5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 359
С., 10.03. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 7682 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 1813 от 03.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 2187/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, с което като е потвърдено решение № 2650 от 10.04.2013 г. по гр.д. № 5099/2012 г. по описа на Софийски градски съд, ГК, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. М. Я. от [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З., сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 311 НК, за което е бил оправдан.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 2 З. за обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 242 от 13.11.2012 г. по гр.д. № 19/2012 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 27 от 11.01.2010 г. по в.гр.д. № 2061/2009 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 7 с-в, за което липсват данни да е влязло в сила.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 З., с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираното по-горе въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила. Другият процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото е, че част от твърдяните от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, в каквато връзка липсват мотиви в обжалваното решение за наличието на такава причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди на ищеца.
Ответникът по жалбата К. М. Я. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение през 2004 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършено документно престъпление по чл. 311 НК, като му е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1 000 лв., както и му е била наложена забрана за напускане на страната. С присъда от 11.07.2006 г. по НОХД № 12745/2005 г. на СРС, НК, 8 с-в, той е бил оправдан по предявеното му обвинение, като въззивното производство по ВНОХД №5530/2006 г. на СГС, НО, 12 въззивен състав, е прекратено с определение на 18.12.2006 г., поради оттегляне на протеста от представител на прокуратурата. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 З. и като е съобразил краткия срок на воденото наказателно производство – около две години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 8 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. Представеното в тази връзка въззивно решение, за което липсват данни, че е влязло в сила, не съставлява противоречива съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, т.е. в конкретния случай основанието за допускане на касационното обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по конкретния правен спор, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с представената задължителна съдебна практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдателна присъда, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за документно престъпление, краткия период на наказателното производство – около две години, приключило с оправдателна присъда, в резултат на което той се затворил в себе си и ограничил социалните си контакти, накърнени са доброто му име в обществото, което е създало за него неблагоприятни последици в професионален и личен план, тъй като е бил препятстван да се впише за адвокат, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение в размер на 8 000 лв. само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено документно престъпление, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1813 от 03.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 2187/2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 4 с-в, по касационна жалба с вх. № 11321 от 22.10.2013 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: