О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 849
София, 2.08. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. Д. Ч. от гр. В., чрез пълномощника си адв. З от АК-Варна, против въззивно решение № 61 от 12.01.2009 г., постановено по в.гр.д. № 632/2008 г. на Варненския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 282 от 25.01.2008 г. на Варненския районен съд, постановено по гр.д. № 3011/2007 г., с което са уважени предявените от А. Ж. Ч. от гр. В., срещу П. Д. Ч., искове по чл. 99, ал. 1 СК/отм./, по чл. 106 СК/отм./ за упражняване на родителските права и издръжка на родените от брака две непълнолетни деца, по чл. 107, ал. 4 СК/отм./ за ползване на семейното жилище след развода, когато то е собственост на близки на единия съпруг. С обжалваното решение е изменено първоинстанционното решение в частта му, с която се определя начален момент на дължимост на издръжката, като за такъв е определен моментът на влизане в сила на решението. Изменено е първоинстанционното решение и в частта му, с която се определя срока, в който се предоставя на ищцата и децата ползването на семейното жилище, а именно до навършването на пълнолетие на всяко едно от двете деца.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Макар изрично да не е формулиран от жалбоподателя правния въпрос, обусловил изхода на спора, настоящата инстанция може да го конкретизира, с оглед разрешенията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., т.1, а именно – следва ли да бъде зачетено изрично заявеното желание на детето Д. да живее при баща си при определяне мерките за упражняване на родителските права след развода и във връзка с това двете деца да бъдат разделени. Останалите въпроси на жалбоподателя не са обуславящи изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касаят неправилност на решението, което е основание за евентуалното му касиране на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят е представил съдебни решения, както следва: решение № 516 от 30.12.2003 г. по гр.д. № 41/2003 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 1* от 27.10.2008 г. по гр.д. № 4774/2007 г. на V г.о. на ВКС и решение от 09.10.2008 г. по гр.д. № 486/2008 г. на СОС/не е влязло в сила/.
Ответникът по касационната жалба, А. Ж. Ч. , чрез повереника си адв. В от АК-Варна, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основания за допускането й до касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 106 и чл. 107 СК/отм./, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Предмет на касационно обжалване е второинстанционното решение в частта му, с която се възлага на майката упражняването на родителските права и ползването на семейното жилище, както и срока за ползването му. Въззивният съд е уважил искането на майката да й бъде предоставено упражняването на родителските права върху двете ненавършили пълнолетие деца като е приел, че в интерес на децата е те да живеят заедно с майката, тъй като тя разполага с по-високи морални и възпитателски качества непосредствено да ги гледа и възпитава в сравнение с тези на бащата. При преценката на обстоятелствата по делото, съдът е приел, че с оглед защита интересите на децата е те да живеят заедно, независимо от изрично заявеното желание на непълнолетното дете Д да живее при баща си, тъй като майката се явява родителят, по-пригоден да упражнява родителските права по отношение и на него. Интересът на детето винаги е конкретен и това се обуславя от конкретните обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни. При разрешаването на посочения въпрос съдът се е придържал към установените с Постановление № 1/12.11.1974 г. на Пленума на ВС критерии като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната съдебна практика. Този извод на съда е обусловил и извода му за ползване на семейното жилище, като е съобразил, че последното е собственост на родителите на съпруга и съобразно чл. 107, ал. 4 СК/отм./ е определил срок за ползването му.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ и решенията на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и са представени посочените по-горе съдебни решения на състави на ВКС, което в случая се явява основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа посочения по-горе правен въпрос, който е обуславящ изхода на делото относно определяне на мерките за упражняване на родителските права, а именно: следва ли да бъде зачетено изрично заявеното желание на детето Д. , 16 годишен, да живее при баща си при определяне мерките за упражняване на родителските права след развода и във връзка с това двете деца да бъдат разделени между двамата родители. Действително този въпрос е от значение за изхода на спора по този иск, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС, а именно с установените в Постановление № 1/12.11.1974 г. на Пленума на ВС критерии. Именно в съответствие с тези критерии и преди всичко с оглед интересите на двете деца да живеят и израстват заедно в обич и разбирателство, независимо от изрично заявеното желание на детето Д. да живее при баща си, съдът обсъждайки всички установени по делото обстоятелства, е приел, че майката се явява родителят, който следва да упражнява родителските права по отношение и на двете деца. За да се постанови разделяне на децата между двамата родители не е достатъчно само изричното им желание да живеят при единия родител, а е необходимо да са налице сериозни причини, като например голяма разлика във възрастта и липса на взаимни интереси и привързаност, продължително разделено живеене, напластена омраза спрямо единия родител, каквито обстоятелства по делото не са установени. Искът по чл. 107 СК/отм./ е обусловен от разрешаването на този по чл. 106 СК/отм./ и семейното жилище, което е собственост на родителите на мъжа, е предоставено със съответния справедлив срок за ползване на майката и децата. Отделен остава въпросът, че касаторът само се е позовал на основанието визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а направеното от него изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормите на чл. 106 и чл. 107 СК/отм./ са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има установена практика на ВКС.
Останалите наведените твърдения се отнасят по-скоро за евентуална неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, но същите не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
При този изход на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв. адв. възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 12.01.2009 г., постановено по в.гр.д. № 632/2008 г. на Варненския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 7* от 04.03.2009 г. на П. Д. Ч. от гр. В..
ОСЪЖДА П. Д. Ч. от гр. В. да заплати на А. Ж. К. от гр. В. направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 300/триста/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: