О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 371
гр. София, 14.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
Е. СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 722/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. К. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 243 от 21.11.2017 г., постановено по в. т. д. № 409/2017 г. на Апелативен съд – Варна. С посоченото решение е обезсилено решение № 82 от 28.04.2017 г. по т. д. № 187/2016 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Т. К. Т. иск за заплащане на сумата 67 650 лв., претендирана като претърпяна вреда от невръщане на лизингов обект, предмет на договор за лизинг на ППС № 863/07.11.2008 г., след разваляне на договора и представляваща стойност на обсебено от ответника имущество, собственост на [фирма] – комбиниран багер – товарач марка „Ню Х.”, модел B., сериен № N., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия въззивен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено по иск, различен от предявения с първоначалната искова молба, евентуално – неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението с произтичащите от това последици.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация [фирма], който изразява становище за недопустимост на касационната жалба поради отсъствие на посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. Наличието или отсъствието на поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК е от значение за допускане на касационното обжалване, с оглед на което възражението на ответника за недопустимост на жалбата е неоснователно.
Производството по т. д. № 187/2016 г. е образувано пред Окръжен съд – Добрич по искова молба на [фирма], с която е предявен осъдителен иск срещу Т. К. Т. за заплащане на сумата 67 650 лв. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че претендираната сума представлява стойност на пътно превозно средство – комбиниран багер – товарач, предмет на сключен със [фирма] договор за финансов лизинг № 86319/07.11.2008 г.; превозното средство, обект на договора за лизинг, било предадено на ответника – едноличен собственик на капитала и управител на дружеството – лизингополучател; поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски ищецът – лизингодател развалил едностранно договора и поискал връщане на лизинговата вещ, но връщане на вещта не последвало; ищецът сезирал Районна прокуратура Варна и срещу ответника Т. Т. било образувано досъдебно производство за извършено на 09.09.2011 г. престъпление по чл.206, ал.3 НК във връзка с обсебване на лизинговата вещ, приключило с внасяне на обвинителен акт в съда; в качеството на юридическо лице, претърпяло вреди от поведението на подсъдимия Т. Т., ищецът предявил граждански иск в наказателното производство за сумата 67 650 лв., представляваща претърпяна вреда в размер на стойността на обсебеното имущество, предмет на договора за лизинг, но гражданският иск не бил приет за разглеждане от наказателния съд. Въз основа на така изложените фактически твърдения ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника да му заплати сумата 67 650 лв., представляваща размер на претърпяната вреда, съответстваща на стойността на обсебеното лизингово имущество към датата на противозаконното присвояване – 09.09.2011 г. С допълнителната искова молба ищецът е пояснил, че претендира сумата на деликтно основание с оглед извършеното от ответника престъпление „обсебване” и причинените от него вреди, изразяващи се в лишаване от собствеността върху вещта, обект на сключения със [фирма] договор за лизинг. Деликтното основание на исковата претенция е поддържано и в първото по делото съдебно заседание пред Окръжен съд – Добрич, в което процесуалният представител на ищеца е възразил срещу възприетата в доклада по чл.146 ГПК правна квалификация на иска – чл.88, ал.1 във вр. с чл.87, и чл.82 ЗЗД, и е направил изявление, че исковата претенция не е за вреди от неизпълнение на лизинговия договор, по който ответникът не е страна, а за вреди, които ответникът е причинил като делинквент чрез обсебването на лизинговата вещ.
С решение № 82 от 28.04.2017 г. Окръжен съд – Добрич е отхвърлил иска на [фирма] като недоказан и неоснователен. Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.88, ал.1, изр.2 във вр. с чл.87 и чл.82 ЗЗД и е приел, че чрез него ищецът претендира обезщетение за претърпяна вреда от неизпълнение на задължението на ответника като управител и едноличен собственик на капитала на [фирма] за връщане на имуществото, обект на договора за лизинг, след разваляне на договора. Отхвърлянето на иска е мотивирано със съображения, че ищецът – лизингодател не е провел пълно и главно доказване на твърденията за претърпяна вреда в резултат на извършено от ответника престъпление „обсебване” на собственото му имущество, което ответникът е получил като управител на дружеството – лизингополучател.
Сезиран с въззивна жалба от ищеца [фирма], Апелативен съд – Варна е постановил обжалваното въззивно решение № 243 от 21.11.2017 г., с което е обезсилил решението на Окръжен съд – Добрич и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
За да се произнесе в посочения смисъл, въззивният съд е направил извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск за заплащане на обезщетение за вреди от разваляне на договора за лизинг, вместо по действително предявения иск за обезщетяване на вреди от деликт, намиращ основанието си в чл.45 ЗЗД. Изводът относно действителното основание на исковата претенция е обоснован със съдържанието на исковата молба, разгледана като единство от основание и петитум, и с последващите й уточнения, сочещи несъмнено, че с предявения иск ищецът търси обезщетяване на вредите, причинени от ответника като управител на дружеството – лизингодател чрез неправомерното лишаване на [фирма] от имуществото, предмет на договора за лизинг. Въззивният съд е изложил и съображения, че ако предявеният иск е за договорна отговорност, надлежен ответник по него би бил лизингополучателят [фирма], а не физическото лице Т. Т. – бивш управител и едноличен собственик на капитала на дружеството.
При определяне съдържанието на търсената защита въззивният съд е съобразил и уточнението, извършено от ищеца във въззивното производство в изпълнение на дадени по реда на чл.129, ал.2 ГПК указания за прецизиране петитума на исковата молба. В депозираната по повод на тези указания уточнителна молба от 21.08.2017 г. ищецът е посочил, че претендираната сума от 67 650 лв. представлява имуществена вреда от непозволено увреждане, настъпила от противоправното поведение на ответника, в резултат на което се е стигнало до лишаване от владението на вещта, обект на договора за лизинг. В молбата са изложени твърдения, че ответникът носи отговорност за вредите от невръщането на вещта поради факта, че е получил същата при сключване на договора за лизинг; че е действал недобросъвестно и противоправно като е прехвърлил дяловете си от дружеството на трето лице, а по този начин и правата и задълженията по договора за лизинг относно чужда вещ, без знанието на собственика и след отнемане на владението й от последния.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Варна въззивно решение.
Касаторът се е позовал на недопустимост на въззивното решение като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, но от данните по делото не може да се направи извод за вероятна недопустимост на решението. Според касатора, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на чл.214, ал.1 ГПК като е допуснал предявяване на нов иск – иск за вреди от деликт, основан на наведени за пръв път във въззивното производство фактически твърдения. Действително, при преценката относно основанието на предявения иск въззивният съд е взел предвид и уточненията в молбата от 21.08.2017 г., че деликтното поведение на ответника включва и неправомерни действия по разпореждане с дяловете от капитала на [фирма], каквито твърдения не се съдържат в първоначалната искова молба и не са въвеждани при разглеждане на делото от първата инстанция. Съобразяването на тези твърдения няма за последица подмяна на предмета на спора и приемане за разглеждане на нов иск от въззивния съд, различен от първоначално предявения. Решаващият извод на въззивния съд, че по делото е предявен иск за реализиране на деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД, а не иск по чл.88 във вр. с чл.87 и чл.82 ЗЗД, какъвто е разгледан от първоинстанционният съд, е направен на база въведените с първоначалната искова молба фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум. Фактическите твърдения са за противоправното поведение на ответника, изразяващо се в обсебване и неправомерно лишаване на ищеца от вещта, обект на сключения с трето за спора лице договор за лизинг, а петитумът съдържа искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинената в резултат на деликтното поведение вреда, съизмеряваща се със стойността на имуществото. Процесуалните действия на въззивния съд по определяне действителното основание на иска не създават предположение за недопустимост на въззивното решение, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
В представеното с жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „Как се определя спорното материално право, съответно какъв е предмета на делото и търсената защита; Длъжен ли е съдът да отговори на иска и може ли да излиза извън спорния предмет на делото; Може ли съдът да се произнася по правни и фактически основания, каквито не са наведени от ищеца в исковата молба, не са нови, а за първи път се излагат пред въззивния съд, извън законовоустановения срок за това”. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на решението – чл.280, ал.2 ГПК.
Поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата правна воля на съда, поради което не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Първият въпрос е зададен общо, а другите два въпроса инкорпорират в съдържанието си тезата на касатора, че въззивният съд е определил предмета на спора съобразно заявените за пръв път пред него фактически твърдения и петитум, които се различават от въведените с първоначалната искова молба. Въпросите не кореспондират с мотивите към въззивното решение, от които е видно, че при определяне на предмета на спора, респ. на действителното правно основание на исковата претенция, въззивният съд е изходил от фактическите твърдения и петитума на първоначалната искова молба, сочещи недвусмислено на предявен иск за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане /чл.45 ЗЗД/. При определяне съдържанието на спорното право въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в Постановление № 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, а е процедирал в съответствие с тях. Поради това не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, с което е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По посочените в изложението въпроси съществува постоянна и задължителна практика на ВС и ВКС, при наличието на която основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неприложимо.
Неоснователно е и искането въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК – като очевидно неправилно.
Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът не е изложил съображения, относими към основанието по чл.280, ал.2 ГПК, а е аргументирал очевидната неправилност на въззивното решение със същите пороци, посочени в касационната жалба като основания за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК. В рамките на правомощията си за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не констатира решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, поради което няма основание да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани и въпроси във връзка с произнасянето на въззивния съд по отговорността на страните за разноски във въззивното производство. Въззивното решение в частта за разноските не може да бъде предмет на самостоятелен касационен контрол и поставените в тази насока въпроси не следва да се обсъждат.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 409/2017 г. на Апелативен съд – Варна.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършени в производството по чл.288 ГПК разноски.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 243 от 21.11.2017 г., постановено по в. т. д. № 409/2017 г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :