Р Е Ш Е Н И Е
№ 898
София, 14.01.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІI г.о. в публично заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и девета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Любка Богданова
Светла Димитрова
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д.N 1676 по описа за 2009 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.218а, ал.1, б.”а”ГПК /отм./ вр. § 2, ал.3 ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. В. Д. и на Г. Х. Д. и двете от гр. С. срещу въззивно решение № 412 от 10.12.2007 год. по гр.д. № 1758/2003 год. на Софийски градски съд, с което е допусната съдебна делба на дворно място, представляващо УПИ ХІV-1120, кв.63 по плана на гр. С., м. “Манастирски ливади”, с площ от 605 кв.м. между съделителите и при части: 1/4 ид.ч. за Д. К. С.; 1/4 ид.ч. общо за Б. Б. П. и К. Б. П.; ? ид.ч. за С. В. Д. и ? ид.ч. за Г. Х. Д..
В двете касационни жалби изложението на касационните основания е идентично. Поддържа се, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано- отменителни основания по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК /отм./.
Ответникът по касационните жалби- Д. К. С. изразява становище, решението като правилно да се остави в сила. Останалите ответници не изразяват становище.
По подадените касационни жалби Върховният касационен съд, IІІ г.о. намира следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл.218в, ал.1 ГПК /отм./ и отговарят на изискванията по чл.218в, ал.2 ГПК /отм./, поради което са процесуално допустими. Разгледани по същество те са неоснователни.
С обжалваното решение Софийски градски съд е допуснал до съдебна делба следният недвижим имот: на дворно място, представляващо УПИ ХІV-1120, кв.63 по плана на гр. С., м. “Манастирски ливади”, с площ от 605 кв.м.
Производството е делбено, в първа фаза-по допускането.
Д. К. С. е предявил срещу Б. Б. П., К. Б. П., С. В. Д. и Л. В. Д. / почина в хода на производството и заместена от законния й правоприемник- Г. Д. / иск за делба на дворно място, съставляващо УПИ ХІV-1120, кв.63 по плана на гр. С., м. “Манастирски ливади”, с площ от 605 кв.м. Правата си в съсобствеността Д. С. е основал на извършена в негова полза прехвърлителна сделка по Н. А. № 75/1999 год., по която са прехвърлени права и на ответниците Д, а правата на останалите ответници са по дарение, извършено с Н. А. № 29/2000 г. Жалбоподателите са подържали, че не е налице съсобственост с ответниците по касационната жалба върху делбения имот, тъй като прехвърлителната сделка по представения нотариален акт от 1997 год., по която праводателят им В. Д. е прехвърлил ? ид.ч. от имота на И. Н. Г. е недействителна, поради което и последваща сделка по нот.акт от 1999 г., от която останалите съделители черпят права не е породила правни последици. Подържали са, че сключеният между В договор за покупко-продажба на ? ид.ч. от делбения имот е нищожен на основание чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, както и че е нарушена разпоредбата на чл.23 СК /отм./.
За да допусне делбата на недвижимия имот между съделителите въззивният съд е приел, че праводателя на жалбоподателите В. Д. през 1980 г. е придобил на лично основание, макар и по време на брака му с Г. Д. недвижимия имот, тъй като прехвърлянето е безвъзмездно /чрез дарение/. На 19.11.1997 г. той е прехвърлил на И. Г. ? ид. ч. от имота и му е учредил право да построи четириетажна жилищна сграда в съсобствения имот. Сделката е материализирана в нот.акт № 47/1997 г. С последваща сделка по нот. акт № 90/1999 г. Иван Г. е прехвърлил придобитата от него ? ид.ч. от имота на Д. С. и на Б. П. по време на брака му с К. П. На 28.07.2000 г. Виктор Д. е надарил дъщерите си С. Д. и Л. Д. със своята ? ид.ч. от имота. Димитров е починал през 2002 г. и е оставил за наследници дъщерите си и съпругата Г. В хода на производството е починала Л. Д. , която е оставила за свой наследник майка си Г. Изложил е съображения, че продажбата по Н. А. № 47/97 год. има прехвърлително действие и И. Г. , приобретател по сделката е станал собственик на прехвърлената му ? ид.ч. от дворното място, затова и последваща сделка, с която е прехвърлил на Д. С. и Б. П. придобитата ? ид.ч. легитимира последните като собственици на по ? ид.ч.
Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно.
Правилен е изводът на въззивния съд, че между страните по делото е налице съсобственост подлежаща на делба. Сключената между В сделка по нот.акт № 47/1997 г. е действителна и е породила правни последици. Поддържаното от жалбоподателите и пред настоящата инстанция оплакване, че сделката е нищожна, тъй като В. Д. е бил недееспособен към момента на сключванетой, поради което тя не е породила правно действие е неоснователно.
Възражението, за недействителност на договора за покупко-продажба от 1997 г., с който В. Д. е продал на И. Г. ? ид.ч. от делбения имот е обосновано с факта, че състоянието на прехвърлителя към момента на сключването му било такова, че той не е могъл да разбира и ръководи действията си, т.е. не могъл да се грижи за своите права и интереси. С оглед наведените факти относно дееспособността на прехвърлителя въззивният съд е приел, че те не обосноват фактическия състав за нищожност на сделката по чл.26, ал.2 ЗЗД, а на унищожаемост по чл.31 ЗЗД.
Сделката не може да се квалифицира като нищожна, поради липса на съгласие по чл.26, ал.2 ЗЗД, защото при тази хипотеза законът има предвид съзнателна липса на воля, а в случая сделката е сключена от дееспособно лице, което към момента на сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Ето защо доводите за нищожност на същата на основание чл.26, ал.2 ЗЗД са неоснователни. Въведените твърдения относно дееспособността на В. Д. обосноват фактическия състав на чл.31 ЗЗД. Искът и възражението за унищожаване на договор не може да бъде съединен с иска за делба, защото се касае не до установяване на един факт, а до упражняване на едно потестативно право. Както е посочено в разясненията в т. 3 от Постановление № 7/73 ПВС в първата фаза на делбата по реда на чл. 281 ГПК /отм./ не могат да се съединяват с делбения иск и конститутивни искове, с които се създава нова по характер съсобственост, различна от законните дялове към този момент. Законосъобразно въззивната инстанция е приела според фактическите твърдения на жалбоподателите, свързани с недееспособност на праводателя В. Д. към момента на сключване сделката, че те не обосновават извод за нищожност.
Жалбоподателите поддържат, че в нарушение на закона- чл. 23 СК от 1985 год. въззивният съд приел, че продажбата по Н. А. № 47/1997 год. е действителна. Поддържа се, че разпореждането е извършено със семейно жилище от съпруга собственик без съгласието на другия съпруг.
Въззивният съд е приел, че сделката не е сключена в нарушение на нормата на чл.23 СК /отм./, тъй като към момента на сключването й няма данни в дворното място, предмет на сделката и на делбата да е имало жилищна сграда.
Изводът е правилен и основан на събраните по делото доказателства. По делото не е установено в процесното място да е имало сграда, респ. жилище, за което се твърди че е семейно. Според договора за дарение, с който В. Д. се е легитимирал като собственик при сключване на договора за покупко-продажба в мястото е имало единствено тухлена барака. Други данни по делото за наличие на жилищна сграда в имота няма. Според твърденията на жалбоподателката Г. Д. по време на брака й с В. Д. построили в процесния имот къща, която Д. разрушил през м. октомври 1997 г., а атакувана сделка е сключена на 19.11.1997 г. Семейният кодекс от 1985 г. с чл.23 е въвел едно ограничение на собствеността, като за валидността на сделката се изисква съгласието и на съпруга несобственик. Сделката на разпореждане със семейното жилище извършено от съпруга собственик без съгласие на другия съпруг е нищожна, и тази нищожност не поражда правни последици. Това ограничение за разпореждане се отнася само до семейното жилище , лична собственост на единия съпруг. В случая по делото не е установено, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба през 1997 г. в дворното място, предмет на договора е имало сграда, която е била семейното жилище на прехвърлителя и съпругата му. Решението на въззивния съд с което е прието, че разпоредителната сделка по отношение дворното място е действителна, е постановено при точно приложение на материалния закон- чл.23 СК /отм./.
По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че решението на въззивния съд е правилно. Постановено при точно приложение на материалния закон, същото е обосновано, поради което не са налице основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б.”в”ГПК /отм./ и то ще следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл.218ж ал.1 ГПК /отм./ Върховният касационен съд,състав на ІІI г.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 412 от 10.12.2007 год. по гр.д. № 1758/2003 год. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: