2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 191
София, 16.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4607/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 87 от 27.10.2017 г./.
С решение № 84 от 28.02.2017 г. по гр. д. № 812/2016 г. на Смолянския районен съд е признато за установено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, че К. Д. Ф. е собственик на първия етаж от двуетажна сграда с идентификатор 49014.501.134.2 по КККР на [населено място] с площ 33 кв. м., като искът в частта за осъждане на ответницата да предаде на ищцата владението на първия етаж от сградата е отхвърлен; със същото решение искът с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлен както в установителната, така и в осъдителната част, по отношение на втория етаж от същата сграда.
С решение № 304 от 03.07.2017 г. по в. гр. д. № 171/2017 г. на Смолянския окръжен съд първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която ищцата е призната за собственик на първия етаж от сградата с идентификатор 49014.501.134.2 , и в частта, с която искът по чл. 108 ЗС за втория етаж от сградата е отхвърлен.
В отхвърлителната част на иска за ревандикация на първия етаж първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от двете страни. Жалбите са в срока по чл. 283 ГПК и имат за предмет въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с договор за дарение, сключен с н. а. № 130/2015 г., ищцата К. Д. валидно е придобила правото на собственост върху първия етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор 49014.501.134.1.
Предмет на спора е двуетажна сграда с идентификатор 49014.501.134.2 и застроена площ 33 кв. м., която също е дарена на ищцата с н. а. № 130/2015 г. Установено е, че спорната сграда е изградена на северната фасада на двуетажната жилищна сграда с идентификатор 49014.501.134.1 и представлява пристройка към нея на два етажа. Първият етаж на пристройката е функционално свързан с първия етаж на жилищната сграда, собственост на ищцата, и през него се осъществява достъп до част от първия етаж; вторият етаж на пристройката е функционално свързан с втория етаж на жилищната сграда, собственост на ответницата и нейната сестра, и през него се осъществява достъп до част от втория етаж; частта от втория етаж на жилищната сграда, собственост на ответницата и сестра й, не би имала достъп и подход и не би било възможно да се обслужва, да съществува и да се използва без второто ниво на пристройката. Установено е и това, че освен в пристройката, на втория жилищен етаж няма санитарен възел – баня и тоалетна. Между първото и второто ниво на пристройката не съществува каквато и да е връзка или достъп, пристройката не е изграждана с цел да се ползва като самостоятелна жилищна сграда и не е била използвана като такава, което е и невъзможно предвид липсата на връзка между двете нива и с оглед на изградените на тези нива помещения и свързването на всяко от нивата със съответните жилищни етажи.
Въз основа на тези данни въззивният съд приел, че ищцата не е могла да придобие собствеността на спорната сграда, тъй като тя не представлява самостоятелен обект. Спрямо него приложение намира разпоредбата на чл. 98 ЗС – първото ниво на пристройката е неразделна част от първия жилищен етаж – собственост на ищцата, а второто ниво е неразделна част от втория жилищен етаж – собственост на ответницата.
Въззивният съд проследил и легитимацията на ищцата върху предмета на спора, произтичаща от договора за дарение по н. а. № 130/2015 г., както и от легитимиращия прехвърлителката й н. а. № 269/1990 г., включително извършените през 1985, 1988 и 1990 г. доброволни делби между наследниците на общия на страните наследодател и приел, че с договора от 1990 г. М. Г. А. -праводателка на праводателката на ищцата, не е могла да придобие собствеността на стопанска сграда от 98 кв. м., тъй като не се установява такава сграда да е съществувала в имота. Доколкото би била налице частична идентичност между стопанска сграда с площ от 98 кв. м. и съществувала стопанска сграда, залепена на северната фасада на жилищната сграда, то към 1990 г. стопанска сграда /с площ 33 кв. м. по плана от 1948 г. и 24 кв. м. по плана от 1965 г./ не е съществувала. Не е съществувал втори етаж от тази стопанска сграда, тъй като още в договора от 1985 г. се сочи, че наследодателят на ответницата е получил втория жилищен етаж и терасата, както и свидетелите установяват, че преди 1990 г. е била изградена терасата към втория етаж, а към 1990-1991 г. тази тераса е включена в пристройката към втория етаж и съставлява второ ниво на процесната сграда. По тези съображения въззивният съд заключил, че праводателката на ищцата не е могла валидно да придобие собствеността на несъществуваща стопанска сграда с н. а. № 269/1990 г. и не е могла валидно да прехвърли на ищцата собствеността на спорната сграда с н. а. № 130/2015 г.
По касационната жалба на ищцата:
Ищцата е обжалвала въззивното решение в частта по отхвърления иск по чл. 108 ЗС с предмет втория етаж от сградата с идентификатор 49014.501.134.2.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката на първо място е поставила въпроса за процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички доказателства, доводи, възражения и въпроси, посочени в становищата на страните. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. по гр. д. № 1/1953 г. на Пленума на ВС.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като от мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил представените доказателства и доводи относно съществуването и придобиването на спорната сграда. Така, обсъдени са всички представени договори за доброволна делба, включително договорът от 1990 г., н. а. № 269/1990 г., н. а. № 130/2015 г., удостоверението по пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, чието оспорване съдът приел за основателно, нанасянето на стопанска сграда в плана от 1948 г. и в този от 1965 г. Удостоверението за идентичност № 374/19.08.2015 г. няма касателство със спорната сграда, тъй като в него става дума за идентичност на поземлени имоти, който въпрос не е стоял като спорен по делото. Въззивният съд е анализирал и цялата легитимация на ищцата, произтичаща от правни сделки. И тъй като нотариалните актове за дарение от 1990 г. и 2015 г. съставляват диспозитивни, а не свидетелствуващи документи в частта относно прехвърлителните сделки, неоснователно се твърди в изложението, че те се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което било недопустимо опровергаването на съдържанието им със свидетелски показания. С материална доказателствена сила разполага удостоверителният документ – в случая удостоверението по пар. 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, но същото е било оспорено и съдът, както бе посочено, е приел оспорването за основателно. Удостоверението на идентичност не касае спорната сграда, което също бе вече отбелязано. Не се установява въззивният съд да е тълкувал превратно заключението на вещото лице, което установява наличие на плевня в плана от 1948 г. с площ от 33 кв. м. и паянтова сграда от 24 кв. м. в плана от 1965 г., но не и на сграда с такава /или подобна/ характеристика, но с площ от 98 кв. м. Обсъждането на данните от експертизата в съвкупност със записа в договора за доброволна делба от 1985 г., че в дял на М. Г. А. се поставя и обор, не може да доведе до извод, различен от направения в обжалваното решение, а именно, че към 1990 г. такава сграда с площ от 98 кв. м. не е съществувала, включително и ако се разсъждава за това дали става въпрос за застроена или за разгъната застроена площ, в каквато насока данни по делото няма. Ирелевантно за спора е наличието или липсата на учредено право на строеж по реда на чл. 56, ал. 2, т. 1 З. /отм./ в полза на наследодателя на ответницата, на когото е било издадено разрешение за строеж, тъй като фактите в тази насока не са послужили за формиране от въззивния съд на решаващите му изводи по съществото на спора.
На второ място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на решение № 270 от 18.10.2011 г. по гр. д. № 1232/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; решение № 552 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 807/2009 г. на ВКС, І-во г. о. и решение № 27 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 2072/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о. Жалбоподателката акцентирана на приетото в съдебната практика, че и при спазена административна процедура по разрешаване на строителството учредяването на вещното право на строеж върху съсобствена земя не поражда правни последици, ако съгласие за това не са заявили всички съсобственици на земята, и съгласието не е вписано в нотариалните книги съгласно чл. 56, ал. 3 З. /отм./.
Според т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното въззивно решение. В разглеждания случай въпросът дали на наследодателя на ответницата по иска е било валидно учредено право на строеж не е включен в предмета на спора. Действително, въззивният съд е обсъдил издаденото на името на Н. Г. Н. разрешение за строеж № 430/30.11.1989 г. за пристройка към жилищната сграда съгласно одобрен архитектурен проект и дадена строителна линия, но от тези данни не е направил извод притежателят на строителните книжа да е станал суперфициарен собственик на втория етаж на пристройката. Обсъдил ги е в съвкупност с останалите писмени и гласни доказателства и е заключил, че второто ниво на пристройката е неразделна и необходима част от втория жилищен етаж, както и първото ниво на пристройката е неразделна част от първия жилищен етаж – фактическо положение, установено и прието от преките наследодатели на страните още от 1989-1990 г. до предявяване на иска, което е наложило извода за несамостоятелност на спорната постройка като обект на правото на собственост. Следователно, не се установява разгледаният в съдебната практика въпрос да е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
По касационната жалба на ответницата по исковете:
Ответницата е обжалвала въззивното решение в уважената част на иска по чл. 108 ЗС с предмет първия етаж от сградата с идентификатор 49014.501.134.2.
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката на първо място е изложила доводи за недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. Твърди, че окръжният съд: а/. се е произнесъл по непредявен иск, потвърждавайки решението на районния съд; б/. недопустимо е изменил и допълнил произнасянето на районния съд по непредявения иск, без да упражнява правомощията си за пълна или частична отмяна на решението; в/. се е произнесъл по иска при липса на правен интерес за ищцата от произнасянето; г/. се е произнесъл относно принадлежността на право на собственост върху присъединената вещ – сграда с идентификатор 49014.501.134.2, което е производно от друго право на собственост върху главната вещ – сграда с идентификатор 49014.501.134.1, без последното да е било предмет на делото. Във връзка с последния довод жалбоподателката поставя следните въпроси, за които твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване: 1. допустимо ли е да се предяви и разгледа иск за правото на собственост върху несамостоятелна по естеството си вещ – принадлежност или присъединена вещ по смисъла на чл. 97 и 98 ЗС, без при това ищецът да е предявил и иск за установяване на правото на собственост върху главната вещ; 2. правото на собственост върху вещта – принадлежност или присъединена вещ по смисъла на чл. 97 и 98 ЗС, и правото на собственост върху главната вещ, към която принадлежи вещта-принадлежност или присъединена вещ, самостоятелни права ли са или се касае до едно единно право на собственост по отношение и на двете вещи.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В разглеждания случай не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо.
Въззивният съд не е процедирал в противоречие с принципа на диспозитивното начало – чл. 6 ГПК, тъй като е определил предмета на спора в съответствие с твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и заявеното от ищцата искане, а именно: сграда с идентификатор 49014.501.134.2 и брой етажи – два. Установеното фактическо и правно положение: че първото ниво на пристройката е неразделна част от първия жилищен етаж, а второто ниво е неразделна и необходима част от втория жилищен етаж, е наложило правния извод за приложение нормата на чл. 98 ЗС, което съставлява произнасяне в рамките за защита на заявеното спорно право, а не по непредявен иск, както твърди жалбоподателката. Същевременно извън правомощията на съда, разглеждащ спора по същество, е да се произнася по принадлежността на вещ, която не е част от предмета на спора, а именно двуетажната жилищна постройка, съставляваща сграда с идентификатор 49014.501.134.1. След като в хода на делото е установено, че пристройката е неразделна част от съответните етажи на жилищната сграда, но последната не е част от спорния предмет, не съществува пречка съдът да се произнесе по принадлежността на правото на собственост върху несамостоятелната вещ, без това произнасяне да е свързано по необходимост от разрешаване с диспозитив на спора по принадлежността на правото на собственост върху главната вещ. На следващо място – не е налице произнасяне по непредявен иск, а само пояснение с диспозитива на окръжния съд, в който е записано, че първият етаж от сграда с идентификатор 49014.501.134.2 е неразделна част от първи жилищен етаж на двуетажната жилищна сграда. Д., че обозначаването на последната е с погрешен идентификатор – 49014.501.134.2, вместо 49014.501.134.1, съставлява твърдение за допусната очевидна фактическа грешка, произнасянето по чието поправяне е в правомощията на въззивния съд, на когото и делото следва да се изпрати. На последно място – не се установява съдът в двете инстанции да е процедирал при липса на правен интерес от предявения иск. Действително, ответницата не е оспорила правата на ищцата върху първия етаж от пристройката, а и ищцата е твърдяла, че ответницата владее само втория етаж от сградата. Налице са обаче други действия на ответницата – а именно производство за отстраняване на непълноти и грешки в одобрените КККР на [населено място], засягащи сградите с идентификатори 49014.501.134.2 и 49014.501.134.1, инициирано по искане на ответницата и на трето за спора лице. Това е и формирало правния спор и е наложило установяването и разрешаването по съдебен ред на правата на страните върху първия етаж от пристройката.
Във връзка с допустимостта на обжалваното решение жалбоподателката е поставила цитираните два въпроса, по които иска допускане на касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата. Ето защо поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
На второ място в изложението е поставен въпросът: задължен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните. Жалбоподателката твърди, че този въпрос е разрешен при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие със следната съдебна практика на ВКС: 1. решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ІV-то г. о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро т. о., и решение № 173 от 03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ІІ-ро т. о. Повдигнатият въпрос намира своето обяснение в твърдението, че въззивният съд не се е произнесъл до оплакванията на ответницата за недопустимост на първоинстанционното решение в подадената от нея въззивна жалба. Тези оплаквания /с изключение на развитото в б. б/ от настоящите мотиви, както и на довода пред въззивния съд, че за първия етаж от пристройката съдът се е произнесъл по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вместо по чл. 108 ЗС/ се поддържат и в касационната жалба и в приложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Както бе посочено, не съществува вероятност въззивното, а и потвърденото с него първоинстанционно решение, да са недопустими. Това изключва всякакво основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Тук следва да се допълни, че съгласно т. 2А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. В разглеждания случай съдът е процедирал в съответствие с тази задължителна съдебна практика, като е признал правата на ищцата върху първия етаж от пристройката и е отхвърлил ревандикационната претенция в осъдителната й част.
С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са сторени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 304 от 03.07.2017 г. по в. гр. д. № 171/2017 г. на Смолянския окръжен съд.
Изпраща делото на Смолянския окръжен съд за произнасяне по довода на З. Н. В. за допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: