О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
София, 02.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЛИДИЯ РИКЕВСКА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 362/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Л. А. в качеството й на процесуален представител на Б. ставропигиална света обител “У. Б.”- Б., представляван от Агатонийския епископ Б. / В. И. Д./ – игумен, против решение № 305 от 05.01.2011 г. по в.гр.д. № 443/2010 г. на Смолянския окръжен съд. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на въззивното решение като необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване, тъй като правният въпрос, който е от значение за изхода на спора, е разрешаван противоречиво от съдилищата, а също така е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на решение № 1067 от 02.08.2008 г. по гр.д. № 3302/07 г. на Окръжен съд- Пловдив, решение № 959 от 19.11.2008 г. по гр.д. № 4420/07 г. на ВКС, І г.о. и решение № 1984 от 02.12.2009 г. по в.гр.д. № 984/09 г. на Окръжен съд Пловдив.
Ответникът по касация [община] в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено частично решение № 45 от 06.07.2010 г. по гр.д. № 36/05 г. на Чепеларския районен съд и в отменената част е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Б. ставропигиална света обител “У. Б.”- Б., [населено място], общ. А., представлявана от Агатонийския епископ Б.- В. И. Д., че [община] към момента на национализация на горите е била собственик на гора с площ 2 351.155 дка, находяща се в землището на [населено място], общ. Ч., в местностите гора “П.” и гора “П.”, с наименование по КВС “И.” и “М.”, с общи външни граници: от изток – землищни граници на [населено място], [населено място] и [населено място], от юг – билото на старата мандра и земеделски земи, от север- стария път от [населено място] за [населено място], от запад- дере, разделящо спорната гора и общинската гора на [община], съставляващи имоти с кад № 352001 с площ 22.569 дка, имот № 095183 с площ 3.478 дка, имот № 095184 с площ 3.282 дка, имот № 000118 с площ 363.578 дка и имот № 095173 с площ 17.018 дка.
След подробно обсъждане на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че Павелската селска община е закупила от държавата част от планината “П.”, като е декларирала същата на свое име през 1929-1930 г. и 1933-1934 г. За да обоснове този извод, въззивният съд се е позовал на решение на VІІ- то Обикновено народно събрание от 20.11.1883 г., утвърдено с Указ № 5 от 15.12.1893 г. и обнародвано в ДВ бр. 3/ 05.01.1894 г., съгласно което “Правителствената планина, називаема “П.” … да се откупи от жителите на [населено място] срещу 2 лева за всеки един декар, която сума да се изплати на държавното съкровище в разстояние на 10 години”, както и на както и на влязлото в сила решение № 273 от 01.06.1908 г. по гр.д. № 188/1906 г. на Пловдивския апелативен съд, с което Павелската община е призната за собственик на гора с пространство 1000 уврата в планината “П.” при описани граници и Б. манастир “С. Б.” е осъден да предадена на Павелската община владението върху този имот.
По отношение на планината “П.” въззивният съд е приел, че същата е станала общинска собственост на основание чл. 1, ал.3 от Закона за продаване на някои държавни гори в Станимашка околия, който след изменението в ДВ бр. 247/1923 г. предвижда да се отстъпят без заплащане, като общински: а/ на [населено място]- гората П./ С./ в землището на [населено място], при описани в тази точка граници. Въз основа на заключенията на изслушаните по делото съдебно- технически експертизи въззивният съд е приел за установено, че от възстановените от ПК- Ч. на Б. света обител имоти по реда на чл. 4, ал.2 ЗВСГЗГФ в нови реални граници, в планината “П.” попадат 2 903 дка. Около 1393 дка попадат в имота, предмет на решението по гр.д. № 188/1906 г. на Пловдивския апелативен съд. Оттук е заключил, че спорните имотите неправилно са били възстановени от ПК- Ч. на Б. света обител на основание чл.4, ал.2 ЗВСГЗГФ, тъй като не са от държавен горски фонд, а са собственост на Община – Ч.. Като допълнителен аргумент е посочил и това, че приложеният към заявлението на ответника за възстановяване на горите Списък на горите, които притежава Ставропигиалният манастир “Св. Б.” не е от категорията на посочените в чл. 13, ал.3 ЗВСГЗГФ писмени доказателства, тъй като изхожда от заявителя и не може да го легитимира като собственик на претендираните за възстановяване гори към момента на национализацията на горите.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът твърди, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване, тъй като правният въпрос, който е от значение за изхода на спора, е разрешаван противоречиво от съдилищата, а също така е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не посочил конкретно този правен въпрос. Изложението съдържа оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон, както и анализ на събраните по делото доказателства, като почти дословно възпроизвежда съдържанието на касационната жалба. Тези пороци не се обхващат от приложното поле на чл. 280, ал.1,т.1-3 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
Ако се приеме, че правният въпрос, по който се иска да се произнесе касационната инстанция е “за придобивните основания, доказването на правото на собственост върху гори и земи от горския фонд, както и възстановяването на право на собственост в нови реални граници по реда на ЗВСГЗГФ”, то той е поставен твърде общо, без да се свърже с конкретиката на настоящия правен спор и с тълкуването на определена правна норма. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалният въпрос, като обща предпоставка за достъп до касационното обжалване, е винаги конкретен, включен в предмета на делото и обуславя пряко или косвено решаващите изводи по спора. Касационната инстанция няма задължение да извлича този въпрос от доводите в касационната жалба и изложението към нея. Правният въпрос следва да бъде посочен от жалбоподателя, който, съгласно чл. 284, ал.3, т.1 ГПК следва да представи точно и мотивирано изложение на основанията за касационно обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, по който въззивния съд се е произнесъл, както е в настоящия случай, е достатъчно основание за недопускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 305 от 05.01.2011 г. по в.гр.д. № 443/2010 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: