О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 690
гр. София, 22.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2354/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Общинска банка“ АД със седалище в [населено място] – чрез адв. П. В., срещу определение № 490 от 01.08.2019 г., постановено по в. ч. гр. д. № 330/2019 г. на Апелативен съд – В.. С посоченото определение Апелативен съд – В.. С посоченото определение е потвърдено определение № 141 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 79/2019 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е върната исковата молба на „Общинска банка” АД и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените против „И.” АД евентуално съединени искове с правна квалификация чл.134 ЗЗД вр. чл.108 ЗС – за установяване, че „Счетоводна къща Д.” Е. е собственик на описан в исковата молба недвижим имот, и чл.134 вр. чл.124 ГПК – за установяване по отношение на „Счетоводна къща Д.” Е., че „И.” АД не е собственик на същия имот.
В жалбата се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и по изложени в нея съображения се иска неговата отмяна, връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия и присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът „И.” АД – [населено място], не заявява становище в срока по чл.276, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
Производството по гр. д. № 79/2018 г. е образувано пред Окръжен съд – Добрич по искова молба на „Общинска банка” АД, с която са предявени съединени при условията на евентуалност искове срещу „И.” АД за установяване, че „Счетоводна къща Д.” Е. е собственик на описан в молбата недвижим имот, респ. за установяване, че „И.” АД не е собственик на имота. Ищецът е обосновал активната си легитимация за предявяване на исковете с твърдения, че е кредитор на „Счетоводна къща Д.” Е. с вземане по договор за банков кредит, за чието обезпечаване е учредена договорна ипотека върху спорния имот, собственост на дружеството – длъжник; По силата на сключен договор първоначалният длъжник е заместен в кредитното правоотношение от „Ф. 1” Е. при запазване на ипотеката; Спрямо имота е проведена публична продан по изп. дело № 20138100400738 на ЧСИ Н. Н. за дълг на несобственик – „Т.” Е., и имотът е възложен на ответника „И.” АД в качеството му на взискател по изпълнителното дело; При извършване на разпределението на сумите от публичната продан не е отделена сума за погасяване на привилегированото вземане на „Общинска банка” АД – ипотекарен кредитор на действителния собственик „Счетоводна къща Д.” Е.; Поради това, че „Т.” Е. не е собственик на продадения имот, ответникът „И.” АД не е придобил право на собственост върху ипотекирания в полза на „Общинска банка” АД имот; Действителният собственик на имота „Счетоводна къща Д.” Е. бездейства и не защитава правото си на собственост върху имота, застрашавайки по този начин удовлетворяването на „Общинска банка” АД от имота. Правният интерес от водене на исковете ищецът е аргументирал със съображения, че при успешно провеждане на положителния установителен иск той ще може да удовлетвори вземането си като се ползва от учредената върху имота ипотека, а при уважаване на отрицателния установителен иск отричането на правото на собственост на ответника ще му позволи да упражни правото си на предпочтително удовлетворяване от стойността на имота.
Първоинстанционният съд е преценил, че предявените искове са процесуално недопустими, поради което е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.
Сезиран с частна жалба от „Общинска банка” АД, Апелативен съд – В. е потвърдил определението за прекратяване на делото, след като е достигнал до изводи за недопустимост на исковете, аналогични на направените от първоинстанционния съд.
За да се произнесе по допустимостта на исковете, въззивният съд е изходил от твърденията на ищеца в исковата молба, че първоначалният длъжник по обезпеченото с ипотека вземане „Счетоводна къща Д.” Е. е заместен като страна в материалното правоотношение с „Общинска банка” АД от трето лице – „Ф. 1” Е., и че в резултат на проведена и приключила публична продан имотът, обект на учредената в полза на „Общинска банка” АД ипотека, е възложен с влязло в сила постановление на ответника „И.” АД. Съобразявайки предпоставките на чл.134 ЗЗД, въззивният съд е приел, че ищецът няма качеството на кредитор по смисъла на чл.134 ЗЗД, тъй като е носител на вземане срещу третото лице, което вземане е обезпечено с ипотека върху имота на лицето, чиито права упражнява по реда на чл.134 ЗЗД – „Счетоводна къща Д.” Е.. Като евентуален, но самостоятелен мотив за недопустимост на иска, въззивният съд е посочил, че дори ищецът да се легитимира като кредитор с права по чл.134 ЗЗД, не е налице увреждащо действие от страна на собственика на ипотекирания имот, препятстващо удовлетворяването на ипотечното право. Въззивният съд е изходил от разпоредбата на чл.173 ЗЗД, според която кредиторът може да се удовлетвори от ипотекирания имот независимо в чия собственост е преминал, и от разпоредбата на чл.175, ал.1 ЗЗД, уреждаща погасяването на ипотеката като последица от извършване на публична продан на ипотекирания имот. Предвид безспорния по делото факт, че спорният имот е бил обект на успешно приключила публична продан, съдът е формирал извод, съвпадащ с крайния извод на първоинстанционния съд, че евентуалното положително за „Счетоводна къща Д.” Е. разрешение на спора относно принадлежността на правото на собственост върху имота, респ. отричането на правото на ответника като купувач от публичната продан, не би могло да заличи последиците на чл.175, ал.1 ЗЗД ГПК – погасяване на договорната ипотека в полза на „Общинска банка” АД, и да позволи на ищеца да се удовлетвори от имота.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – В. въззивно определение.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, ако по отношение на него са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивния съдебен акт, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не съставляват основание за достъп до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото или само тези, на които основава съдебния си акт; Следва ли да се обсъдят аргументите на жалбоподателя; 2. В случая по чл. 272 ГПК следва ли съдът да изложи собствени мотиви или е достатъчно да препрати към мотивите на долустоящата инстанция; 3. Какво се включва в понятието кредитор по смисъла на чл. 134 ЗЗД; Легитимиран ли е ипотекарният кредитор да води иск по реда на чл. 134 ЗЗД, както и в случаите, когато ипотекарният длъжник не е титуляр на задължението; 4. Заличават ли се последиците на чл. 175 ЗЗД (погасяване на ипотека върху продаден на публична продан имот) в случай на отричане на правото на купувача от публичната продан“. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въпросите по т.1 са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката в решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о., въпросът по т.2 – в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, както и с практиката в решение № 27/09.06.2014 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 247/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ВКС, II т. о., и решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, а въпросите по т.3 – в противоречие с практиката в решение № 15178/06.06.1973 г. по гр. д. № 982/1973 г. на ВС, I г. о., определение № 154/27.03.2017 г. по ч. т. д. № 2571/2016 г. на ВКС, I т. о., и решение № 1058/10.12.2004 г. по т. д. № 151/2004 г. на ВКС, ТК. За въпросите по т.3 и т.4 се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че по тях липсва формирана практика на ВКС, поради което касационното им разглеждане ще допринесе за предотвратяване на противоречивото тълкуване на разпоредбата на чл.134 ЗЗД в хипотезата на предявен от ипотекарен кредитор на длъжника иск и за изясняване на възможностите на ипотекарния кредитор да се защити с иск по чл.134 ЗЗД в случаите, когато вземането му е обезпечено с имот на трето лице.
Касационно обжалване на въззивното определение по въпросите, формулирани в т.1 и т.2 от изложението, не следва да се допуска, тъй като по отношение на тях не е осъществена специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка – противоречие с практиката на ВС и ВКС. В мотивите към определението липсва подробно обсъждане на въведените с частната жалба на „Общинска банка” АД оплаквания и доводи, но съдържанието им разкрива осъществена от въззивния съд самостоятелна преценка за допустимост на предявените искове. Фактът, че двете съдебни инстанции са достигнали до едни и същи изводи за недопустимост на исковете, не насочва към формално възприемане от страна на въззивния съд на изводите на първоинстанционния съд, а оттук – и към неизпълнение на задължението на въззивния съд да даде свое собствено разрешение на спора, с който е сезиран, и да го мотивира съобразно изискването на чл.236, ал.2 ГПК. Въззивният съд е преценил исковете като недопустими, след като е приел, че ищецът не притежава необходимата за воденето им активна легитимация по чл.134 ЗЗД и че погасяването на ипотеката върху спорния имот като последица от проведената публична продан изключва правния интерес за ищеца да установява със сила на пресъдено нещо кому принадлежи правото на собственост върху имота. Частният жалбоподател не е посочил кои конкретни негови доводи не са обсъдени от въззивния съд, но при съпоставяне на въззивната жалба с мотивите към обжалваното определение се установява, че решаващите изводи на съда дават отговор на всички доводи в жалбата като отричат имплицитно тяхната основателност. Поради отсъствие на противоречие с практиката на ВС и ВКС, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване по формулираните в т.1 и т.2 въпроси.
Останалите въпроси от изложението също не могат да предпоставят допускане на въззивното определение до касационен контрол. Въпросът „Какво се включва в понятието кредитор по смисъла на чл.134 ЗЗД” е теоретичен, не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изводите на съда за недопустимост на предявените искове. Въпросите дали ипотекарният кредитор е легитимиран да води иск по чл.134 ЗЗД, включително когато ипотекарният длъжник не е титуляр на вземането, и заличават ли се последиците на чл.175 ЗЗД (погасяване на ипотека върху продаден на публична продан имот) в случай на отричане на правото на купувача от публичната продан, са от значение за правилността на определението и това е достатъчно да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Отговорът на тези въпроси предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че в качеството на кредитор с вземане, обезпечено с ипотека върху имот на трето лице, ищецът – частен жалбоподател не е легитимиран да води иск по чл.134 ЗЗД и че учредената в полза на ищеца ипотека е заличена съгласно чл.175 ЗЗД като последица от проведена публична продан върху имота, обект на търсената с исковете съдебна защита. Правилността на въззивното определение (извън хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК) не може да бъде преценявана в стадия за селекция на частната касационна жалба и с оглед на това определението не може да бъде допуснато до касационен контрол по поставените въпроси. Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да се произнася по поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател въззивното определение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на подлежащите на касационно обжалване актове на въззивните съдилища, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивният съдебен акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон и от нарушаване на правилата на формалната логика, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само след допускане на въззивния акт до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Частният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност с доводи, че поради тяхната формалност, очевидна неяснота и противоречивост мотивите към обжалваното определение не позволяват да се изведе волята на съда, което е „от съществено значение и за преценката за валидност на съдебния акт”. Изложените доводи не насочват към очевидна неправилност на определението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, включително като се има предвид, че мотивите към обжалваното определение са достатъчно ясни и не съдържат противоречие в твърдяната от жалбоподателя насока (относно съотношението между разпоредбите на чл.173 ЗЗД и чл.175 ЗЗД). В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява въззивното определение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 490 от 01.08.2019 г., постановено по в. ч. гр. д. № 330/2019 г. на Апелативен съд – В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :