1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
София, 26.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 3166 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 61 от 08.03.2017 г. по в. гр. д. № 618/2016 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 516 от 26.04.2016 г. по гр. д. № 1429/2015 г. на Пернишкия районен съд, с което е било признато за установено по иск на Й. П. Т., А. П. Т., Т. П. Т., П. И. П., Р. И. Л., М. К. Р., Л. К. П., С. К. П., В. К. Ф., Б. П. Д., К. Я. А. и Д. Я. А., че ответниците В. Т. А. и А. П. Ф. не са собственици на поземлен имот № 253 по ПНИ от 2008 г. на [населено място], с площ от 600 кв. м., местността „К. о.“. Решението е потвърдено и в частта, с която е бил отменен констативният нотариален за собственост на имота.
Въззивният съд е приел, че процесният имот е част от бивша нива, собственост на наследодателя на ищците П. К. П., възстановена по реда на ЗСПЗЗ. Същевременно ответникът П. П. А., починал в хода на процеса и заместен от своите наследници В. А. и А. Ф., се е снабдил през 1994 г. с констативен нотариален акт за собственост на имота, който е бил изкупен от него на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. С последващ нотариален акт от 2008 г. П. А. и съпругата му В. А. са дарили имота на дъщеря си А. Ф..
За да уважи предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставките на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ за придобиване на собствеността от П. А.. Имотът не е бил застроен със сграда към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Застрояване е имало в съседен имот, който не е предмет на правния спор, при това сградата е изгоряла преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Затова констативният нотариален акт не материализира действителни права и следва да бъде отменен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от В. Т. А. и А. П. Ф..
Жалбоподателките се позовават на влязлата в сила заповед от 2008 г., с която е утвърден планът на новообразуваните имоти на съответното землище; на извършеното отбелязване в регистрите към плана, че процесният имот е собственост на наследодателят им П. А., както и на влязлото в сила решение на административния съд, с което е оставена без уважение жалбата на ищците срещу тази заповед. Позовават се на констативния нотариален акт на наследодателя П. А., както и на осъществяваното от тях владение върху имота в периода след 1978 г.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: за легитимиращия ефект на констативния нотариален акт за собственост; за значението на вписванията в регистрите към плана на новообразуваните имоти, както и за придобивната давност върху земеделски имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ.
Ответникът Т. П. Т. оспорва жалбата. Счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници не вземат становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, за което не е налице пречка по чл.280, ал.2, сега ал.3 ГПК, за осъществяване на касационен контрол.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС констативният нотариален акт по чл.587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Този нотариален акт обаче може да бъде оспорен от всяко лице, което има интерес да твърди, че титулярът по акта не е собственик. Оспорването може да се изрази както в доказването на свои права, които са противопоставими на правата на титуляра, така и в опровергаването на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или доказване, че признатото право се е погасило, или е било прехвърлено другиму. За да отпадне легитимиращото действие на констативния нотариален акт, оспорващата страна следва да докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик.
В настоящия случай въззивният съд е действал в съответствие с тълкувателното решение, като не е зачел легитимиращото действие на констативния нотариален акт от 1994 г., с който наследодателят на жалбоподателките е признат за собственик на процесния имот. От събраните по делото доказателства се опровергават фактите, обуславящи придобивното основание по §4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Процесният имот не е бил застрояван. Сграда е имало в съседния имот № 252, при това тя е била унищожена от пожар преди влизане в сила на ЗСПЗЗ. Следователно в случая не е възникнало право на изкупуване на имота от бившите ползватели на основание §4а ПЗР на ЗСПЗЗ.
На следващо място – вписванията в разписните листи към кадастралните и регулационни планове не са доказателство за собственост, а само индиция, че дадено лице е ползвало съответния имот към датата на изработването на кадастралния план. В този смисъл е практиката на ВКС – решение № 195 от 23.02.2009 г. по гр. д. № 4951/2007 г. на ВКС, I ГО, решение № 71 от 11.04.2014 г. по гр. д. № 6248/2013 г. на ВКС, I ГО и др. Тази практика е относима и при вписванията в регистрите към други планове – план на новообразуваните имоти, кадастралната карта. Обстоятелството, че един имот е вписан в регистъра към плана на името на определено лице, не доказва, че именно това лице е действителният собственик. Спорът за собственост се решава от гражданския съд, при образувано исково, а не административно производство по обжалване на заповедта за одобряването на съответния план.
Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с посочената практика на ВКС, като не е придал значение на вписването в регистъра към ПНИ от 2008 г., в който като собственик е посочен наследодателят на жалбоподателките. Правото на собственост в случая се определя от това дали е налице придобивното основание по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, а не от вписването в регистъра.
И на последно място – в практиката на ВКС се приема, че придобивната давност върху възстановени земеделски земи се прекъсва с влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ на 23.11.1997 г. и от този момент започва да тече нова давност. Ако обаче собствеността се възстановява след тази дата, то придобивната давност започва да тече от момента на възстановяването. В този смисъл са например решение № 383/02.11.2011 г. по гр. д. № 1388/2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр. д. № 660/2010 г. на II; решение № 166 от 31.10.2017 г. по гр. д. № 5098/2016 г. на ВКС, I ГО. В настоящия случай собствеността на ищците е възстановена едва със заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ № 2990 от 21.12.2009 г. на кмета на [община], с която се определят границите на възстановения имот. Едва от тази дата може да започне да тече придобивна давност върху процесния имот, но към датата на предявяване на иска за собственост не е изтекъл изискуемият по чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок.
Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси изключва възможността за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивното решение съответства на тази практика.
Ответникът в производството е поискал присъждане на разноски, но по делото не е представено доказателство, от което да е видно, че такива разноски са направени, затова разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 08.03.2017 г. по в. гр. д. № 618/2016 г. на Пернишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: