О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 389
София, 17.07. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание двадесет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1315/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Б. срещу въззивното решение № 1663/22.12.2017 г. по в. гр. д. № 2314/2017 г. на Пловдивския окръжен съд с искане то да бъде отменено като неправилно.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник – адвокат К. К., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./, поради което е допустима.
Ответниците по касация С. М. Б. и Н. Р. Б. са подали писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК със становище, че не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното решение.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 174 от 09.05.2017 г. по гр. д. № 366/2016 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е извършена делба на съсобствени между страните недвижими имоти, като на основание чл. 353 ГПК в дял на С. Б. са разпределени 5 броя земеделски земи, а на касатора С. Б. – 4 броя земеделски земи; в общ дял на С. и Н. Б. са разпределени УПИ ІІ-225 от кв. 19 по плана на [населено място], ведно с постройките, подобренията и трайните насаждения, както и сграда от допълващо застрояване с идентификатор 36498.503.1906.5 и застроена площ от 24 кв. м., находяща се в ПИ с идентификатор 36498.503.1906 по КККР на [населено място]; в дял на С. Б. са разпределени УПИ VІ-355 от кв. 45 по плана на [населено място], ведно с подобренията и трайните насаждения, както и сграда от допълващо застрояване с идентификатор 36498.503.1906.3 и застроена площ от 26 кв. м., находяща се в ПИ с идентификатор 36498.503.1906 по КККР на [населено място]; на основание чл. 348, изр. 1 ГПК на публична продан е изнесен УПИ V-1505 от кв. 103 по плана на [населено място] – ПИ с идентификатор 36498.503.1906, ведно със селскостопанска сграда с идентификатор 36498.503.1906.4 и застроена площ от 28 кв. м., при първоначална цена 55 036.80 лева, като след извършване на проданта сумите да се разпределят, както следва: за С. Б. – 1/6 ид. ч.; за С. и Н. Б. – 4/6 ид. ч. в режим на съпружеска имуществена общност и за С. Б. – 1/6 ид. ч.
В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът С. Б. се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1. следва ли, след като имотите са повече на брой от съделителите и има възможност за реалното им обособяване в съответния брой дялове, един от имотите да бъде изнесен на публична продан; 2. следва ли въззивният съд да формира собствени мотиви по всички въпроси, поставени като предмет на иска; 3. следва ли въззивният съд да събере служебно доказателства, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение.
Касаторът счита, че по първия въпрос обжалваното решение противоречи на Постановление № 4/1964 г. на Пленума на ВС, т. 5, както и на решения на отделни състави на ВКС, тъй като не е спазено изискването на публична продан да бъде изнесен неподеляем недвижим имот само в случай, че същият не може да бъде поставен в един от дяловете. Въпросът е обуславящ изхода на спора, поради което общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице. Не е налице обаче поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно чл. 348, изр. 1 ГПК когато някой имот е неподеляем и не може да бъде поставен в един от дяловете, съдът постановява той да бъде изнесен на публична продан. В разглеждания случай е установено е, че дворното място, застроено със сграда от допълващо застрояване – селскостопанска постройка с идентификатор 36498.503.1906.4, е неподеляемо, т. е. налице е първото изискване на закона за извършване на делбата чрез изнасяне на имота на публична продан. Налице е и второто изискване – имотът да не може да бъде поставен в един от дяловете. В тази насока по делото е установено, че касаторът е поискал селскостопанската постройка да бъде поставена в негов дял, но не желае да получи дворното място, в което тя е построена. От страна на съделителите С. и Н. Б., които считат, че мястото, заедно с постройката, следва да бъде изнесено на публична продан, липсва съгласие за поставяне на постройката в дял на другия съделител, а и този въпрос е ирелевантен за изхода на делото, тъй като сградата не съставлява самостоятелен обект и поради това не може да бъде и обект на отделно възлагане, без мястото, в което е построена. С оглед на тези особености на конкретния случай единственият възможен способ за извършване на делбата е изнасянето на дворното място и несамостоятелната сграда в него на публична продан. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е резултат от противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 348, изр. 1 ГПК и чл. 69, ал. 2 ЗНсл, изразена в представените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебни актове. В случай, че искането на касатора този имот да бъде поставен в дял на С. и Н. Б. бъде уважено, тези съделители ще бъдат лишени от получаване в дял на други по вид и предназначение имоти /до делба са допуснати още два гаража, две дворни места в [населено място] – застроено и незастроено, и 9 броя земеделски земи/. Тезата на касатора, че изнасянето на публична продан ще създаде големи неудобства предвид евентуалната възможност за поява на трето лице извън кръга на съделителите, налага нежелания от касатора извод имотът да бъде поставен в негов дял, предвид факта, че той притежава и първия етаж от построената в мястото двуетажна жилищна сграда, както и постройка от 39 кв. м. от допълващото застрояване с идентификатор 36498.503.1906.2 /като принадлежност към първия етаж/.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по втория и третия въпроси.
Във връзка с втория въпрос касаторът твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по две от четирите оплаквания, развити във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение: 1. за наличието на грешка при формиране на възложените в дял имоти /същите не съответстват на процентното съотношение на съсобствеността в общата делбена маса/ и 2. за наличието на грешка при определяне цената на имота в [населено място], изнесен на публична продан. Действително, тези оплаквания не са разгледани във въззивното решение, но това не води до допускане на същото до касационно обжалване като противоречащо на представената съдебна практика, защото първото от тях е свързано с грешни пресмятания от страна на жалбоподателя, а второто не е определящо изхода на правния спор.
Така, във връзка с първото оплакване следва да се посочи, че стойностното изражение на дела, притежаван от касатора, е, както следва: за застроеното дворно място в [населено място] – 9 891 лева; за незастроеното дворно място в [населено място] – 6 250 лева; за земеделските земи – 8 149.45 лева, за гараж с идентификатор 1906.05 – 1 000 лева и за гараж с идентификатор 1906.3 – 1 083.33 лева, или общата стойност на дела е 26 373.78 лева. Стойността на дела, който получава, е, както следва: за незастроения имот в [населено място] – 12 500 лева; за земеделските земи – 8 160.45 лева и за гараж 1906.3 – 6 500 лева, или общо 27 160.45 лева. Или, разликата, която дължи, е в размер на 786.47 лева. С първоинстанционното решение, потвърдено и в тази част, касаторът е осъден да заплати на останалите съделители за уравнение на дяловете им сумата 797.67 лева, или 11.20 лева в повече. Предвид този размер на присъденото в повече, се налага извод, че допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение не може да се определи като съществено и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Тук следва да се посочи, че при формиране стойността на притежавания от касатора дял не се включва имотът в [населено място], тъй като същият е изнесен на публична продан и при извършването й всеки съделител ще получи сума, съответстваща на стойността на притежавания от него дял.
По второто оплакване следва да се посочи, че при формиране стойността на допуснатия до делба имот в [населено място] съдът не е имал предвид сумата от 2 000 лева, съставляваща стойността на подобренията: входни врати, чешма с корито, ограда откъм улицата, асмалък и трайни насаждения /л. 133 от първоинстанционното дело/. Поради това първоначалната цена на изнесения на публична продан недвижим имот е определена на 55 036.80 лева, вместо на 57 036.80 лева. Въпросът обаче не е определящ изхода на спора, тъй като съгласно чл. 485 ГПК определянето на началната цена за публичната продан е в правомощията на съдебния изпълнител, който извършва това с помощта на вещи лица, и в този смисъл не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Обосноваването на третия въпрос касаторът свързва на първо място с извършването на делбата на една от сградите от допълващото застрояване – тази с идентификатор 36498.503.1906.4, чрез изнасянето й на публична продан заедно с дворното място в [населено място], в което е построена. Същевременно останалите две постройки с идентификатори 36498.503.1906.3 и 36498.503.1906.5, които, видно от експертизата, имали същия характер и статут по ЗУТ, били обособени от съда като самостоятелни обекти и разпределени по реда на чл. 353 ГПК. Счита, че въпросът за възможността за обособяване на самостоятелен обект е технически, а съдът, в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС не е извършил дължимите процесуални действия по събиране на доказателства-специализирани познания на експертно лице; липсвали и мотиви защо само стопанската сграда не може да се обособи и възложи в дял на касатора.
Не се констатира съдът да е процедирал в противоречие със съдебната практика, поради което и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Неоснователно се поддържа, че въпросът за това дали сградата от допълващото застрояване, която по предназначение е стопанска, е самостоятелен обект на делба, е от компетентността на вещо лице. Това е правен въпрос, който е разрешен от съда в рамките на неговата компетентност съгласно изискванията на закона. Останалите две сгради, които по предназначение са гаражи и поради това представляват самостоятелни обекти на собственост, могат да бъдат предмет на делба извън дворното място, в което са построени, както е и прието в разглеждания случай.
Касаторът излага още, че въззивният съд не е изследвал, нито е възложил на вещо лице изследването на разнообразните възможности за реална делба, които съществуват, предвид наличието на трима съделители и 14 броя недвижими имоти. Не се установява и в тази насока противоречие със съдебната практика, защото съделителите са направили искания за начина, по който да се разпределят имотите в [населено място], двата гаража и земеделските земи и първоинстанционният съд е извършил делбата, съобразявайки и уважавайки тези искания и изискванията на закона. Не са били заявени искания вещото лице да изготви варианти за делба, като се обединят имоти от различни видове, поради което и не е имало основание във въззивното производство да бъде поставена такава задача на експертизата. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Позоваването в касационната жалба на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към настоящия случай, защото посочената т. 2 е по въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. Такъв въпрос касаторът не е поставил за разглеждане.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само е посочено в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, но не е мотивирано съгласно разясненията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Н. Б. следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие № 154496 от 06.03.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1663/22.12.2017 г. по в. гр. д. № 2314/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. Б. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], област П., [улица], да заплати на Н. Р. Б. от [населено място], област П., [улица], вх. Б, ет. 4, ап. 11, разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: