О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
[населено място] 10.10. 2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
разгледа докладваното от съдия Д.
гр.дело №1056 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуален представител с юридическо образование гл.инспектор М., срещу решение от 25.11.2016г., постановено по в.гр.д.№57/2016г. на Апелативен съд – П., в частта, с която е потвърдено решение от 25.11.2016г. по в.гр.д.№57/2016г. на Апелативен съд – П. за отхвърляне искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, по чл.28, ал.1 З./отм./ за отнемане в полза на държавата на сумата от 100 000лв. по договор за заем, сключен между Ц. С. и С. С. Н..
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпил е писмен отговор от М. Д. С. и Ц. В. С., чрез процесуален представител адв.П., в който е изразено становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Постъпила е обща касационна жалба от М. Д. С. и Ц. В. С., чрез процесуален представител адв.П., срещу въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважено искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, по чл.28, ал.1, вр. с чл.3, ал.1, т.14 и т.15 З./отм./ за отнемане в полза на държавата на 100 дружествени дяла от капитала на [фирма], с едноличен собственик на капитала М. Д. С.; на основание чл.28,ал.1, във вр. с чл.4,ал.1, във вр. с чл.3,ал.1, т.14 и т.15 от З./отм/ от М. Д. С. и на основание чл.28,ал.3, във вр. с ал.1, във вр. с чл.9, във вр. с чл.10 от З./отм/ от Ц. В. С. на:
10,16 % ид.части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 00702.513.116 по кадастралната карта на [населено място], ведно с ап.№10, със застроена площ от 70кв.м., ведно с изба №9, гараж №1 и съответните ид.части от сграда №3, построена в мястото и на
13.54 % ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 00702.513.74 по кадастралната карта на [населено място], ведно с ап.№10 на мансарден етаж, със застроена площ от 156,10кв.м., ведно с гараж №12 и съответните ид.части от сграда №2, построена в мястото.
Ответникът по касационната жалба Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуален представител с юридическо образование гл.инспектор М., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Подадените касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, по чл.28, ал.1 З./отм./ за отнемане в полза на държавата на сумата от 100 000лв. по договор за заем, сключен между Д. С. и С. С. Н. и впоследствие върната от заемополучателя, като довод за връщането се прави от К. от заличаването на договорната ипотека.
След частична отмяна на първоинстанционното решениес въззивното решение е уважено искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, по чл.28, ал.1, вр. с чл.3, ал.1, т.14 и т.15 З./отм./ за отнемане в полза на държавата на 100 дружествени дяла от капитала на [фирма], с едноличен собственик на капитала М. Д. С.; на основание чл.28,ал.1, във вр. с чл.4,ал.1, във вр. с чл.3,ал.1, т.14 и т.15 от З./отм/ от М. Д. С. и на основание чл.28,ал.3, във вр. с ал.1, във вр. с чл.9, във вр. с чл.10 от З./отм/ от Ц. В. С. на:
10,16 % ид.части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 00702.513.116 по кадастралната карта на [населено място], ведно с ап.№10, със застроена площ от 70кв.м., ведно с изба №9, гараж №1 и съответните ид.части от сграда №3, построена в мястото и на
13.54 % ид. части от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор 00702.513.74 по кадастралната карта на [населено място], ведно с ап.№10 на мансарден етаж, със застроена площ от 156,10кв.м., ведно с гараж №12 и съответните ид.части от сграда №2, построена в мястото.
В обжалваната от К. част на решението въззивният съд е приел, че по делото е установена привидността на договора за заем между Д. С. и С. С. Н., с направеното в писмен вид и предадено на другата страна – С. Н. изявление на Ц. С., че не е давала и че не й се дължи връщане на такава сума, което има характер на обратно писмо, разкриващо симулативния характер на договора за заем. Изложени са съображенията на съда, че съдържанието на обратното писмо – декларация, не е оспорено от ищеца в първоинстанционното производство, а е оспорена само датата под декларацията. Прието е от съда, че съдържанието на декларацията установява по категоричен начин симулацията, тъй като с нея се признава пряко липсата на воля у страните за сключване на договор за заем и липсата на реално предаване на суми по такъв договор. Такова изявление в писмен вид, макар и в по-късен момент, в хода на производството пред първата инстанция, има и от другата страна по сделката. Относно датата на декларацията е посочено от съда, че „обратното писмо“, свързано с действителната воля на страните по дадена сделка, респ. с разкриване на симулация, може да бъде съставено както в деня на сделката, така и по-късно, в каквато насока е и задължителната съдебна практика – Решение № 163 от 15.06.2011 година на ВКС по гр. дело № 1536/2009 година, ІV г.о. Освен изводите за симулативния характер на сделката, са изложени и съображения, че по делото няма никакви данни за предаването на такива суми, поради което и доколкото договорът за заем е реален договор, не може да се приеме, че тази сума от 100 000 лв. е дадена от ответницата, а впоследствие – върната от Н., за да се постанови нейното отнемане по реда на чл. 28 от З. / отм./. Като допълнителен аргумент въззивният съд е посочил, че отчита и установено по делото от съдебно-икономическата експертиза, че ответницата не е декларирала по реда на чл.50 З. даден заем от 100 000 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът К. сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, но не сочи правния въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Н. на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
К. М. Д. С. и Ц. В. С. сочат, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите: „чия е доказателствената тежест за установяване разходите на ответниците и следва ли, ако в производството не са установени разходи за сватбеното тържество, то получените сватбени дарове да бъдат изключени като приходи на ответниците“; „в случай, че въззивният съд преразпредели доказателствената тежест между страните, разпределена вече с доклада на първоинстанционния съд, следва ли това да стане с изричен акт на съда“. К. сочат, че поставените въпроси са относими към приетото от въззивния съд, че: „По делото липсват каквито и да е доказателства за направени разходи за сватбеното тържество. Ответниците М. и Ц. С. не са представили такива и при новото му разглеждане пред въззивната инстанция. Направеното от тях доказателствено искане за приемане на писмени доказателства за това, че през 2003 и 2004 година ответницата Ц. С. е разполагала с банкови депозити в [фирма], които й позволявали да покрие разходите за сватбеното тържество, е оставено без уважение от съда с мотива, че е неотносимо към спора“. К. не са посочили, че във въззивното решение са изложени мотиви, че само по себе си притежаването на средства в определен размер от Ц. С. от период преди сключване на брак с М. С. не установява размера на направените разходи по организацията на сватбеното тържество; че от значение за делото е размера на разходите, а не имали ли са или не средства ответниците да покрият такива разходи. К. считат, че по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с постановено по реда на чл.290 ГПК решение №20 от 10.03.2015г. по гр.д.№2020/2014г. на Върховния касационен съд. Видно от съдържанието на касационното решение, в него не са разрешени поставените по настоящото дело правни въпроси от касатора, а други три правни въпроса, като този по приложението на чл.147 ГПК е относно задължението на съда за изготвяне на надлежен доклад за подлежащите на установяване факти и разпределението на доказателствената тежест и конкретно дали с оглед общата формулировка в доклада „Ответниците следва да ангажират доказателства, че имуществото им е придобито с доходи от законни източници“ това задължение е изпълнено. Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради това, че липсват данни посоченото от касаторите въззивно решение на АС-Пловдив по друго дело да е влязло в законна сила, от което следва, че те не сочат доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по поставените от тях въпроси. Отделно от това, по първия от поставените въпроси въззивното решение е в съответствие с отменителното касационно решение по делото, а по втория от поставените въпроси във въззивното решение е посочено, че в отменителното касационно решение изрично е указано, че следва да се съберат и доказателства за разходите, които са били направени за организацията и провеждане на сватбеното тържество, но такива при новото разглеждане на делото не са ангажирани.
К. М. Д. С. и Ц. В. С. сочат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „за да бъде отнет в полза на държавата имот, придобит в режим на СИО, следва ли да бъде изследван въпроса за приноса на съпругата на проверяваното лице, респективно да се обсъждат притежаваните от нея средства и имущество, придобити преди брака“. К. сочат, че поставеният въпрос е относим към мотивите на въззивното решение в абзац 9, че „Само по себе си притежаването на средства в определен размер от Ц. С. в период преди сключването на брак с М. С. е без значение по делото…“. Видно от съдържанието на въззивното решение в посочения абзац /относно приходите и разходите за сватбеното тържество/ и останалата част от цитираното от касаторите изречение от мотивите на решението: “… и не установява размера на направените разходи по организацията на сватбеното тържество“, поставеният от касаторите правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в цитираните мотиви на въззивното решение /относно приходите и разходите за сватбеното тържество/. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.
К. С. сочат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „може ли при условие, че ответникът е осъден за извършено изпълнително деяние в хипотезата на чл.18, ал.1 НК – опит, да се направи логически извод за връзка между престъпната дейност /ненастъпили обществено опасни последици/, за която е осъден ответника, и доходите, послужили за придобиване на имуществото му“ и „може ли да се направи логически извод за връзка между престъпната дейност, за която е осъден ответника и доходите, послужили за придобиване на имуществото му“. К. считат, че по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с ТР №7/2013г. на ОСГК на ВКС и с решение №124 от 04.05.2016г. по гр.д.№4929/2015г. на ВКС, ІVг.о. Настоящият съдебен състав намира, че по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, постановено при повторно разглеждане на делото, тъй катопри първото касационно обжалване по делото не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на С. /включително по същия сега повторно поставен правен въпрос и на същото основание/.
К. С. сочат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „за да бъде приет за установен от законен източник даден „произход“, следва ли съдът да изисква, а ответникът да представя допълнителни доказателства – документи за получените от него средства, извън документите, издавани от платеца /регламентирани от закона и законоустановените Вътрешни правила на платеца на средствата/ когато вече представените с отговора на исковата молба доказателства в тази насока не са оспорени от ищеца“. К. считат, че „след като законодателят в Закона за хазарта е приел, че изплащането на печалби от организатори на игри на щастието до определена сума се извършва в брой на приносителя на формата за извършен залог като се издава форма за изплащане на печалба, то съдът следва да приеме като доказателство представените фишове за получени от ответника печалби“, в какъвто смисъл сочи, че са постановени решения на АС-Пловдив и АС – Велико Търново. К. не представят доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по поставения от тях въпрос – влезли в сила съдебни решения. По делото липсват данни, че представените от касаторите въззивни решения са влезли в законна сила, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Отделно от това следва да се посочи, че във въззивното решение не е приет за установен законен приход в размер на сумата от 40027,23лв. като спечелена от М. С. от играта „Е.“ не само по съображенията, че единствено представените от него форми за плащане не установяват, че се касае за суми, изплатени лично на него, но и по съображения, че по делото не са събрани доказателства за размера на направените разходи за тези печалби, респ. на залозите, за да се направи извод за чистия размер на прихода след приспадане на разходите.
К. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение по въпроса: „допустими ли са свидетелски показания за установяване на множество договори, всеки един на стойност не по-висока от 2 000лв., но в своята съвкупност – всички общо на стойност 38 000лв.“. Поставеният от касаторите въпрос не е от значение за крайния изход на спора, доколкото във въззивното решение са изложени и съображения, че показанията на двете разпитани свидетелки – роднини на посочилата ги страна, при липса на други данни по делото и предвид възможната тяхна заинтересованост, не следва да бъдат кредитирани за установяване на обстоятелствата, за които са ангажирани. В тази насока са и мотивите на отменителното касационно решение по делото.
К. считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК на въззивното решение по въпроса: „при липса на изричен договор за разпределение на получената в заем сума, сключен между кредитополучателя-ипотекарен длъжник и останалите кредитополучатели-негови родители, и при условие, че получената в заем сума е усвоена, видно от доказателствата, единствено от кредитополучателя-ипотекарен длъжник, основателен ли и извода, направен от съда, че получената в заем сума следва да се счита за разпределена между тримата поравно“. Поставеният от касаторите въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е въпрос на доказване, тъй като в него не се посочва кое е материалното право, а се пита само какво може да се установи, а това, както се посочи, е въпрос на конкретно доказване по конкретното дело. Отделно от това, във въззивното решение е посочено, че по делото не са изложени доводи от ответниците и не са представени доказателства във връзка с вътрешните отношения между тримата кредитополучатели; самият договор не съдържа клаузи за това по какъв начин и от кого ще бъде получена реално сумата, респ. кой е задължен за връщането й – дали по равно от тримата или солидарно; че при тези данни не може да се приеме, че цялата сума по договора за кредит от 94 000лв. е приход само на единия от тримата кредитополучатели, а именно на М. С.. При липса на доказателства за вътрешните отношения между тримата кредитополучатели е прието от съда, че сумата от 94 000 лв. е получена по равно от тях – по 31 333 лева за всеки един, включително и М. С. / равняващи се на 142,42 М./. Във връзка с погасяването на задълженията по кредита е посочено, че твърденията на ответниците са, че вноските по кредита са погасявани със средства, получавани по договор за наем с трето лице и привеждани директно по разплащателната сметка на ответника, но липсват доказателства за уговорки между тримата задължени кредитополучатели, включително за това кой и по колко от дължимите суми следва да погасява, включително за дарствени намерения у родителите на М. С. във връзка с погасяването на получения кредит, поради което е прието от съда, че и погасената до месец септември 2010г. сума от 31 398,55лв. е погасена по равно от тях.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.11.2016г., постановено по в.гр.д.№57/2016г. на Апелативен съд – П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.