1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
София, 25.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на десет и първи юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 293 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 171 от 27.09.2017 г. по в. гр. д. № 340/2017 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 316 от 22.03.2017 г. по гр. д. № 2539/2016 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са уважени предявените от А. Г. Г. срещу Г. Д. А. искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД – признато е за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на сграда с идентификатор № 56784.553.1.20 по КК и КР на [населено място], с предназначение за стопанска дейност, с площ от 126 кв. м. и ответникът е осъден да предаде на ищцата владението на имота, както и да й заплати сумата от 4962 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване за периода 03.12.2014 г. – 03.10.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба на 19.10.2016 г.
Въззивният съд е приел, че ищцата е закупила процесния магазин с нотариален акт от 03.12.2014 г. Още преди това тя и ответникът са упражнявали търговска дейност в магазина, като единствено ответникът имал ключ от него. През 2014 г. между двамата възникнали конфликти, разделили се, като се споразумели ищцата да заплати на ответника сумата от 15 000 лв., след което той да й предаде владението на магазина. Въпреки предложеното плащане /свидетелят Н./, ответникът отказал да предаде на ищцата ключ от магазина.
При тези данни от правна страна е прието, че ищцата е собственик на магазина, а ответникът го владее неоснователно. Изложените от ответника доводи в отговора на исковата молба за неуредени финансови отношения не съставляват годно правно основание той да държи имота и да препятства ищцата да упражнява правата си на едноличен собственик.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Г. А..
Жалбоподателят поддържа, че още с отговора на исковата молба е направил доказателствено искане за поставяне на въпроси на ищцата по реда на чл.176 ГПК, чрез отговора на които да докаже, че е извършвал ремонти в магазина и че ищцата се е съгласявала да го обезщети за тях, както и че тя има ключ от магазина. И двете инстанции не са допуснали това доказателствено искане, а са се доверили на доведените от ищцата свидетели. Освен това – налице е била уговорка между страните той да ползва магазина, докато получи обезщетение от 15 000 лв. Житейски неиздържана е тезата на съда, че би се лишил от тази сума, непредавайки ключа на ищцата.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „неплащането на обезщетение и съгласието на страните за това плащане дава ли основание да се държи имот”.
Ответницата А. Г. Г. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, тъй като в нея няма формулиран въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не е налице ограничение за касационен контрол с оглед цената на иска.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателя правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК се състои в това дали уговорката за задържане на имота до уреждане на парични отношения между собственика и държателя представлява основание по смисъла на чл.108 ЗС, наличието на което може да доведе до отхвърлянето на ревандикационния иск. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е поставен още в отговора на исковата молба и е стоял на разглеждане пред съда. По този въпрос обаче не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, т.е. той не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Няма колебание в практиката на ВКС, че собственикът не може да ревандикира вещта при наличието на договорни отношения между него и държателя, които създават права за последния да упражнява фактическа власт върху вещта. Най-често такива договорни отношения са наем или заем за послужване. Няма пречка като основание за държане по смисъла на чл.108 ЗС да се приеме и ненаименован договор като настоящия – за задържане на имота до заплащане на определена сума пари. Наличието на подобна уговорка в случая е установена с показанията на свидетелите на самата ищца. Същевременно е установено с показанията на свидетеля Н., че въпреки изпълнението на задължението по тази уговорка от страна на ищцата, ответникът не й е предал владението на вещта. При тези данни следва да се приеме, че към момента на предявяването на иска за собственост не съществува основание по чл.108 ЗС, по силата на което ответникът да упражнява фактическа власт върху имота, както е приел и въззивният съд.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 171 от 27.09.2017 г. по в. гр. д.№ 340/2017г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: