4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 663
С. 26.05. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1782/2010 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. Ш. от [населено място] подадена от процесуалния му представител- адв. К. К., срещу въззивно решение № 440 от 30.09.2010 г. по гр. дело № 553/2010 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 832 от 12.05.2010 г. по гр.д. № 3486/2009 г. на Русенския районен съд в частта, в която иска на жалбоподателя срещу [фирма], [населено място] за заплащане годишна премия за 2005 г. в размер на 12960 лв. е отхвърлен като неоснователен.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че по материалноправните въпроси: претендираната годишна премия за 2005 г. представлява ли допълнително трудово възнаграждение и от кой момент настъпва изискуемостта на вземането е налице основание за допускане на касационно обжалване.
В писмения отговор на касационната жалба ответната страна- [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
С обжалваното решение Русенският окръжен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателя за заплащане на сумата 12 960 лв.- годишна премия за 2005 г., като е приел, че за посочената година работодателят не е определил такава и съдът не може да замести с решението си липсващото волеизявление в този смисъл. Приел е за основателно възражението на дружеството, че вземането е погасено по давност, тъй като е станало изискуемо на 1.01.2006 г., а исковете молба е предявена на 22.06.2009 г., т.е. извън срока по чл.358, ал.1, т.3 КТ.
По поставеният от жалбоподателя въпрос: допълнителните плащания за материално стимулиране по раздел ІV, т.2 от сключения между страните индивидуален трудов договор имат ли характер на допълнителни трудови възнаграждения не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащат за специфични страни на полагания труд, въздигнати от Кодекса на труда или от Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Те са различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което даденото допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Една част от тези основания са изрично предвидени в КТ и Н., като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл.13 Н. могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения. Такова е посоченото в чл.13, ал.1, т.1 от наредбата допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати в производствената дейност. Това възнаграждение може да се изплаща периодично- текущо, за годината или за друг определен между страните период. В случая уговорената в раздел ІV, т.2 на индивидуалния трудов договор годишна премия, представлява допълнително трудово възнаграждение, което е с непостоянен характер, тъй като е поставено в зависимост от определени условия-постигнати резултати от дружеството и преценка относно приноса на служителя, според изпълнението на индивидуалните задачи, при настъпването на които работодателят определя годишна премия. Даденото от въззивния съд разрешение, че за 2005 г. работодателят не е определил годишна премия, поради което не е налице основание за заплащане на претендираната сума е в съответствие с разпоредбата на чл.13, ал.1, т.1 Н..
По въпроса от кой момент настъпва изискуемостта на паричното вземане също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.358, ал.2, т.2 КТ изискуемостта на парични вземания се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. В настоящия случай, тъй като възнаграждението се дължи при настъпване на съответните условия за дадената финансова година, уговорени между страните в индивидуалния трудов договор, правилото е, че то се заплаща до приключване на същата и по изключение, най-късно в началото на следващата година. По този въпрос съдът не е дал отговор в противоречие с посоченото разрешение.
Предвид изложеното, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
На ответната страна не следва да се присъждат разноски за производството, тъй като не са представени доказателства такива да са направени.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 440 от 30.09.2010 г. по гр. дело № 553/2010 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: