Определение №848 от 27.11.2017 по гр. дело №2011/2011 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 848

С. 27.11.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на дeсети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П. ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2011 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. Г. К. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 1176 от 23.02.2017г. по в.гр.д. № 2442 по описа за 2016г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 29.12.2015г. по гр.д. № 17987/2013г. на Софийски районен съд като е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.150, във вр. чл.262 КТ против [фирма] за сумата 117 904лв., възнаграждение за положен извънреден труд за периода 1.07.2008г. – 10.07.2012г., ведно със законната лихва от 23.04.2013г. и са присъдени разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
В представеното към касационната жалба изложение касаторът [фирма] формулира следните въпроси, които поставя с оглед основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК:
1.„Следва ли часовете труд, положени в работни дни, извън установеното за работника или служителя работно време, при ненормиран работен ден, в случаите когато отработеното време надвишава значително компенсацията, предоставена с времето на допълнителния платен годишен отпуск, да се третират като извънреден труд по смисъла на чл.263 КТ”? и
2. „Допустимо ли е доказването на извънреден труд, в случаите на твърдяно надвишаване на компенсацията с допълнителен платен годишен отпуск, при работа извън рамките на установеното за работник или служител работно време, в случаите на въведен ненормиран работен ден и в кои случаи е допустимо това доказване.
Отделно, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като твърди, че изводът, направен във въззивния акт относно наличието на въведен в ответното дружество ненормиран работен ден е в противоречие с установената съдебна практика, съгласно която подобен извод може да бъде направен при наличие на две условия при кумулативност – акт на работодателя и провеждане на консултации, защото в случая подобни консултации не били направени. Позовава се на решения № 75 от 29.03.2011г. по гр.д.№ 812/2010г. на ІІІ г.о., № 99 от 25.04.2014г. по гр.д.№ 4423/2013г. на ІV г.о.
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответното дружество оспорва нейната допустимост и основателност. Счита, че посочените от касатора въпроси не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, които са, че по делото не е установено ищецът да е полагал извънреден труд. Счита, че на поставените на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК въпроси, отговорите се съдържат в закона. Излага подробни доводи за неоснователност на наведените доводи за неправилност на постановения въззивен акт по чл.281 ГПК. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 480лв., реалното заплащане на които установява с договор за правна защита и съдействие от 11.06.2017г., фактура № 191 от 20.04.2017г. и извлечение от сметка за получено адвокатско възнаграждение по посочената фактура.
Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Съображенията:
Ищецът е работил в ответното дружество за периода 6.12.2007г.- 10.07.2012г. на длъжност „Мениджър доставчик”. Първоначално сключеният му трудов договор е бил с уговорено работно време 8часа, при петдневна работна седмица. С допълнително трудово споразумение от 3.02.2010г., считано от 1.01.2010г. работното време е променено на ненормирано, при петдневна работна седмица. Съгласно чл.8 от Правилника за вътрешния трудов ред /в сила от 1.01.2010г./, работният ден е от 9.00ч.до 17.30ч., ако неотложни задачи не налагат неговото удължаване, но не по-късно от 21.45ч. Като е твърдял, че за периода 1.07.2008г.-10.07.2012г., ежедневно е полагал извънреден труд за времето от 17.30ч.до 21.00часа е предявил настоящия иск за заплащане на възнаграждение.
В. съд е приел същия за неоснователен – за периода от три години преди подаване на исковата молба /от 1.07.2008г. до 23.04.2010г./, с оглед направеното от ответната страна възражение, поради погасяване по давност, а за останалия период /23.04.2010г. до 10.07.2012г./ с оглед въведената организация на работното време,при която длъжността на ищеца е била включена в списъка на длъжностите на ненормиран работен ден, за компенсиране на което е определен допълнителен платен годишен отпуск в размер на 26 работни дни и изрично предвиденото задължение за служителите с ненормиран работен ден, при необходимост да изпълняват трудовите си задължения и след изтичане на редовното работно време. На това основание, въззивният съд не е счел за релевантни възраженията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения досежно несъбрани доказателства във връзка с електронната поща на ищеца и приложение на чл.161 ГПК. Отделно е посочил, че възприема мотивите на районния съд за липса на установяване от страна на ищеца, че е налице полагане на извънреден труд. Като неоснователни е преценил доводите за прилагане на смесен режим на работа – на разстояние в предприятието по чл.107з ал.6 т.1 КТ, поради липса на доказателства подобна уговорка да е съществувала в сключения индивидуален или колективен трудов договор.
Имайки пред вид посочените мотиви, настоящият съдебен състав намира, че поставените от касатора въпроси, доколкото съдържат условие, което не е прието за установено от въззивния съд /че ищецът е полагал часове труд, в работни дни, извън установеното му работно време/, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /не са от значение за изхода на спора/ и второ, защото не е налице посоченото от касатора специално основание – въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченото специално основание не е налице, когато по постановеният въпрос е налице установена практика. В случая – отговорът на поставените въпроси може да бъде изведен от решения № 75 от 29.03.2011г. по гр.д.№ 812/2010г. ІІІ г.о., № 99 от 25.05.2014г. по гр.д.№ 4423/2013г. ІV г.о., в които е прието, че работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден е редовно работно време и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден. Следователно – безспорният факт, че трудът е полаган при ненормирано работно време /както е в случая/ изключва възможността да се установява, че реално отработеното време надвишава значително компенсацията, предоставена с времето на допълнителния платен годишен отпуск, поради което следва да се третират като извънреден труд.
Извън изложеното следва да се има пред вид, че извънредният труд може да се полага в две хипотези – по разпореждане на работодателя или на овластено от него лице или без такова разпореждане, но със знанието на работодателя или на овластеното лице. При втората хипотеза, тъй като законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника или служителя, който по своя инициатива полага работа в повече от установеното работно време, знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице, че работника или служителя полагат извънреден труд не се предполага /вж. реш.№ № 14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о./ В тежест на работника или служителят е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, в това число и свидетелски. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото е установяването или не на положен извънреден труд /вж.реш.№ № 14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о./ Възнаграждение за такъв не може да се присъди при липса на ангажирани от работника или служителя надлежни доказателства /каквито са мотивите на въззивния съд в конкретния случай, а настоящата инстанция следва да ги възприеме, тъй като не може да извършва в настоящето производство проверка за тяхната правилност/.
Относно второто посочено от касатора основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, следва да се посочи че същото не е налице. Съгласно т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – за да е налице противоречие с практиката на ВКС, следва поставеният от касатора въпрос да е разрешен от въззивният съд в противоречие с даденото по същия въпрос разрешение в цитираните от касатора решения на ВКС. В случая това не е така. Цитираните решения № 75 от 29.03.2011г. по гр.д.№ 812/2010г. ІІІ г.о., № 99 от 25.05.2014г. по гр.д.№ 4423/2013г. ІV г.о. са постановени по въпроси, касаещи предпоставките, на които следва да отговаря положения труд, за да се счете, че е налице хипотезата на ненормиран работен ден по смисъла на чл.139а КТ и разграничаването му от извънредния труд по чл.143 КТ и за редът за определянето на длъжностите на работниците и служителите, за които се установява ненормиран работен ден. В случая възражението за липса на предпоставките за упражняване на труд на ненормиран работен ден за първи път е направено пред касационната инстанция, не е било предмет на обсъждане от въззивния съд и не е включено в предмета на спора.
С оглед направеното искане, изхода от спора и на основание чл.78 ал.2 ГПК, в полза на ответната страна следа да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 480лв., съгласно т.3.1.2 от сключения договор за правна защита и съдействие от 11.06.2017г. /2 900лв.без ДДС за касационната инстанция/.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1176 от 23.02.2017г. по в.гр.д. № 2442 по описа за 2016г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА К. Г. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място][жк]бл.422 вх.А ет.2 ап.5 да заплати на [фирма] [населено място] [улица], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителите С. и Б. сумата от 3 480лв. /три хиляди четиристотин и осемдесет лева/, разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.

Scroll to Top