О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
София, 25.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 5419 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 1087 от 10.08.2016 г. по в. гр. д. № 390/2016 г. на Варненски окръжен съд е потвърдено решение № 5254/23.12.2015 г. по гр. д. № 6413/2014 г. на Варненски районен съд, с което е уважен предявеният от И. С. В. срещу собствениците на обекти в сграда етажна собственост в [населено място], [улица] иск по чл.109 ЗС – ответниците са осъдени да преустановят действията, с които засягат пълноценното упражняване на правото на собственост на ищцата върху притежавания от нея обект в сградата – „Бистро-бар”, като премахнат монтираните 2 бр. врати от РVC дограма в двата края на автомобилния проход, осигуряващ достъп от [улица]към вътрешния двор на сградата.
Спорът по делото е породен от обстоятелството, че след решение на ОС на ЕС автомобилният проход през сградата, предвиден за осъществяване на достъп от улицата до вътрешния и двор, е бил затворен с две врати, монтирани в началото и края на прохода, при което през него е невъзможно преминаване на автомобили. Ищцата, която е собственик за заведение за обществено хранене в сутерена на сградата, счита, че със затваряне на прохода се възпрепятства възможността за функциониране на заведението.
За да уважи предявения иск въззивният съд е приел, че твърдението на ищцата е основателно и доказано. Позовал се е на заключението на вещото лице Л. Ж., основано на Наредба №2/08.04.2002 г. за хигиенните изисквания към предприятията, които произвеждат и търгуват с храни и към условията за производство и търговия с качествени и безопасни храни /отм./. Според това заключение, за да съществува заведението за обществено хранене, трябва да функционират и двата входа – този откъм улицата, който е за достъп на клиенти и този откъм вътрешния двор, който е за персонала и за зареждане на стока и изнасяне на отпадъци. Според вещото лице процесните врати, първата от която въвежда контролиран достъп откъм улицата, пречат за нормалното използване на входа за заведението откъм вътрешния двор. На второ място съдът се е позовал на заключението на вещото лице инж.И. И., според което, за да функционира заведението на ищцата, следва да бъде осигурен евакуационен път през вътрешния двор за изход на посетителите и персонала от заведението до безопасната зона – [улица]. Прието е, че двете врати пречат на този изход. Съдът е изградил изводите си на данните по заключението, че според издаденото строително разрешение вратите трябва да имат светла височина 2 метра и ширина 2,40 м, а на място размерите са по-малки – 1,93 м. височина; 2,03 м. ширина за външната и 1,79 м. ширина за вътрешната врата. Изложено е и съображение, че при заключване на вратите от етажните собственици ще се препятства възможността на клиентите да ползват този евакуационен път в случай на пожар или друго бедствие. Изложено е и съображение, че вътрешната врата се отваря в посока към двора, а не към улицата, както би трябвало да бъде според противопожарните изисквания.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от етажните собственици Н. Б., Б. Б., „Б. І” О.; П. Я., Г. Б., В. Б., Х. М., И. А., К. А., О. Н., М. Г., И. В., Д. В., И. Н. и [фирма].
Жалбоподателите считат, че въззивното решение е необосновано, тъй като поставените две врати нито препятстват достъпа за суровини и персонал до вътрешния вход на заведението, нито пречат на евакуирането на хора от него в случай на пожар. Позовават се на обстоятелството, че вратите са монтирани при издадено разрешение за строеж № 37/21.03.2013 г., както и на това, че достъпът на външни лица през вратата откъм [улица]е ограничен чрез топка на патрона на вратата, но обратният път от вътрешността на двора към улицата е свободен и безпрепятствен и може да служи като евакуационен път. Считат, че двете експертизи, посочени в обжалваното решение, не водят до изводите, които съдът е направил. Макар вратите да са изградени в отклонения от издаденото строително разрешение, тези отклонения са несъществени и не препятстват ползването на заведението на ищцата по предназначение. Освен това считат, че ако единствено отклоненията във височината и ширината на вратите е в основата на постановеното решение, съдът е следвало да предпише да се съобразят тези изисквания, а не да се премахват изцяло вратите.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Извършеният от ответниците строеж съгласно разрешение за строеж № 37/21.03.2013 г. по какъв начин пречи на ищцата да осъществява правото си на собственост върху притежавания от нея обект – бистро.
2. Може ли да функционира по предназначението си обектът, собственост на ищцата; ограничен ли е достъпът до евакуационното стълбище и възпрепятства ли се по някакъв начин евакуирането на хора от обекта „бистро” при аварийни ситуации.
3. Извършени ли са незаконни действия от ответниците, с които да са ограничени правата на собственост на ищцата.
4. Следвало ли е да бъдат конституирани по делото всички етажни собственици /съпрузи на ответниците/ и в този смисъл допуснал ли е съдът нарушение и процесуално допустимо ли е решението.
По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС; решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. №1320/2009 г. на ІІ ГО; решение № 430 от 27.01.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ВКС, ІІ ГО; решение № 384/19.11.2010 г. по гр. д. № 575/2010 г. на ВКС, ІІ ГО и решение № 873/17.12.2010 г. по гр.д. № 175/2010 г. на ВКС, І ГО.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Позовават се и на отмяната на разрешението за строеж на вратите с влязло в сила решение № 590/17.03.2016 г. по адм. д. № 2546/2015 г. на Варненския административен съд. Считат, че не е налице противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по вещен иск, за което няма ограничения по чл.280, ал.2 ГПК за разглеждане на касационната жалба.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първите три въпроса не са правни, а изцяло фактически. Те не задават определен правен проблем, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Представената във връзка с тези въпроси практика на ВКС също не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не разкрива противоречие с въззивното решение.
В ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС се приема, че искът по чл.109 ЗС е допустим и в случаите, когато се иска премахване на строеж, изграден в отклонение от строителното разрешение и другите строителни книжа и че съдилищата са компетентни да разрешат спора дали такъв строеж подлежи на премахване. Обжалваното въззивно решение не само че не противоречи, а съответства изцяло на това ТР на ОСГК.
Решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. №1320/2009 г. на ІІ ГО подчертава, че наличието на редовни строителни книжа установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледна точка на обществения интерес, но когато с него се засягат правата на трети лица, те могат да се защитят с иска по чл.109 ЗС. Обжалваното въззивно решение е изцяло в съответствие с тези изводи на ВКС.
С решение № 430 от 27.01.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ВКС, ІІ ГО се подчертава изискването защитата по чл.109 ЗС да съответства на нарушението и че е основателно искането за преустановяване само на онези действия и състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху имота на ищеца. Това изискване е спазено и по настоящото дело, по което ищцата е твърдяла още с исковата молба, че поставените две врати на прохода пречат за използването му по предназначение като автомобилен път за достъп до вътрешния двор. С обжалваното въззивно решение съдът не е надхвърлил търсената защита, нареждайки премахване на вратите, вместо привеждането им в съответствие с дадените размери по строителното разрешение, на което настояват жалбоподателите. Запазването на вратите, макар и с разрешените размери, няма да премахне неправомерното въздействие върху имота на ищцата, която няма да може да ползва прохода през сградата по предназначението му като автомобилен път, какъвто е необходим не само за зареждането на заведението през входа откъм вътрешния двор, но и за използването на този автомобилен път за противопожарни цели в съответствие с чл.27 от Наредба № 2/05.05.1987 г. за противопожарните строително-технически норми, която е действала към момента на изграждане на вратите, както и аналогичния чл.27 от действащата понастоящем Наредба № Iз-1971 от 29.10.2009 г. за строително-технически правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар.
Решение № 384/19.11.2010 г. по гр. д. № 575/2010 г. на ВКС, ІІ ГО е по правен въпрос, който няма никаква връзка с настоящото дело /за строителство от единия съсобственик в общия имот в нарушение на чл.183 ЗУТ/. Това решение също не може да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Решение № 873/17.12.2010 г. по гр.д. № 175/2010 г. на ВКС, І ГО е за косвения съдебен контрол, който съдът може да упражнява в производство по чл.109 ЗС върху административните актове, свързани със строителството в засегнатите имоти. Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с тези принципни разрешения на ВКС.
Четвъртият въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поставя правен проблем – дали съпрузите на ответниците по иск с правно основание чл.109 ЗС е следвало да бъдат конституирани като страни в производството по делото. Въпросът е за характера на другарството на съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на вещи и имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност. Въпросът е предмет на ТР №3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. Този въпрос се поставя за първи път в касационната жалба. По делото няма данни за наличие на съпрузи, които биха имали право на участие в производството по предявения иск по чл.109 ЗС. Независимо от това, с оглед приетото в посоченото тълкувателно решение, че съпрузите са необходими факултативни, но не и задължителни другари, неконституирането им в производството по настоящото дело е в съответствие с тълкувателното решение, тъй като тяхното неучастие не води до недопустимост на предявения иск и на постановените по него решения.
В обобщение – не са налице основания за допускане на делото до разглеждане по същество от ВКС.
С оглед изхода на делото, на ответниците следва да бъдат присъдени сторените разноски – 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 03.10.2016 г. и извлечение от банкова сметка за извършен превод на сумата.
Воден от изложеното, ВКС, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1087 от 10.08.2016 г. по гр. д. № 390/2016 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. Р. Б., Б. Р. Б., „Б. І” О.; П. Ж. Я., Г. П. Б., В. И. Б., Х. М. М., И. С. А., К. Й. А., О. Л. Н., М. Г. Г., И. Л. В., Д. С. В., И. Н. и [фирма], всички от [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], офис 2, да заплатят на И. С. В. със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв. Т. З., сумата от 800 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: