1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
София, 29.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1949 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 135 от 05.02.2018 г. по в. гр. д. № 2347/2017 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение № 2622 от 31.07.2017г. по гр. д. № 16975/2016 г. на Пловдивския районен съд и е отхвърлен предявеният от С. С. К. /починал, заместен от М. С. К./ срещу С. Г. К., Ц. Г. С., З. Г. Г. и В. Г. Д. положителен установителен иск за собственост на ПИ с идентификатор 69874.98.33, находящ се в [населено място], [община], местност „Л. кладенец”, с площ от 3000 кв. м.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесният имот е част от нива с площ от 13 дка, възстановена по реда на ЗСПЗЗ през 1995 г. на първоначалния ищец С. С. К., а след успешно проведен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ възстановяването е извършено с решение от 2003 г. в полза на общия с ответниците наследодател В. Т. К.. При извършена през 2003 г. делба на нивата между всички наследници, един от дяловете с площ от 3000 кв.м., съставляващ спорният имот по настоящото дело, е възложен в общ дял на ответниците.
За да отхвърли предявения иск за собственост, основан на твърдения на ищеца за изтекла в негова полза придобивна давност, считано от 2003 г., въззивният съд се е основал на показанията на свидетеля К., съпоставени и с показанията на незаинтересуваната свидетелка К., според които след 2005 г. ищецът С. К. е получавал рентата от имота по общо решение между него и ответниците, негови братовчеди, тъй като семейството му е било материално затруднено и това е бил начин за неговото подпомагане. Направен е извод, че след 2005 г. първоначалният ищец е бил държател на имота, а не владелец, затова не е могъл да го придобие по давност.
Касационна жалба срещу въззивното решение в посочената част е подадена от М. С. К., наследник на С. С. К..
Жалбоподателката счита, че показанията на свидетелката В. К. са твърде общи, не са съпоставени с медицинската документация на С. К., за да се прецени реално неговото здравословно състояние, освен това показанията са неверни. Решаващо според свидетелката е обстоятелството, че от 1995 г., когато баща й е бил въведен във владение на нивата от 13 дка, той е осъществявал фактическа власт върху процесния имот, който е част от нея . След като фактическата власт е установена от него като владение и не е била отнемана, то тя не се е трансформирала в държане. Владението не е било прекъсвано за период от 10 години, поради което към момента на предявяване на иска през 2016 г. С. К. е бил собственик на процесния имот.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроса „действа ли презумпцията на чл.69 ЗС, ако няма данни фактическата власт да е отнемана – приема ли се, че владелецът владее имота за себе си и без прекъсване”. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, II-ро г.о. Според жалбоподателката разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за правилното приложение на презумпцията на чл.69 ЗС по въпроса за промяната на фактическата власт от владение в държане.
Ответниците в производството С. Г. К., Ц. Г. С., З. Г. Г. и В. Г. Д. оспорват жалбата. Считат, че липсва противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посочената практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което не е изключено от касационен контрол с оглед цената на иска.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и при съобразяване на оплакванията в касационната жалба, се състои в това дали презупмцията на чл.69 ЗС следва да се прилага за целия срок на упражняване на фактическата власт върху имота. Този въпрос не създава затруднения в практиката на съдилищата и разглеждането му от ВКС по повод конкретното дело няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсва и противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС по чл.69 ЗС, затова касационното обжалване не следва да бъде допускано.
Презумпциите представляват оборими предположения. Счита се, че скрепеният с презумпция факт се е осъществил, ако не бъде доказано противното. Според чл.69 ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази презумпция действа, докато не бъде опровергана.
Установеното владение може да се трансформира в държане и без преустановяване на фактическата власт върху вещта. В този случай отпада субективният елемент на владението – намерението да се държи вещта като своя. Такъв е например случаят, при който владелецът сключи със собственика на вещта договор за наем или заем за послужване. При установяване на този факт презумпцията на чл.69 ЗС се счита за опровергана, независимо от това, че фактическата власт продължава се осъществява от едно и също лице. С други думи – презумпцията на чл.69 ЗС важи за целия период на осъществяване на фактическата власт, но може да бъде опровергана за част от периода на тази власт, както е в настоящия случай. С уговорката между страните след 2005 г. рентата да се събира от първоначалния ищец заради влошеното материално положение на семейството му, той се превръща от владелец в държател, тъй като вече осъществява фактическата власт не за себе си, а поради сключения договор за заем за послужване.
Посочената от жалбоподателката практика на ВКС не е относима към спора по настоящото дело. Решение № 32 от 08.02.2016г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, I-во г.о. разглеждат въпроса за придобиване по давност на съсобствен недвижим имот от единия съсобственик, на когото владението е предадено приживе от общия наследодател. В настоящия случай нямаме предаване на такова владение, а е налице установяване на държане с неформалния договор от 2005 г. Решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр. д. № 6533/2014 г. на ВКС, II-ро г.о., е по въпроса за прилагането на презумпцията на чл.69 ЗС в хипотеза, при която владението не е изгубено, тъй като не е преустановена нито фактическата власт, нито намерението за своене. Тази хипотеза е различна от случая по настоящото дело.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 135 от 05.02.2018 г. по в.гр. д. № 2347/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: