4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 377
С., 10.05. 2013 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на пети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
ч. гр. д. № 3216/2013 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба вх. № 1522/13.02.2013 г. на К. С. И., П. Г. П., В. Н. П., С. Н. П. и М. Г. П. против определение № 404 от 15.12.2012 г. по гр. дело № 837/2012 г. на Върховен касационен съд, с което е върната касационна жалба на М. С. П. починала с правоприемници частните жалбоподатели против въззивно решение от 03.05.2012 г. по гр. дело № 47/2011 г. на Благоевградски окръжен съд като недопустима на основание чл. 286, ал. 1, т. 3, вр. чл. 280, ал. 2 ГПК.
Жалбоподателите молят да се отмени обжалваното определение по съображения изложени в частната жалба.
Ответникът [фирма] – Б. в писмен отговор оспорва частната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., констатира че частната жалба вх. № 1522/13.02.2013 г. с податели К. С. И., П. Г. П., С. Н. П. и М. Г. П. е върната като просрочена с определение №69/13.03.2013г. по гр. дело № 837/2012 г. Върховен касационен съд, което в частта по отношение на К. С. И. е отменено с определение от 05.06.2013 г. по ч. гр. дело № 3217/2013г. на ВКС.
Частната жалба с податели В. Н. П. и К. С. И. е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Прието е с обжалваното определение, че първоинстанционното и въззивно производство са се развили по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), т. к. исковата молба е подадена на 13.10.2006 г. и цената на разгледания иск по чл. 108 ЗС се определя съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.), според която цената по искове за собственост и за сключване на окончателен договор се определя – върху 1/4 от данъчната оценка за облагане с данък върху наследствата, а ако няма такава – 1/4 от пазарната цена на имота. Прието е, след повдигнат пред първоинстанционния съд спор от ответната страна за дължимата държавна такса от ищеца и служебно изискана данъчна оценка на имота от Община [населено място], че данъчната оценка възлиза на 6481,30 лв., от която 1/4 е равна на 1620,33 лв., т. е. цената на иска е под 5000 лв. и съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК (редакция ДВ бр. 100/21.12.2010 г.), въззивни решения с такава цена не подлежат на касационно обжалване – основание с обжалваното определение съдът да върне касационната жалба като недопустима.
Определението е правилно.
Неоснователно е възражението, че след като касационната жалба е подадена срещу второ решение на въззивната инстанция, след допуснато касационно обжалване и връщане на делото, съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК, касационното обжалване на второто решение на въззивната инстанция се допуска, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Цитираната от жалбоподателите разпоредба не изключва задължението на съда да се произнесе по допустимостта на касационната жалба, независимо от нейната поредност. Смисъла на разпоредбата на чл. 295 ГПК е да изключи възможността при повторно касационно обжалване, след отменително решение на ВКС, да се сочат същите основания за допускане на касационно обжалване, въз основа на които е било допуснато до касация първото решение на въззивния съд. Разпоредбата постановява, че второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Законът не изключва от обхвата на проверката допустимостта по чл. 280, ал. 2 ГПК на второто въззивно решение постановено след отмяна на първо въззивно решение. Допустимостта на касационната жалба срещу решение на въззивната инстанция се преценява с оглед действащата процесуална норма към момента на подаване на касационната жалба.
Първата касационната жалба е била подадена по време действието на чл. 280, ал. 2 ГПК в редакция, съгласно която на касационно обжалване са подлежали въззивни решения по дела с обжалваем интерес до 1000 лв. и тогава тя е била допустима.
Касационната жалба срещу второто решение на въззивната инстанция е подадена по време действието на чл. 280, ал. 2 ГПК с редакция в сила от 21.12.2010 г., според която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. С обжалваното определение, като е приложил разпоредбата, съдът е процедирал законосъобразно.
Неоснователно е възражението, че съдът е следвало да определи цената на иска по реда на чл. 69 ГПК, а не по реда на чл. 55, ал. 1, б. „б” ГПК (отм.).
Цената на иска се посочва от ищеца. По почин на съда и по повод на оспорване от страна на ответника, съдът може да я провери – чл. 56 ал.1 ГПК (отм.). Тази проверка трябва да стане най-късно в първото заседание. След този момент посочената от ищеца цена остава меродавна, както за подсъдността на делото, така и за размера на дължимата държавна такса. Настъпилите в течение на делото промени в паричната стойност на спорното право, са без значение за цената на иска, когато те не са в резултат на увеличаване размера на спорния предмет.
Жалбоподателите правят възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение като съдебни разноски.
С обжалваното определение, след като върнал касационната жалба, съдът осъдил касаторката П., чиито правоприемници са частните жалбоподатели, да заплати на другата страна съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК дава възможност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, по искане на насрещната страна съдът да присъди по-нисък размер на разноските в тази част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА.
Настоящият съдебен състав намира, че присъденото адвокатско възнаграждение е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, с предмет иск за собственост. Адвокатското възнаграждение е внесено за изготвяне на отговор по касационната жалба и процесуално представителсто в касационната инстанция и е съобразено с изискванията на чл. 36 ЗА, вр. §2 ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Извън горното, според установената съдебна практика на ВКС искането по чл. 78, ал. 5 ГПК следва да бъде направено своевременно, преди произнасянето на съда със съдебния акт, с който са присъдени съдебните разноски. В този смисъл определение по т.д. № 1110/2011 г. ВКС, първо т. о., и определение по гр. дело № 1161/2012 г. ВКС, четвърто г. о.
С оглед изхода на настоящето дело, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, жалбоподателите ще следва да заплатят съдебни разноски на другата страна в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 404 от 15.12.2012 г. по гр. дело № 837/2012 г. на Върховен касационен съд.
ОСЪЖДА В. Н. П. и К. С. И. да заплатят на [фирма] – Б. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 1200 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ