1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 622
С., 1.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми април, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 860 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор при Апелативна прокуратура [населено място], като представител на Прокуратурата на Република България, против въззивно решение № 313 от 05.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 305/2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, с което като е потвърдено решение № 39 от 30.06.2014 г. по гр.д. № 183/2014 г. на Великотърновския окръжен съд, са уважени предявените искове от Г. И. И. от [населено място] и К. Н. К. от [населено място] срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: по отношение на Г. И. И. за сумата от 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконно обвинение и сумите 26 449,38 лв. и 834,67 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение и разходи за гориво за пътуване, явяване и защита в досъдебното и съдебно наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, ведно със законните последици – лихви и разноски и по отношение на К. Н. К. за сумата от 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконно обвинение, приключило с постановление за прекратяване, тъй като извършеното деяние не съставлява престъпление, ведно със законните последици – лихви и разноски. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че се касае за основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправните въпроси, обусловили изхода на делото, уточнени от настоящата инстанция при условията на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, а именно – относно размера на обезщетението за неимуществени вреди и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; относно необходимостта при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение по см. на чл. 2, ал. 1, т. 3 З. да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата и настъпването на вредите, за които въпроси твърди, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е приложена без да са обсъдени всички относими обстоятелства и доказателства. Позовава се на задължителна съдебна практика, която представя – ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба Г. И. И. от [населено място] и К. Н. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Й. Й. от АК-Велико Т. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват касационната жалба срещу въззивното решение като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, оценяеми искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 З., с цена над 5 000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищците Г. И. и К. К. са били привлечени като обвиняеми с постановление от 01.09.2009 г. за престъпление по чл. 206, ал. 3, пр. 1, вр. с ал. 1 и чл. 20 НК, за което са били оправдани с присъда от 24.02.2011 г., която е била отменена от въззивния съд с решение № 99 от 16.08.2011 г. и делото е върнато на Д. районна прокуратура. С постановление от 20.02.2012 г. наказателното производство по отношение на К. К. е било прекратено, поради липса на доказателства за извършено от него престъпление, а Г. И. с постановление от 09.01.2012 г. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 217, ал. 4, вр. с ал. 1 НК, за което е бил оправдан с влязло в сила решение на въззивния съд на 21.06.2013 г. Съдът е приел, че наказателното производство в досъдебна и съдебна фаза спрямо ищеца И. е продължило три години, два месеца и три дни, а спрямо ищеца К. – една година, 10 месеца и 11 дни, като взетата мярка за отклонение и по отношение и на двамата е „подписка”. При тези фактически данни, съдът е приел, че по отношение и на двамата ищци е налице фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 З., като в резултат на незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът Г. И. е бил оправдан, а по отношение на ищеца К. К. наказателното производство е било прекратено, и двамата са претърпяли неимуществени вреди, изразяващи се в преживени срам и неудобство в професионален и личен план, в изпитаните напрежение, страх, липса на спокойствие, във влошено здравословно състояние, за репарацията на които е определил на ищеца И. сумата от 30 000 лв., а на ищеца К. сумата от 15 000 лв., със законните последици, които вреди са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото срещу тях наказателно производство. На ищеца И. е присъдил и сумите 26 449,38 лв. и 834,67 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение и разходи за гориво за пътуване, явяване и защита в досъдебното и съдебно наказателно производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда със законните последици.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че поставеният материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди. С обжалваното решение поставеният материалноправен въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в на ВКС, изразена в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и в постановени решения от ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 132 от 29.04.2011 г. по гр.д. № 645/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., поради което по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до поставения правен въпрос да се изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата и настъпването на вредите, така както е формулиран той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не обосновава общото основание за допускане на касационното обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Във връзка с присъдените на ищеца имуществени вреди, не е поставен правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това обаче, следва да се отбележи, че в тази част приетото от въззивния съд е в съответствие със задължителната съдебна практика. Така в решение № 126 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 55/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 355 от 03.08.2010 г. по гр.д. № 1651/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 843 от 23.12.2009 г. по гр.д. № 5235/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че липсата на процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените разходи от него в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение съгласно чл. 4 З..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 313 от 05.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 305/2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, в частта му, с която е уважен искът на Г. И. И. от [населено място] и К. Н. К. от [населено място] срещу Прокуратурата на РБ, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З., съответно за сумите 30 000 лв. и 15 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение, по касационна жалба с вх. № 5376 от 18.12.2014 г. на Прокуратурата на РБ.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 313 от 05.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 305/2014 г. на Великотърновския апелативен съд, ГК, в останалата му обжалвана част.
Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: