О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 125
София, 19.03.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на петнадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4173/2017 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция преди изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 20216 от 11.07.2017 г. на М. И. Б. и И. В. Б. чрез адв. С. Ив. С., подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивното решение № 909 от 08.06.2017 г. по в. гр. д. № 821/2017 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация В. С. П., Г. Д. Синева, К. Г. А., С. Г. С., М. С. Г. и М. М. С. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 520 от 13.02.2017 г. по гр. д. № 15210/2015 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото им на собственост върху ПИ с идентификатор 10135.4501.470, с площ от 606 кв. м., находящ се в [населено място], местност „Ментеше” № 470, на основание давностно владение, осъществено в периода от 16.02.1990 г. до подаване на исковата молба на 08.12.2015 г.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че имотът, предмет на иска за собственост, се намира в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Ищецът М. Б. е наследник на лице с предоставено въз основа на акт на Министерския съвет право на ползване, което не е трансформирано в право на собственост, а ищцата И. Б. е негова съпруга.
Ответниците са наследници на В. К., на които с решение на поземлената комисия № 822 от 02.10.2001 г. е признато правото на възстановяване на собствеността върху притежаван преди кооперирането имот. Възстановяването на собствеността е извършено със заповед № ПР-01 от 04.02.2016 г. на кмета на район „В. В.”, издадена на основание пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Съобразно с принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си по исков ред, и установения в ЗСПЗЗ административен ред за възстановяване на собствеността, въззивният съд приел, че давността започва да тече от момента, в който обектът на собственост е надлежно индивидуализиран в съответния индивидуален административен акт. По отношение на имоти като спорния, находящи се в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, придобивна давност срещу лицата, заявили за възстановяване право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, започва да тече от момента на издаване на заповедта по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. В случая правото на собственост е възстановено едва на 04.02.2016 г. и придобивната давност е започнала да тече от този момент. Ето защо ищците, макар да са упражнявали и да продължават да упражняват фактическа власт върху имота, не са могли да придобият собствеността, независимо от продължителността на осъществяваното от тях владение.
В касационната жалба ищците поддържат, че е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, като съдът не е извършил преценка за материална законосъобразност /косвен съдебен контрол/ на решението за възстановяване правото на собственост, което е довело до необосновани изводи и нарушение на материалния закон. Считат, че решението от 2001 г. за признаване правото на възстановяване на собствеността противоречи на решението по гр. д. № 1627/2006 г. на Варненския районен съд по предявен срещу касаторите отрицателен установителен иск за собственост, и съдът е следвало, съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК, да извърши косвен съдебен контрол при конкуренция на два реституционни акта. Позовават се на ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС и определение № 247 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 2998/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Касаторите се позовават и на Постановление на Пленума на ВС № 6/1974 г. и развиват съображения, че са добросъвестни владелци. Искат обжалваното решение да бъде отменено и предявеният иск – уважен, или делото да се върне на въззивния съд при условията на чл. 293, ал. 3 вр. чл. 294 ГПК.
Относно допустимостта на касационното обжалване касаторите се позовават както в касационната жалба, така и в изложението, на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като считат, че е налице хипотезата „от значение за точното прилагане на закона”. Твърдят, че съдът неправилно е приложил закона, което рефлектира върху евентуалната бъдеща практика на съдилищата и възстановяване на законозащитени права на касаторите. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят въпросите: 1. след като съдът приема, че ищците не се явяваме собственици на процесния имот, от къде приема, че ответниците са или биха се явили собственици, след като техният наследодател е нямал имоти в тази местност и не са доказали категорично собствеността на имота преди реституцията на земеделската земя, без данни за идентичност; при липса на данни за собственост защо съдът се произнася по въпроса кой е собственик – по начало не е имало такова искане; 2. защо ищците не се явяват собственици на имота, след като са владели трайно, явно и несъмнено същия; 3. защо ответниците са признати за собственици, които не могат да се защитят правно; налице ли е конкуренция на вещни права за собственост; 4. от къде следва еднозначният извод, че след като ние не сме собственици, другите са собственици; 5. решението на поземлената комисия ползва ответниците и не ползва нас, но не може да се направи извод, че те са собственици по производство, в което ние не сме участвали и сме оспорили.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Въпросите, свързани с приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК и разясненията, дадени в ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, в разглеждания случай не са част от предмета на спора, който се свежда до установяване правното твърдение на ищците, че са придобили собствеността по давност. По отношение на имоти, попадащи в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, давността започва да тече от приключване на административната процедура, поради което за ищците не съществува правен интерес да поддържат довод по валидността на решението за възстановяване на собствеността и неговата материалната законосъобразност. Определение № 247 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 2998/2015 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е постановено в производство по чл. 288 ГПК, с него не е допуснато касационно обжалване и съгласно т. 2 на ТР № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС то не съставлява съдебна практика, която може да послужи при преценката за допускане на касационното обжалване. В диспозитива на обжалвания съдебен акт е изразeна формираната от съда правораздавателна воля по претендираното от ищците право, но не и по правата на собственост на ответниците по иска, поради което по тях не се формира сила на пресъдено нещо. Касаторите не са доказали правно основание на установеното от тях владение – с влизане в сила на ЗСПЗЗ правото на ползване, предоставено през 1985 г., е било прекратено; не е установено и основание от вида на примерно изброените в р. ІІІ, т. 9 на Постановление на Пленума на ВС № 6/1974 г. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение противоречи на посоченото постановление. Въззивният съд е приел, че началният момент на придобивната давност се свързва със заповедта по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Същата е от 2016 г., при което положение дори и да имат качеството добросъвестни владелци, касаторите не биха могли да придобият имота по давност поради недостатъчен срок на упражняваното владение. На последно място – изводът за началото на давностния срок е в съгласие с трайната съдебна практика по случаи като разглеждания, при които правото на възстановяване на собствеността е признато и самото право е възстановено след измененията в ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 68/1999 г. Не се констатира и противоречие между приетото от въззивния съд в обжалваното решение и мотивите към решение № 484 от 14.02.2007 г. по гр. д. № 1627/2006 г. на Варненския районен съд. В последното е прието, че към 2001 г., когато е издадено решение за възстановяване на собствеността, реституционната процедура се е считала завършена с издаване на позитивно решение на съответната поземлена комисия и заповед на кмета на съответната община по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Към момента на постановяване на това решение е липсвала такава заповед и това е формирало извода на съда, че ищците /част от които сега са ответници/ са обосновали правния си интерес от предявяване на иска за приемане на установено, че ответниците – наследници на И. Б. И., един от които е настоящият ищец и касатор М. Б., не са придобили правото на собственост върху процесния имот поради отсъствието на предпоставките, визирани в пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. В обобщение на всичко изложено, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторите се позовават, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. Съдебната практика /решение № 288/18.03.2014 г. по гр. д. № 2058/2013 г., I-во г. о., решение № 73/11.04.2011 г. по гр. д. № 1181/2010 г., ІІ-ро г. о.; решение № 185/25.06.2013 г. по гр. д. № 2066/2013 г., I-во г. о. и др., постановени в производства по чл. 290 ГПК/ е безпротиворечива, че след измененията в чл. 14, ал. 1, т. 3 ГПК с ДВ бр. 68/1999 г. общинската служба по земеделие /поземлената комисия/ издава решения, с които признава правото на собственост, а самото възстановяване на собствеността настъпва със следващата заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която конкретният имот се индивидуализира с влезлия в сила план на новообразуваните имоти. В настоящия случай предмет на правния спор е имот, признат за възстановяване по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ вр. чл. 18ж, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Собствеността е възстановена с влязлата в сила заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Предхождащото я решение на поземлената комисия по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ е само за признаване на правото на собственост и постановяването му през 2001 г. не може да обоснове начален момент на придобивна давност, тъй като имотът все още не е бил юридически индивидуализиран. Няма основания за промяна на тази съдебна практика, а обжалваното решение е напълно в съответствие с нея.
На ответницата по касация В. П. следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС по договор за правна защита и съдействие № 15 от 18.09.2017 г. в размер 400 на лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 909 от 08.06.2017 г. по в. гр. д. № 821/2017 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. И. Б. и И. В. Б. да заплатят на В. С. П. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 400 /четиристотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: