претенция срещу Окръжен съд – Варна, в качеството му на възложител на работата, за обезщетение на претърпени имуществени и неимуществени вреди, причинени във връзка с извършваната от магистратите дейност при осъществяване на служебните им задължения и постановяване на съдебни актове. Формулираните от касатора въпроси представляват общи и абстрактни питания, които не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт. Изводът за недопустимост на производството е направен при преценката за липса на надлежна пасивна процесуална легитимация по предявения иск. Функционалният имунитет на съдиите, прокламиран в чл. 132 КРБ, изключва гражданската им отговорност на деликтно основание във връзка с постановените от тях съдебни актове. Ето защо, е недопустим и иск срещу съответния съд, в който правораздават съдиите, извършили твърдяното „несправедливо съдопроизводство“. Недопустимо е ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата за действия, за които лицата, на които е възложено извършването им, не носят отговорност. Процесуалната легитимация обуславя принадлежността на правото на иск и нейната липса е основание за недопустимост на иска. Касае се за абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по делото, съдът няма право да решава спора по същество, а това е основание за прекратяване на делото.
Поставените въпроси не могат да бъдат определени като общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане касационна проверка на обжалваното определение, поради което такава не следва да се допусне.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на І г.о.:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационна обжалване на определение № 95/25.02.2016 г. по възз. ч. гр. д. № 59/2016 г. на Шуменски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: